изпрати публикация  :  календар  :  търсене  :  статистика  :  Архив  :  Има ли Дядо Коледа?  :  Интернет връзки  :  Polls  
    НДТ, Добрич, България Албена - Oasis for Holidays   По-добрият вестник на Добричка област
NDT Newspaper, Dobrich, Bulgaria
    
 Добре дошли в НДТ, Добрич, България
 2020-10-01 @ 19:41 EEST
СЪБИТИЯТА ПО СВЕТА НА 16 ФЕВРУАРИ    
История

Събитията по света и у нас, станали на 16 февруари



НА 16 ФЕВРУАРИ В БЪЛГАРИЯ:

1860
Свиканият от Високата порта църковно-народен събор в Цариград е закрит. На събора присъстват само трима представители на българските епархии. Българските очаквания не са удовлетворени. Отхвърлено е дори умереното искане за назначаване в епархиите на владици, които да знаят езика на местното население. В знак на протест българските представители отказват да подпишат протоколите на събора. Църковната борба се изостря все повече. В много селища населението не приема новоназначените гръцки владици. На 3 април 1860 г. (Великден) Иларион Макариополски не споменава на тържествената служба името на гръцкия патриарх. Великденската акция повдига духа на българския народ. От всички краища на България пристигат прошения, с които народът се отказва от Цариградската Патриаршия и признава за свой духовен глава Иларион Макариополски. След акцията Макариополски е заточен заедно с присъединилите се към борбата Авксентий Велешки и Паисий Пловдивски. Във всички български земи се провеждат митинги, изгонват се владици, населението не плаща църковните данъци и др. Критското въстание (1866-1869 г.), нарастването на революционния подем, преминаването на четите на П. Хитов и Филип Тотьо (1867 г.), на Хаджи Димитър и Стефан Караджа (1868 г.) в България принуждават Високата порта да разреши църковно-националния въпрос в полза на българския народ.Така на 28 февруари 1870 г. е издаден ферман за учредяването на Българска екзархия.

1861
Българският просветител и книжовник Димитър Миладинов (1810-1862 г.) е арестуван в родния си град Струга и окован във вериги е изпратен в Битоля. Димитър Миладинов е послушник в манастира “Св. Наум”. Учи в гръцко училище в Охрид (1829 г.), по-късно работи като учител (1830-1832 г.), след това продължава образованието си в гимназията в Янина (1833-1836 г.). През 1836 г. като учител в Прилеп успява да въведе изучаването на българския език в гръцко училище. Заради дейността си е преследван от гръцкото духовенство. През 1836-1839 г. учителства отново в Охрид, но е принуден от гръцкия владика да напусне училището. Преподава в училищата в Струга (1839-1840 г.), Кукуш (1840-1842 г.), в гръцко училище в Битоля (до 1855 г.). По време на Кримската война (1853-1856 г.) обикаля Босна и Херцеговина. Учителства в Кукуш (1857-1859 г.), Струга (1859 г.), Охрид (1860-1861 г.), продължава борбата за равноправие на българите и тяхната култура. Обнародва дописки в “Цариградски вестник” (1860 г.), обикаля македонските села и градове, за да събира помощи за дострояването на българския храм “Св. Стефан” в Цариград. Арестуван е от турските власти по обвинения на гръцкия владика Мелетий, че подбужда населението срещу властта и агитира в полза на Русия. Лежи в затворите в Охрид, Битоля, Солун, Цариград. Умира в Цариградския затвор, вероятно от тиф (има съмнения, че с брат му Константин е отровен от фанариотите). Основната заслуга на Миладинов е, че през юни 1861 г. в Загреб, заедно с брат си К. Миладинов, издава сборник с автентични български народни песни от Македония под заглавието “Български народни песни”

1872
Иларион Ловчански отказва да приеме екзархийския пост с мотива, че е вече стар. Същия ден се провежда нов избор, при който за екзарх е избран видинският митрополит Антим. Иларион Ловчански със светско име - Иван Иванов е висш български духовник и патриот. Учи в Елена и в Капиновския манастир, където прекарва дълги години. Монах е от 1819 г. Служи при търновските митрополити като дякон, йеродякон, архимандрит и протосингел. Епископ е от 1849 г. През март 1852 г. е назначен за епископ на Ловчанската епархия. Подпомага развитието на новобългарското училище. Отрича се от Цариградската патриаршия през декември 1868, присъединява се към българския архиереи и отива в Цариград. След учредяването на Българската екзархия през 1870 г. е назначен за председател на Привременния синод. След като отказва екзархийския пост през 1872 г. оглавява Кюстендилски митрополия и до смъртта си остава там.

