История: Календар на събитията, станали у нас и по света на 5 юни

НА 5 ЮНИ В БЪЛГАРИЯ:

1854 г.
Четиринадесет търновски първенци изпращат прошение до английския посланик в Цариград, в което молят за неговата помощ за отстраняването на търновския митрополит Неофит.

1861 г.
Под влияние на Петко Р. Славейков Йосиф Соколски приема да се укрие в руското посолство в Цариград, след което тръгва с кораб за Одеса. По такъв начин ръководителите на църковното движение нанасят сериозен удар върху униатската пропаганда, която, оставена без своя духовен лидер, бързо изгубва влияние сред българското население. “Изчезването” на Йосиф Соколски предизвиква различни слухове, включително, че той е насилствено отвлечен от руската агентура в Цариград.
Йосиф Соколски е висш духовник, архиепископ униат, един от радетелите за разрешаване на българския църковен въпрос чрез признаване върховенството на римския папа. Роден е около 1876 г. в Нова махала (дн. Априлово, присъединено към Габрово). Приема монашество в Троянския манастир. През 1832 г. основава Соколския манастир. На 18 декември 1860 г. заедно с Др. Цанков и други българи в Цариград Йосиф Соколски подписва акт за уния с Римокатолическата църква и на 2 април 1861 г. е ръкоположен от римския папа Пий IX за архиепископ на българите униати със седалище столицата на Османската империя. Скоро след това, под въздействие на Н. Геров, П. Р. Славейков и други видни българи, той се отказва от унията и през юни същата година е тайно отведен в Одеса. От там отправя послание до българите униати, с което ги призовава да се откажат от унията и да приемат отново православието. След известно време е преместен в Киев, където остава до края на живота си. Йосиф Соколски прави неколкократни постъпки пред руското правителство да мине към православието, но му е отказано поради острото противодействие на Вселенската патриаршия. Със съдействието на Йосиф Соколски са отпуснати стипендии за българчета да учат в Русия. Дава нееднократно средства за подпомагане на черкви и училища в родния си край и пр.

1862 г.
Между 3 и 5 юни в Белград избухват сражения между местното население и войници от турския гарнизон в сръбската столица. По силата на Одринския мирен договор (1829 г.) Високата порта запазва правото да поддържа свои гарнизони на сръбска територия като гаранция за васалния статут на Сърбия. В стремежа си да извоюва пълна независимост, сръбското правителство многократно се опитва да закрие тези гарнизони. Събитията от 3-5 юни са предизвикани от улично спречкване между сърби и турски войници, след което започват истински сражения. Възникналият конфликт е разрешен с помощта на европейските дипломати, които протестират срещу извършения от турците артилерийски обстрел на Белград. Българската легия участва в сраженията срещу турския гарнизон в Белград, спечелвайки си признателността на местното население.

1876 г.
В Браила е отпечатан първият брой на редактирания от Светослав Миларов, Тодор Пеев и Иван Драсов в. "Възраждане". "Ние - се отбелязва в програмната статия на вестника, ще приносяме на своите читатели верни сведения и точни оценения върху движенията на въстанията на Балканския полуостров, а особено върху българското въстание... Ще следваме с бодро око групирането на разните европейски сили в отношение на Източния въпрос и ще бележим всичките стъпки, които те предприемат по тая работа..."

1876 г.
След смъртта на Христо Ботев командваната от Никола Войновски група достига до Орхание (дн. Ботевград).
Никола Войновски е деец на националнореволюционното движение. Роден е в Габрово през 1849 г. Отначало учи в родния си град, а през 1862 г. се прехвърля в Румъния и завършва търговско училище в Галац. След това продължава образованието си в Николаевската военна гимназия в Одеса. През май 1876 г. изоставя учението си и се озовава в Румъния, където се включва в организирането на четата на Христо Ботев. Като неин военен ръководител се отличава в овладяването на кораба "Радецки", както и в боевете с турските потери от дунавския бряг до Врачанския балкан. След убийството на войводата застава начело на по-голямата част от четата и я повежда на изток в Стара планина. През 1876 г. загива в сражение с преследващите го потери край с. Чифлик, Ловешко.