1887
Бунт, организиран от офицери русофили в Силистра. След контрапреврата през 1886 г. по-голямата част от офицерите, участвали в детронацията на княз Александър I Батенберг, емигрират. По-късно и други русофилски настроени военни и политически дейци са принудени да напуснат страната поради политиката, провеждана от Регентството (1886–1887 г.). Част от емигрантите се установяват в Румъния. В Букурещ те създават Емигрантски офицерски комитет, който си поставя за задача да подготви и вдигне бунтове във военните гарнизони в Русе и Силистра на 19 февруари 1887 г., след което да се пристъпи към завладяване на властта в цялата страна. За целта в Силистра е образуван местен комитет, начело на който застава началникът на гарнизона капитан Христо Кръстев. Властите разбират за подготвяния заговор, поради което бунтът започва преждевременно на 16 февруари. От Румъния в града пристигат офицери, ръководени от Р. Димитриев. Регентството взема бързи мерки за ликвидиране на бунта. Към Силистра са изпратени войскови подразделения, а вътре в града се води пропаганда за разколебаване на войниците. Бунтът е потушен, капитан Христо Кръстев е убит, а на участниците са наложени тежки наказания.

1900
Обнародван е Закон за празничните дни в Княжеството.

1904
В София се създава Съюз на южнославянските художници "Лада" от представители на България, Сърбия, Словения и Хърватско. На 23 февруари 1905 г. се конституира българската секция с председател Ярослав Вешин и секретар Харалампи Тачев. Тя организира Втора Южнославянска изложба (15-16 август 1906 г.) в София и поема ръководството на съюза.


1940
Назначен е нов служебен безпартиен кабинет начело с проф. Богдан Филов, който многократно е преустройван. Богдан Филов е български историк и политик. Учи класическа филология и сравнително езикознание във Вюрцбург, Германия (1901 г.) и в Лайпцигския университет (1902-1903 г.). Завършва римска история и археология във Фрайбург, Германия (1904 г.). Пише докторска дисертация “Легионите в провинция Мизия” (1906 г.). Професор по археология е в СУ (1920-1944 г.). Директор е на Българския археологически институт (1920-1944 г.). Декан на Историко-филологическия факултет е 1924-1925 г., а 1931-1932 г. е ректор на СУ . През 1923 г. влиза в Берлинската масонска ложа. Специализира класическа филология в Бон, Париж и Рим. От 1937 г. до 1944 г. е председател на БАН. Член е на много научни дружества в Европа. Активно участва в държавния живот на страната като: министър на народната просвета (14 ноември 1938 г.–15 февруари 1940 г.), министър-председател и министър на народната просвета (16 февруари 1940 г. –11 април 1942 г.), министър-председател и министър на външните работи и изповеданията (11 април 1942 г.–14 септември 1943 г.). Член е на Регентството (9 септември 1943 г. –9 септември 1944 г.). Като министър-председател подписва присъединяването на България към Тристранния пакт на 1 март 1941 г., с което държавата ни се включва във Втората световна война 1939–1945 г. на страната на Германия. По време на неговото управление България подписва Антикоминтерновския пакт (25 ноември 1941 г.) и обявява война на Англия и САЩ (12 декември 1941 г.). След 9 септември 1944 г. е осъден от Народния съд на смърт, 5 млн. лв. глоба и конфискация на имуществото, отнето му е и званието “академик.” Негови трудове са: “Антични паметници в Народния музей”, “Археологически паралели”, “Софийската църква, Св. София”, “Старобългарско изкуство”, “Римско владичество в България”, “Миниатюрите на Лондонското евангелие на цар Иван Александра” и др.

1945
Първа Българска армия приключва окончателно съсредоточаването си в Унгария и заема полосата за отбрана, заповядана й от командването на Трети украински фронт.

16 - 21 февруари 1964
Официално посещение на Тодор Живков в СССР. Подписана е спогодба, според която СССР предоставя кредит в размер до 300 000 000 рубли при 2 % годишна лихва за срок от 10 години (от 1 януари 1970 г.) за заплащане на проектните работи и доставката от СССР на оборудване за изграждането на промишлени предприятия. Някои от тях са ТЕЦ "Варна", "Марица- изток 2", "Марица-изток 3" и цехове от Кремиковския металургичен комбинат. Сключено е и споразумение за образуване на междуправителствена двустранна комисия за икономическо и научно- техническо сътрудничество. СССР обещава и техническо съдействие за изграждане на крупни промишлени предприятия, включително и на три завода за електроника. Тези дивиденти са извлечени в голяма степен в резултат на лансираната от Тодор Живков през 1963 г. идея за "сливането" със СССР.

1965
Начало на посещението в Англия на заместник-председателя на Министерския съвет Станко Тодоров.

1968
Завършва официалното посещение на министъра на външните работи на СССР Андрей Громико в България

16 - 19 февруари 1974
В София се провежда сесия на Световния съвет на мира.

16 февруари - 6 март 1976
Официално посещение на Людмила Живкова, председател на Комитета за изкуство и култура, в Корейската народнодемократична република, ДР Виетнам и Индия.

1982
Завършва посещението в СР Виетнам и Индия Българска на икономическа делегация, водена от Андрей Луканов.

1990
В заявление пред БТА външният министър Бойко Димитров подчертава, че не може да се поставя въпросът за "македонско малцинство" в България и че обръщението на югославската Скупщина до българското Народно събрание по този въпрос е намеса във вътрешните работи.

1992
Анастасия Мозер е избрана за председател на БЗНС "Никола Петков". По политически причини Анастасия Мозер завършва гимназия като частна ученичка. През 1962 г. заминава при родителите си в САЩ. Завършва френска филология, след което работи в Световната банка, в Института за стратегически проучвания и Радио "Гласът на Америка". През 1992 г. се завръща в България и се включва в политическия живот на страната. Главен секретар на БЗНС "Никола Петков" е от 16 февруари до 8 ноември 1992 г., след което е избрана за главен секретар на БЗНС (8 ноември 1992 г.- 18 май 1997 г.); От 18 май 1997 г. е главен секретар на БЗНС "Народен съюз".

1994
БСП и БЗНС "Ал. Стамболийски" се договорят за съвместно управление след изборите.

1994
Комитетът по пощите и далекосъобщенията издава първия лиценз за изграждане на кабелна разпределителна система на "Алекс 92" - Провадия.

2001
Тридесет и осмото НС провежда две гласувания. С първото е отхвърлен вотът на недоверие към правителството, внесен от БСП. При второто гласуване е отклонено предложението на СДС за промени в конституцията, с които да се премахне депутатският имунитет и общините сами да определят данъците си.

15 - 16 февруари 2001
В Пловдив се срещат президентите на България, Турция и Румъния.


НА 16 ФЕВРУАРИ В СВЕТА:

1581
Английският парламент приема строги закони против католицизма.

1659
В Англия Николас Ванакер написва първият в света чек за 400 фунта. Днес този документ се съхранява в архива на Националната банка на Англия.

1877
Подписан е мирен договор между Сърбия и Турция, който възстановява положението, съществувало между тях преди започването на войната. Сръбско-турската война избухва в резултат на желанието на сръбския народ да подпомогне въстанието в Босна и Херцеговина (1875-1878 г.) и да премахне своя васалитет по отношение на Османската империя. Сръбско-турската война започва на 18 юни и с известни прекъсвания продължава до 19 октомври 1876 г. Първоначално сръбските войски имат превес и освобождават редица градове и селища в Поморавието и Тимошко. Скоро обаче силите им се изчерпват и започват да търпят поражение след поражение. След поражението при Джунис на 17 октомври 1876 г. турските войски нямат препятствие по пътя към Белград. Бързата намеса на Русия спасява Сърбия от пълен военен погром. На 19 октомври Русия отправя ултиматум до Високата порта, в резултат на който на 20 октомври е сключено примирие между двете воюващи страни и военните действия между тях са преустановени.
В Сръбско-турска война вземат участие и голям брой български доброволци. Със свои чети се включват Панайот Хитов, Филип Тотю, Илю Марков и др.

1918
Литва провъзгласява своята независимост. Литва е държава в Северозападна Европа, в Прибалтика, на брега на Балтийско море. От древността е населена с племена от балтийската племенна група. През 1240 г. е образувано феодалното Велико литовско княжество. През ХIII-ХV в. е под властта на Тевтонския орден. От 1795 г. до 1815 г. влиза в границите на Руската империя. От 1919 г. е включена в Литовско-Белоруската съветска република. Между 1926 г. и 1940 г. е самостоятелна държава, а от 1940 г. - съветска република. По време на II св. война е окупирана от германските войски. През 1944 г. е възстановена съветската власт. През октомври 1988 г. е създадено Движение за перестройка на Литва, което си поставя за цел възстановяването на независимостта на страната. На изборите за парламент през март 1990 г. Движението печели мнозинство и през май Върховният съвет на Литва приема Декларация на правителството за независимост от СССР. През 1992 г. е проведен референдум, приета е нова конституция, според която страната е независима, суверенна държава, по форма на управление-президентска република.

1937
Уолъс Каротърс – химик от фирмата “Дюпон” патентова найлона, който бързо замества коприната в много от нейните приложения.

1951
Сталин заплашва, че СССР ще напусне ООН, която според него се е превърнала в оръдие на агресия в ръцете на западните държави.

1956
В Англия е отменено смъртното наказание.

1959
След преврат Фидел Кастро поема поста министър-председател на Революционното правителство на Куба. Кастро е кубиснки политик и държавник. Организатор е на “Движение 26 юли” (1955-1956 г.). Той е първи секретар на ЦК на КП на Куба от 1965 г.и премиер-министър 1959-1976 г. От 1976 г. е председател на Държавния съвет и на Министерския съвет на Куба. Председател е на Движението на необвързаните страни (1976-1979 г.).