1878 г.
По нареждане на видинския вицегубернатор Петко Каравелов руските войски заемат окупираните от сърбите части на Кулско и Видинско.
Петко Каравелов е политически и държавен деец, редовен член на Българското книжовно дружество (дн. БАН). Роден е на 24 март 1843 г. в Копривщица. Брат е на Любен Каравелов. Завършва гимназия в Москва. Постъпва в Историко-филологическия факултет, а след това и в Юридическия факултет на Московския университет. В България се завръща заедно с руската армия през 1877 г. Назначен е за вицегубернатор на Видин, а по-късно става окръжен управител на Търново. Взема участие в работата на Учредителното събрание 1879 г., където застава на либерални позиции. Избран е за председател на I ОНС. Дълги години участва активно в политическия живот на страната и заема отговорни държавни постове: министър на финансите (24 март–28 ноември 1880 г.), министър-председател, министър на финансите и управляващ Министерството на правосъдието (28 ноември 1880–27 април 1881 г.). След извършването на държавния преврат през 1881 г. от княз Александър I Батенберг емигрира в Пловдив и продължава борбата за възстановяване на Търновската конституция. След премахване на режима на пълномощията се завръща в София. Като министър-председател и министър на финансите (29 юни 1884–9 август 1886 г.), министър на обществените строежи, пътищата и съобщенията (29 юни 1884–1 януари 1885 г.) и управляващ Министерството на вътрешните работи (21 март 1885–9 август 1886 г.) полага много усилия за международното признаване на Съединението на Източна Румелия с Княжество България през 1885 г. След детронацията на княз Александър I Батенберг е председател на временното правителство (12–16 август 1886 г.) и член на Регентството. По време на управлението на Стефан Стамболов (1887–1894 г.) е в опозиция и отстоява своите русофилски убеждения. След убийството на министър Хр. Белчев (март 1891 г.) е осъден на дългогодишен затвор. Освободен след амнистия през 1894 г. Петко Каравелов е един от ръководителите на Либералната партия от нейното създаване, през 1896 г. той става основател и председател до края на живота си на Демократическата партия. От февруари до декември 1901 г. заема поста на министър-председател и министър на финансите, а от април до декември 1901 г. е управляващ Министерството на народното просвещение. Под влияние на международната финансова криза и направените външни държавни заеми си подава оставката. Една година по-късно умира. По време на своето управление Каравелов се стреми към създаване на условия за замогване на селското население, прокарване на умерен протекционизъм, строги икономии и максимално използване на националните ресурси. Заедно с М. Дринов и К. Иречек следи за развитието и субсидирането на Българското книжовно дружество и издаването на "Сборник за народни умотворения, наука и книжнина". Поставя началото на инициативата за създаване на Дружество за разпространение на полезни знания сред народа и на сп. "Библиотека "Свети Климент".

1896 г.
Гръцка чета от 85 души, организирана от Етники етерия начело с капитан Атанасиос Бруфас, акостира в Солунския залив за вдигане на въстание в Западна Македония. Дейността й се простира до Демир капия и Кавадарци.

1900 г.
Правителството въвежда военно положение в Шуменски и Варненски окръг. Това е следствие от селските вълнения и бунтове против десятъка. Те са стихийно масово движение на селяните срещу връщането на натуралния десятък в селското стопанство. Правителството на Т. Иванчов (1899–1901 г.) решава да заздрави финансовото състояние на държавата чрез замяната на въведения през 1894 г. поземлен данък с натурален десятък. Още по времето на обсъждането на законопроекта в Х ОНС започва неорганизирано селско движение срещу възстановяването на натуралния данък. В периода 1899 г. -1900 г. са организирани над 190 протестни митинги и събрания. След приемането на Закона за данъка на земните произведения за 1900–1901 г. селското недоволство прераства в открити бунтове. Те се преплитат с движението за изграждане на самостоятелна земеделска партия. Първият сблъсък става във Варна. Организираният на 5 март от Варненския околийски земеделски комитет митинг завършва с въоръжена намеса на полицията и войската. Във Варна е въведен полицейски час. В Русенски окръг сражения между селяните и войската стават в с. Тръстеник, където се събират 4–5 хил. души от съседните села. Правителството е принудено на 21 април да обяви военно положение в Русенска, Разградска, Търновска, Горнооряховска и Свищовска околия, за да се справи със селските бунтове. Движението против десятъка придобива масов характер и в Балчишка околия. Най-големи са сблъскванията в с. Дуранкулак, където след намесата на войската са ранени десетки селяни и убити около 90 души. На 5 юни 1900 г. правителството въвежда военно положение в Шуменски и Варненски окръг. В селата, където селяните продължават да се съпротивляват, са изпратени войскови части. Всичко това довежда до прекратяване на движението срещу десятъка.

1911 г.
Провеждат се избори за 5 ВНС. Те са спечелени от управляващата коалиция (народняци и прогресивнолиберали) - 336 места, БЗНС - 58, либерали - 6, БРСДП (ш. с.) - 5, народнолиберали - 4, радикалдемократи - 4, демократи - 2 и БРСДП (т. с.) - 1. Гласуват 54 % от избирателите.