1963
Никита Хрушчов обявява, че СССР притежава водородна бомба. Термоядрената бомба (водородна бомба) се състои от атомна бомба, заобиколена от слой хидрогенен материал (например литиев деутерид). При температурата, получена от взривената атомна бомба, настъпва синтез на водородните ядра в хелиеви ядра (термоядрена реакция) с отделяне на още по-големи количества енергия. Взривният ефект на термоядрената бомба е сравним с взривяването на десетки мегатона тротил.

1991
За седми път класацията на най-популярните албуми във Великобритания се оглавява от групата Queen с албума Innuendo.

НА 16 ФЕВРУАРИ СА РОДЕНИ:

1497
Филип Меланхтон - немски протестантски богослов и педагог. Редактира заедно с Камерариус Аугсбургското вероизповедание. През 1537 г. Меланхтон подписва Шмалкалденските постановления.

1519
Адмирал Гаспар де Колини – един от вождовете на хугенотите във Франция. Той участва в Италианските войни (1494-1559 г.). През 1547 г. е назначен за началник на френската пехота. В сражението при Сен Кантен (1557 г.) е пленен от испанците и откаран в Гент. След завръщането си във Франция през октомври 1559 г. се присъединява към хугенотите, които оглавява след смъртта на принц Конде (1569 г.). Защитник е на веротърпимостта и свободата на култа. Помага за сключването на изгодния за хугенотите Сен-Жерменски мир (1570 г.) и става съветник на френския крал Карл IХ, когото подбужда към активна външна политика: колониални завоевания в Америка и главно - война с католическа Испания чрез съюз с Англия. Колини тайно подготвя интервенция в Нидерландия. Влиянието му върху краля предизвиква тревога. Използвайки засилващото се недоволство на парижани от хугенотите, на 22 август 1572 г. Катерина Медичи организира покушение над него, но наемният убиец само успява да го рани. Убит е през Вартоломеевата нощ.

1620
Фридрих Вилхелм от династията Хохенцолерни. Той е курфюрст на Бранденбург от 1640 г., в немската историография е Наричан Великият курфюрст. По време на управлението му към Брандербург окончателно е присъединено херцогство Прусия. По Вестфалския мир (1648 г.) са присъединени Източна Померания и др. немски земи. Поставя основите на абсолютизма в Пруско-Бранденбургската държава, създава редовна наборна армия. Потушава съпротивата на източно-пруското дворянство.

1804
Жул Габриел Жанен- френски писател, критик, журналист и преводач. От 1870 г. е член на Френската академия. Ранните му романи са "Мъртвото магаре и обезглавената жена" (1829 г.), "Изповед" (1830 г.). След революцията от 1830 г. работи като постоянен театрален критик на правителствения вестник "Журнал де деба" ("Journal des debats"), където публикува очерци и фейлетони. Издава продължение на романа на Дидро "Краят на един свят и на племенника Рамо" (1861 г. ), превежда и творби от английските класици С. Ричардсън, Л. Стърн и др.

1820
Йоханес Ребман - немски пътешественик, открил Килиманджаро.

1821
Хенрих Барт – немски историк, филолог, географ-пътешественик. Той изучава Сахара, която прекосява два пъти, Судан, Балканския полуостров и Мала Азия.

1822
Френсис Галтон - английски психолог и антрополог. Открива антициклоните и им дава теоретично обяснение. Антропологичните му изследвания получават практическо приложение в криминалистиката (особено в дактилоскопията). Преломен момент в творчеството му е публикуването на труда на Ч. Дарвин “Произход на видовете" (1859 г.). Под негово влияние Галтон въвежда в психологията и антропологията идеята за наследствеността, като се стреми чрез нея да обясни индивидуалните различия между хората. Основоположник е на диференциалната психология и един от първите, които започват експериментални изследвания на асоциациите и образната памет.

1848
Октав Мирбо- френски писател. В романите си “Голгота”, “Абат Жюл”, “Градината на мъченията”, “Дневникът на една камериерка”, както и в комедиите си “Лошите овчари”, “Сметките са сметки” и др. се разкрива като наблюдател на човешката психика. Последните му съчинения са пътни очерци - “Автомобил 628-Е8” (1908 г. ) и пиесата “Огнище” (1908 г.).

1848
Хюго де Вриз- холандски ботаник. Изказва схващания върху проблемите на наследствеността. Вриз създава през 1901 г. мутационната теория, представите муза същността на мутационните явления коренно се различават от съвременните възгледи за същността на мутациите.

1857
Генерал-майор Иван Попов. През 1876 г. Попов участва в четата на Филип Тотю. След Освобождението завършва Военното училище в София с първия випуск (1879 г.). Служи в пехотата. През Сръбско-българската война (1885 г.) като капитан командва дружина във Втори пехотен Струмски полк и се сражава при Сливница и Пирот. След приключването на войната заема редица строеви длъжности - командир на дружина, командир на Двадесет и втори, Двадесет и седми и Осми пехотен полк (1893 г.). Получава звание полковник на 2 август 1895 г., командва бригади в Пета, Седма и Девета пехотни дивизии. По време на Балканската война (1912-1913 г.) е командир на Втора бригада от Първа пехотна Софийска дивизия, която воюва при Люлебургаз. В навечерието на Междусъюзническата война (1913 г.) поема командването на Първа пехотна дивизия , а впоследствие на Тринадесета пехотна дивизия. След войната излиза в запаса. Народен представител е в ХVII ОНС. Загива при атентата в църквата “Св. Неделя".