1942 г.
По време на Втората световна война (1939-1945 г.) правителството на САЩ обявява война на България.
Във Втората световна война участват 61 държави, което е 80% от населението на Земята. Военни действия се водят на териториите на 40 от държавите, на морски и океански театри. Воюващи страни са Германия, Италия, Япония, Унгария, Финландия, Румъния, България, Хърватско и Испания срещу Англия, Франция, СССР, САЩ, Полша, Чехословакия и др. В навечерието на войната в Москва се водят преговори между Великобритания, Франция и СССР за сключване на военен пакт срещу Германия и нейните съюзници. Неясната и недостатъчно твърда и искрена позиция на съветската делегация проваля преговорите. На 23 август 1939 г. в Москва е сключен пактът за ненападение между Германия и СССР, наречен пакт Молотов-Рибентроп. На 26 август са оформени тайните клаузи на пакта. Двете тоталитарни държави си поделят Европа и се договарят за съвместни действия при постигане на интересите. На 1 септември 1939 г. Германия напада Полша и до 15 септември я завладява. На 3 септември Великобритания и Франция обявяват война на Германия, но не предприемат решителни действия до май 1940 г. Това е периодът на т.нар “Странна война” . На 17 септември СССР напада Полша от изток и за кратко време окупира останалата част от страната, като между Вермахта и Червената армия се установява демаркационна линия. В Брест се провежда съвместен парад на Вермахта и Червената армия. В края на септември и началото на октомври СССР заставя Естония, Латвия и Литва да подпишат договори за взаимопомощ, по силата на които през август 1940 г. Съветският съюз анексира трите независими държави. Финландия отказва да подпише такъв договор и след последвалата Съветско-финландска война загубва някои територии, но запазва независимостта си. През април и май 1940 г. Германия завладява Норвегия и Дания, окупира Белгия, Холандия и Люксембург и до 22 юни 1940 г. завзема Франция. На 10 юни 1940 г. във войната се намесва Италия. Италианските войски завладяват Британска Сомалия, Кения, Судан и в средата на септември нападат Египет. Настъплението на италианците срещу Албания и Гърция се оказва неуспешно и италианската армия е спряна. През периода януари - май 1941 г. британската армия успява да изгони италианците от Британска Сомалия, Кения, Судан, Етиопия, Италианска Сомалия и Еритрея. След като България се присъединява към държавите от Оста и става техен съюзник, германските войски преминават през страната и окупират Гърция и Югославия. На 22 юни 1941 г. Германия започва война със СССР. За няколко месеца германската армия завладява Белорусия, Молдавия, Украйна и голяма част от европейската част на Русия. С цената на много жертви Червената армия успява да спре германското настъпление и да разбие германците в битката за Москва, водена в периода 30 септември 1941 – 20 април 1942 г. След неуспешното съветско контранастъпление при Харков през май 1942 г. германците стигат на изток до Волга и на юг до Кавказ. След японското нападение на американската база Пърл Харбър от 7 декември 1941 г. във войната се намесват САЩ. Създава се военен съюз на държавите, борещи се против фашизма, оформен на 1 януари 1942 г. чрез Декларацията на 26 държави. След като разгромява главните сили на американския Тихоокеански флот, Япония окупира Тайланд, Хонг-Конг, Бирма, Малая, Сингапур, Филипините и по-голямата част от Индонезия. Японският флот завладява част от Нова Гвинея и голяма част от тихоокеанските острови. На 2 февруари 1943 г. завършва Сталинградската битка, която изменя хода на войната на Източния фронт. В края на юни 1942 г. при Ел Аламейн е разбита обединената италиано-германска армия, командвана от фелдмаршал Ервин Ромел. Тези 2 загуби на германците изменят коренно хода на Втората световна война. След 1943 г. силите на Оста започват да отстъпват. На 8 ноември 1942 г. в Северна Африка е стоварен десант на англо-американските войски. В края на март британските войски завладяват цяла Северна Африка. През юли 1943 г. съюзниците правят десант на остров Сицилия и от септември започват освобождаването на Италия. След Курската битка от юли – август 1943 г. Червената армия започва постепенно да изтласква германската армия от територията на СССР и през лятото са възстановени съветските граници. През август 1944 г. Червената армия окупира Румъния и спира на българо-румънската граница. На 6 септември 1944 г. съюзниците извършват десант в Северна Франция и откриват Втория фронт срещу Германия. През втората половина на 1944 г. и началото на 1945 г. съюзниците на Германия са извадени от войната и капитулират, както следва: Румъния на 23 август 1944 г., България на 9 септември 1944 г., Финландия през септември 1944 г. и Унгария през декември 1944 г. След капитулацията на Германия на 6 и 8 август американската авиация извършва атомни бомбардировки на японските градове Хирошима и Нагасаки. През август 1945 г. Червената армия разгромява японските войски в Манджурия, Корея и на остров Сахалин. На 2 септември 1945 г. Япония безусловно капитулира. От 17 юни до 2 август 1945 г. се провежда Потсдамската конференция на ръководителите на САЩ - Хари Труман, на СССР - Й. В. Сталин, и на Великобритания - Уинстън Чърчил. Конференцията приема решения за пълно разоръжаване на Германия, ликвидиране на нацизма и за следвоенното устройство на света.
България се намесва във войната след подписването на Тристранния пакт на 1 март 1941 г. и остава съюзник на страните от хитлеристката Ос. Тя обаче не участва в никакви военни операции на съюзниците си. Под натиска на Оста на 13 декември 1941 г. България е заставена да обяви война на САЩ и Англия, но отново не се ангажира с преки военни действия. За разлика от другите сателити на Германия, като Унгария и Румъния, България не изпраща свои войски на Източния фронт. Независимо от тази позиция тя не е пощадена от държавите от антихитлеристката коалиция. В края на 1943 г. и началото на 1944 г. София и други градове са подложени неколкократно на бомбардировки от авиацията на САЩ и Англия. На 5 септември 1944 г. последва обявяване на война и от страна на СССР. На 8 септември части на Червената армия прекосяват от север българската граница. Тяхното присъствие улеснява правителствената промяна в страната, извършена на 9 септември 1944 г. Съставено е правителство на Отечествения фронт, което предприема незабавни мерки за действията срещу хитлеристка Германия, след като на 8 септември 1944 г. кабинетът на К. Муравиев й обявява война. По силата на Крайовския договор 1944 г. Югославия дава съгласието си за преминаване на части от българската войска през нейна територия като съставни части на Червената армия. България участва със свои войскови части в окончателния разгром на хитлеристка Германия през есента на 1944 г. и пролетта на 1945 г. Благодарение на това тя избягва надвисналата над нея опасност от нова национална катастрофа. Жертвите, които дава страната ни са повече от 32 000 души, но противниците на Германия не признават България за свой съюзник. Мирният договор между нея и държавите победителки във Втората световна война е сключен на 10 февруари 1947 г. в Париж.