1868
Вилхелм Шмид- австрийски етнограф и лингвист. Той е ръководител на Виенската културно-историческа школа в етнографията. Професор е във Виенския (1921-1938 г.) и Фрибургския (от 1939 г.) университети. Специалист е по езици от Югоизточна Азия, Океания и Австралия, тяхната класификация и сравнително изучаване. Своята етнографска ерудиция подчинява на обосноваването на богословската теория за “първобитното божествено откровение” и основаната на нея теория на прамонотеизма. През 1906 г. Шмид основава мисионерското сп. “Антропос”, превърнало се по-късно в научно издание.

1893
Маршал Михаил Николаевич Тухачевски. Той завършва Александровското военно училище (1914 г.). Участва в Първата световна война в лейбгвардията на Семьоновския полк като поручик. През 1915 г. попада в плен, а през 1917 г. бяга в Русия. В Червената армия е от 1918 г. В този период е приет в партията на болшевиките. Назначен е за военен комисар на отбраната на Московски район (1918 г.). След Гражданската война се включва в провеждането на военната реформа (1924-1925 г.). Началник е на Военната академия на Червената армия (1921 г.). От май 1928 г. до юни 1931 г. командва войските на Ленинградския военен окръг. От 1934 г. е заместник народен комисар на отбраната, от 1936 г. - първи заместник на народния комисар на отбраната и началник на управлението по бойна подготовка. Решаваща е ролята му за техническото превъоръжаване на Червената армия, промяната на организационната структура на войските, развитието на нови родове войски и видове въоръжени сили. Инициатор е за създаване на редица самостоятелни военни академии. Автор е и на много статии, книги и доклади по проблемите на съвременната война. Маршал Михаил Николаевич Тухачевски е убит по заповед на Й. В. Сталин.

1920
Андрей Михайлов Чапразов - български театрален и филмов актьор. Учи право, музика и актьорско майсторство. Той е един от стълбовете (до пенсионирането си) на Народния театър “Ив. Вазов”. Изпълнява роли в : “Дон Карлос”, “Ромео и Жулиета”, “Крал Лир”, “Сирано дьо Бержерак”, “Нора”, “Тази малка земя”, “Хъшове”, “Обещай ми светло минало” и др. Има над 5 000 записа в радиотеатъра, чийто създател е. Записва на плочи различни поетични композиции. В телевизията е от нейното създаване (1959 г.). Роли в телевизионния театър изпълнява в: “През една дъждовна есен” (1963 г.), “Семейство Калинкови” (1968 г.), “На живот и смърт” (1974 г.), “Умирай само в краен случай” (1978 г.), “Отрова в извора” (1978 г.), “Тази малка земя” (1978 г.), “Спирка Берлин” (1982 г.), “Бронзовият ключ” (1984 г.), “Константин философ” (1986 г.), “Признавам всичко” (1989 г.) и др. В киното е от 1944 г. Филмография: “Героите на Шипка” (1955 г.), “Следите остават” (1956 г.), “Това се случи на улицата” (1956 г.), “Големанов” (1958 г.), “Дом на две улици” (1960 г.), “Специалист по всичко” (1962 г.), “Черните ангели” (1970 г.), “Обич” (1972 г.), “Зарево над Драва” (1974 г.), “Допълнение към ЗЗД” (1976 г.), “Топло” (1978 г.) и др.

1925
Джон Шлезинджър - англо-американски режисьор. От 1952 г. поставя късометражни документални филми. През 1960 г. режисира документалния филм “Terminus”. Изследва сблъсъка на самотния човек с обкръжаващия го свят - “Начин да се обичаме” (1962 г.), “Били Лъжеца” (1963 г.), “Скъпа моя” (1965 г. ). На тази тема е посветен и най-добрият му филм “Среднощен каубой” (1969 г., “Оскар”). Шлезинджър режисира “Денят на скакалеца” (1975 г.), “Далече от влудяващата тълпа” (1967 г.), “Неделя, проклета неделя” (1971 г.), “Маратонецът” (новела от филма “През погледа на осемте”, 1972 г.), “Маратонецът” (1976 г.), “Янки” (1979 г.), “Хофманови приказки” (1981 г.), “Кошмарната автострада” (1983 г.), “Мадам Сузацка” (1988 г.), “Къща в хубав квартал” (1990 г.), “И небето затихна …” (1993 г.), “Невинният” (1993 г.), “Око за око” (1995 г.), “Почти идеално” (2000 г.).