1942 г.
Правителството на България приема наредба за поданството в новите земи. То се добива само след изразено желание, но не се дава на евреите от тези области.

5 - 8 юни 1946 г.
Българска партийна делегация, начело с Георги Димитров, е в Москва. Сталин настоява България да отложи сключването на съюзен договор с Югославия за след подписването на мирните договори, но дотогава на Пиринския край да се даде "културна автономия", за да се развие в населението там "македонско национално съзнание" като първа крачка към присъединяването му по-късно към НР Македония.

1947 г.
Великото Народно събрание отнема депутатския имунитет на Никола Петков. Той е арестуван в сградата на парламента с обвинение, че, заедно с военни организации, е "готвил да извърши държавен преврат срещу народната власт с въоръжена сила".
Никола Петков е политически и държавен деец. Роден е на 21 юли 1893 г. в София. Завършва право в Париж. Член на БЗНС, през 1932–1933 г. е в състава на ПП на БЗНС "Ал. Стамболийски". Редактира печатния орган на съюза "Земеделско знаме". През 1933 г. преминава към БЗНС "Георги Марков". След държавния преврат на 19 май 1934 г. се присъединява към БЗНС "Врабча 1". През 1937 г. отново се включва в редовете на БЗНС "Ал. Стамболийски". По време на Втората световна война 1939–1945 г. възприема идеята за създаване на Отечествения фронт. От август 1943 г. участва в състава на Националния комитет на ОФ като представител на БЗНС "Ал. Стамболийски". След 9 септември 1944 г. е министър без портфейл в първото правителство на ОФ (1944–1946 г.). През лятото на 1945 г. напуска правителството и сформира опозиционния БЗНС (Никола Петков). Редактира печатния орган на съюза в. "Народно земеделско знаме". Народен представител в VI ВНС (1946–1949 г.). През лятото на 1947 г. му е отнет депутатският имунитет и е осъден на смърт за противодържавна дейност.