1928
Професор Иван Йорданов Славов. Той завършва философия в Софийски университет (1956 г. ), а по- късно е преподавател във Философски факултет от (1960-1993 г.). Преподавател е по естетика. Професор Славов е първият български посланик в Словакия (1995-1998 г.). Негови трудове са: “Марксовото естетическо наследство” (1972 г.), “Кичът” (1977 г.), “Ирония в структурата на модернизма” (1979 г.), “Критически резонанси” (1982 г.), “Дилетантизмът” (1984 г.), “Марксизъм и естетика” (1988 г.), “Прекословици” (1988 г.), “Кич спектър” (1990 г.), “Златната решетка” (1991 г.), “Цеко Торбов - несломимият кантианец” (1992 г.), “Фашизмът” срещу фашизма” (1992 г.), “Речник на глупостта” (1998 г.) и др.

1929
Казимеж Куц, полски режисьор. Куц завършва Висшата театрална и филмова школа в Лодз. В началото на кариерата си е асистент на Вайда. Представител на популисткото течение в полското кино - интересува се от света и проблемите на обикновения човек - “Кръст за храброст” (1959 г.), “Никой не вика” (1960 г.), “Скок” (1969 г.). Негови филма са и “Хората от влака” (1961 г.), “Мълчание” (1963 г.), “Който и да знае” (1966 г.), “Солта на Черната земя” (1970 г.), “Перла в короната” (1972 г.), “Линия” (1975 г.), “Мъниста от една броеница” (1980 г.), “Братята ще дойдат скоро” (1986 г.), “Смъртта като филия хляб” (1994 г.), “Полковник Квиатковски” (1995 г.).

1939
Чеслав Ниемен (псевдоним на Чеслав Видрицки)- полски композитор, изпълнител на електронна музика, певец. Учи в музикалното училище в Гродно. През 1958 г. семейството му се премества в Полша, където се записва в класа по фагот в музикалния лицей в Гданск. Печели Първа награда на фестивала за млади таланти в Щечин и постъпва като солист в оркестъра "Синьо-черни". През 1963 г. концертира в парижката зала "Олимпия". Творчеството му еволюира от блус и соло през джаз и рок до експериментите с електронна музика.

1945
Стефан Диомов- български естраден композитор. С музика се занимава от 1961 г. Утвърждава се като ръководител на вокалните групи "Тоника" (1972 г.) и "Тоника СВ". От 1986 г. е главен художествен ръководител на група "Магистрали". Песните му печелят награди на редица конкурси в България.

1949
Николай Петров Звезданов - български литературовед. Той завършва българска филология в СУ (1974 г.), а по- късно работи като асистент по руска класическа литература във ВТУ "Св. св. Кирил и Методий". Защитава кандидатска дисертация на тема "Художествената картина на света в творчеството на Йордан Радичков и Гогол". Специализира в Москва. През 1989-1991 г. е лектор по български език и култура в Мексико Сити. През 1991 г. чете лекции по руска класическа литература в университетите "Интерконтинентал" и "Иберо американа". Негови съчинения са: "Неосветените дворове на душата. (Йордан Радичков)" (1987 г.), "В света на "Майстора и Маргарита" (1992 г.).

1952
Иво Папазов (псевдоним на Ибрям Хапазов) - български музикант, кларнетист виртуоз. Роден в семейство на цигани- мюсюлмани. Свири от 5-годишен. Не изпълнява повелята на баща си да учи акордеон и изискването на преподавателите в Детската музикална школа да свири само класическа музика. Отдава се изцяло на народната музика. През 1974 г. създава оркестър "Тракия". След "възродителния процес" в България Джо Бойд (продуцент на "Пинк Флойд") извежда Иво Папазов и оркестър "Тракия" на международната сцена, което им осигурява много концерти, записи и световно признание. Папазов записва с музиканти от цял свят и звукозаписни компании в различни страни издават неговите албуми. Сред най-продаваните етноалбуми на "Ханибал рекърдс", подразделение на "Райко диск", са записите на Папазов, продуцирани от Джо Бойд. През 1992 г. Иво Папазов и оркестър "Тракия" са класирани на 5 място в анкетата на критиците на сп. "Даун Бийт" в категорията "уърлд бийт". Дискография: "Иво Папазов, кларнет" (1980 г.), "Популярни кларнетисти от Тракия" (1983 г.), "На хорото" (1984 г.), "Иво Папазов, циганска музика" (1985 г.), "Стамболово’86" (1987 г.), "Orpheus Ascending" (1991 г.), "Balkanology" (1993 г.).


НА 16 ФЕВРУАРИ УМИРАТ:

1391
Йоан V Палеолог - византийски император, който заема престола на 9-годишна възраст. От негово име управлява регентство: императрицата майка Ана Савойска, патриарх Йоан Калекас, Йоан Кантакузин и Алексий Апокавк. Главна фигура в регентството е Йоан Кантакузин, който представя интересите на едрите поземлени собственици. Чрез находчиви действия, проявявайки твърдост в отношенията с българския цар Иван Александър, Кантакузин сключва няколко успешни мирни договора, но по-късно е отстранен от регентството. Йоан става самостоятелен император след отстраняването на регентството през 1354 г. Той се стреми към съюз с България и сключва династичен брак (1355 г. ) между сина си Андроник и дъщерята на Иван Александър - Кераца. Целта на договора е да се започне обща борба срещу турците. Противоречията между двамата владетели, обаче се изострят във връзка с присвояването на крепостите Анхиало и Месемврия от Йоан V, което е в нарушение на мирния договор. Избухва последната война между България и Византия (1364 г.). Йоан V Палеолог търси контакти с Римската църква, обещава на папа Инокентий VI, че ще покръсти в католическата вяра Византия, но среща силна съпротива и се отказва от уния с папата. По време на управлението му Византия става васална на османските турци.

1907
Джозуе Кардучи- италианки поет и общественик. Завършва гимназия във Флоренция, университет в Пиза и 21-годишен започва да преподава литература в гр. Сан Минято. Обвинен в свободомислие, Кардучи е принуден да напусне работа и да замине за Флоренция, където известно време се издържа чрез частни уроци. Посреща възторжено преврата от 1859 г., който сваля от престола великия херцог на Тоскана (по това време Флоренция е столица на херцогство Тоскана). 24-годишен Кардучи е назначен за професор по гръцки език в лицея на гр. Пистоя, близо от Флоренция, а след 1 година заема Катедрата по класическа литература в Болонския университет, която ръководи повече от 40 год. Първият му стихотворен сборник “Рими” (1857 г.) не привлича вниманието на критиката. Известност придобива с поемата си “Химн на Сатаната” (1863 г.), посрещната с негодувание от консерваторите и клерикалите. Като поет се опитва да реформира италианското стихосложение и да разшири тематиката на поезията си. Художественото наследство на Кардучи е обширно и разнообразно. Много от стихотворенията му са върху мотиви от античността и Ренесанса, не са му чужди любовната и пейзажната лирика. През последния период от творчеството си Кардучи е възприеман като официален поет на обединена Италия. През 1890 г. му е присъдено званието сенатор. Недоволните от този акт студенти устройват обструкция и принуждават Кардучи да напусне лекционната зала. Кардучи се обръща от гражданската към интимната лирика, към поезия с философски и исторически мотиви. Дълги години името му е синоним на понятието “съвременна италианска поезия”. Негови стихосбирки са: “Леко и сериозно” (1868 г.), “Ямби и еподи” (1867-1879 г., изд. 1882 г.), “Нови стихове” (1873 г.), “Варварски оди” (1877-1893 г.), “Нови варварски оди” (изд. 1882 г.); Филологически съчинения: “За стихотворенията на Данте” (1865 г.), “За развитието на националната литература” (1868-1871 г.), “Стихотворенията на Фр. Петрарка на исторически, морални и др. теми” (1876 г.), “За духа и формата на поезията на Леопарди” (1898 г.). Носител на Нобелова награда за литература за 1906 г.

1949
Димитър Манолов Нейков, български политик, един от ръководителите на БРСДП. Нейков завършва философия в Мюнхен (1908 г.). Между Първата и Втората световна война е секретар на БРСДП. След 1935 г. поддържа линията за единодействие с БКП. Посещава СССР в състава на парламентарна делегация през 1939 г. Член е на Отечествения фронт. Нейков е министър на търговията, промишлеността и труда в първото правителство след Деветосептемврийския преврат 1944 г. Подпредседател е на Великото НС (1946-1949 г.). Включва се в борбата за разгромяване на легалната опозиция.

1956
Юзеф Хофмен – пианист, педагог и композитор. Възпитаник на М. Мошковски и А. Г. Рубинщайн. От 1898 г. живее в САЩ. От 1924 г. до 1938 г. е професор и директор на Музикалния институт “Къртис” във Филаделфия. Концертира от 1894 г. до 1946 г. Особено впечатляващи са неговите изпълнения на пиеси от Фр. Шопен, Р. Шуман, Ф. Менделсон, Мошковски. Композира музикални творби - предимно салонни пиеси. Пише книги за изпълнителското изкуство със спомени за А. Рубинщайн (“Свиренето на пиано. Отговори на въпроси за свиренето на пиано”, 1915 г.).

1970
Лазар Иванов Попов- български цирков артист, педагог и режисьор. Попов е лауреат на най-високото звание за цирково изкуство в света "сеньор на цирковото изкуство". Учи в Политехническото училище в Ание, Франция, но го напуска и става цирков артист. Дебютира на 1 октомври 1897 г. в Брюксел в номера "Въздушни бари", изпълняван от румънската трупа на Димитреску, с която работи до 1901 г. (с прекъсване). През 1905 г. се представя за първи път с номера "Трапец на смъртта" в берлинския цирк "Шуман" (уредът, който използва, е негово изобретение и по-късно е широко използван в цирковата практика). Работи в цирковете "Ренц", "Чинизели", "Волнер", "Барнум Байлай", "Хамершмид", "Пиерантони", "Браун" и др., гастролира в Европа, Азия и Америка. С брат си построява в София стационарния цирк "Колизеум" (1919-1926 г.). Редактира списание "Цирков глас" (1933-1941 г.). Заедно с А. Димитров и К. Михайлов основава цирк "Роял-Добрич" (1933-1948 г.). Директор (1948-1956 г.) на цирк "Родина" (национализирания цирк "Роял-Добрич"), главен режисьор (1956-1961 г.) в дирекция "Български циркове". Изтъкнат педагог, обучава голяма част от следвоенното поколение циркови артисти. Поставя номерата "Акробатика", "Бари", "Жокейска езда", "Преден трамплин", "Стълба на крака", "Шари-вари", "Отвесни въжета", "Перш", "Танц върху опъната тел" и др. Автор е на книга със спомени - "С цирка по света" (1973 г., посмъртно) и на автобиографичния роман "Смъртният скок" (1971 г., посмъртно).

1971
Александър Петров Стоименов - български художник - живописец и плакатист. Роден е в Кукуш. Завършва живопис в Държавната художествена академия в София (1926 г.) при Н. Маринов. Специализира във Флоренция (1940-1941 г.). Работи като учител по рисуване в София (1941-1944 г.) и художествен редактор в изданието “Наука и изкуство”. Член е на Дружеството на новите художници. Рисува пейзажи, портрети, натюрморти и композиции на социални теми. Работи в областта на агитационно-монументалната живопис и приложната графика. Участва в създаването на “Братската могила” в Борисовата градина в София. По-известни негови творби: “Портрет на жената на художника” (1936 г. ), “Предградие” (1937 г.), “Рибар” (1937 г.), “Завръщане” (1938 г.), “Портрет на момиченце” (1958 г.), “Площад “Народно събрание” (1959 г.), “На открито” (1962 г.), “Созопол” (1963 г.), “На разговор” (1964 г.), “Портрет на Рибаров” (1967 г.), “Лодки” (1967 г.), “Автопортрет” (1968 г.), “Натюрморт” (1968 г.) и др.

1982
Иван Христов- български оперен певец (баритон) и музикален педагог. Завършва право в СУ (1925 г.); взема уроци по пеене при М. Михайлов в София. Учи пеене в Милано при М. Саммарко и Е. Вентура (1923-1931 г.). Иван Христов завършва Държавната музикална академия в София (днешната БДК, 1937 г.) при М. Цибулка. Дебютира в операта в София през 1935 г. с ролята на Бал Хакан ("Савската царица" от К. Голдмарк). Утвърждава се в драматични роли от италианския оперен репертоар от ХIХ в.

1983
Дора Габе - българска поетеса. Тя учи в Женева (Швейцария) и Гренобъл (Франция), където завършва френска литература. Редактор е на "Библиотека за малките" (заедно със С. Андреев) (1926 г.) и на детското списание "Прозорче" (1939-1941 г.). След 9 септември 1944 г. завежда отдел "Културни връзки с чужбина" в Министерство на пропагандата (до 1947 г.). Дора Габе е съветник по културните въпроси в българското посолство във Варшава (до 1949 г.). Превежда. Нейни съчинения: "Теменуги. Лирически песни" (1908 г.), "Малки песни" (1923 г.), "Някога" (1924 г.), "Малкият добруджанец" (1927 г.), "Мълчаливи герои" (1931 г.), "Буквар и първа читанка" (1936 г., в съавторство с Хр. Спасовски), "Когато бях малка" (1939 г.), "Партизанска поема" (1946 г.), "Неспокойно време" (1957 г.), "Нови стихове" (1963 г.), "Лирика. Избрани стих." (1966 г.), "Почакай слънце" (стихове, 1967 г.), "Невидими очи" (стихове, 1970 г.), "Майка Парашкева. Романизована биография. [на П. Димитрова]" (1971 г.), "Стихотворения" (1975 г.), "Глъбини. Разговори с морето" (1976 г.), "Избрани стихове" (в 2 т., 1978 г.), "Избрани преводи" (1979 г.), "Поеми" (1982 г.), "Светът е тайна" (1982 г.), "Избрани стихове" (1982 г.) и много други.

http://www.focus-news.net

 


Сходни връзки

СЪБИТИЯТА ПО СВЕТА НА 16 ФЕВРУАРИ | 0 брой коментари | Регистрация
Екипът не носи отговорност за коментарите, публикувани от посетителите.

Stats
 Copyright ©2000 - 2003 © 2020 НДТ, Добрич, България
 Всички права запазени.
Powered By Geeklog 
Страницата е генерирана за 0.09 секунди