1955 г.
Влиза в сила Варшавският договор. Той е подписан на 14 май 1955 г. на Варшавското съвещание. Варшавският договор представлява договор за сътрудничество и взаимна помощ, сключен между Албания, България, ГДР, Полша, Румъния, СССР, Унгария и Чехословакия. Той е военнополитически отбранителен съюз на европейските социалистически страни. Договорът е сключен за срок от 20 години, с автоматично продължаване за следващите 10 години при условие, че не е денонсиран една година преди изтичане на срока. Държавите участнички в договора се задължават в съответствие с Устава на ООН да се въздържат в международните отношения от заплаха със сила или използването £ и да разрешават всички спорове с мирни средства. Висш ръководен орган на съюза е Политически консултативен комитет. Създадено е обединено командване на въоръжените сили и за негов главнокомандващ е назначен маршалът на СССР И. С. Конев. По-късно са създадени Комитет на министрите на отбраната, Комитет на министрите на външните работи и Обединен секретариат.
На 28 май 1955 г. българското Народното събрание ратифицира договора, според който държавите се задължават да си оказват взаимни консултации по важни международни въпроси и военна помощ при нападение върху някоя от тях. След предаване на ратификационните грамоти договорът влиза в сила на 5 юни 1955 г.
След 1962 г. Албания не участва в работата на органите на договора, шест години по-късно обявява и неговата денонсация.
Независимо от високоотговорните декларации в документите на съюза, неговите въоръжени сили неведнъж постигат целите си с насилствени методи. През 1956 г. Съветския съюз, с въоръжена намеса във вътрешните работи на Унгария, ликвидира въоръжения бунт на унгарския народ срещу комунизма. През 1968 г. страните членки на Варшавския договор, без Румъния, изпращат войски в Чехословакия, за да спрат започналия демократичен процес и създаване на условия за демократично развитие на чехословашкото общество. По време на своето съществуване Варшавският договор и неговите обединени въоръжени сили се използват за поддържане на напрежението между Източна и Западна Европа. На 1 юли 1991 г. договорът е прекратен.

5 - 11 юни 1957 г.
Българска правителствена делегация посещава Унгария и констатира пълно единодушие по международните проблеми, включително и при оценката на унгарските събития от 1956 г. и съветското участие в тях. Подчертава се нуждата от общоевропейска система за колективна безопасност. Двете страни се споразумяват да сключат дългосрочна спогодба за взаимни доставки за 1958–1960 г.

1957 г.
Възстановен е Българският туристически съюз. Той е доброволна масова обществена организация с идеална цел за популяризиране, развитие и ръководство на туризма, алпинизма, пещерното дело и туристическото ориентиране.
Първия български туристически клуб е създаден през 1895 г. от Алеко Константинов. По този начин се поставя начало на организирания туризъм у нас.

5 - 6 юни 1967 г.
Тодор Живков е на официално посещение в Югославия. В разговорите с Тито се отбелязва разширяването на търговските и културните връзки и активизирането на сътрудничеството между БКП и СЮК. Двамата ръководители отново подчертават, че македонският въпрос не трябва да се поставя на преден план в двустранните отношения.
Македонският въпрос е съставна част от българския национален въпрос, условно обозначение на борбите на българския народ за освобождение на Македония, която, заедно с Одринско, по силата на Берлинския договор 1878 г., остава и след Освобождението на България под прякото владение на Османска Турция. Първоначално борбата се води стихийно, поради което резултатите са почти нищожни. Първият опит за премахване на османската власт в двете области е Кресненско-Разложкото въстание 1878–1879 г., което завършва без успех. В началото на 80-те г. на ХIХ в. се осъзнава, че международната обстановка не е благоприятна за радикално разрешаване на българския национален въпрос, поради което решаването на Македонския въпрос минава на заден план, отстъпвайки на борбата за съединение на Източна Румелия с Княжество България. Тази акция завършва с успех през 1885 г. и на свой ред дава тласък на борбите на българите в Македония и Тракия за извоюване на своята свобода. След създаването на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО) през 1893 г. в Солун борбата в Македония (и Одринско) приема организиран характер. Две години по-късно се създава и Македонският комитет в София, прераснал скоро след това във Върховен македоно-одрински комитет (ВМОК). Между двете организации няма противоречие по въпроса за крайната цел на борбата на македонските българи – пълното им освобождаване от османска власт. Различията между тях са по тактиката за постигането на тази цел. Докато ВМОРО тръгва по пътя на самостоятелна борба, ВМОК разчита повече на непосредствената материална подкрепа от свободното Българско княжество. В определени моменти двете организации взаимно си сътрудничат и подпомагат, но в повечето случаи те действат самостоятелно, а понякога и една срещу друга. Това обстоятелство дава своето отрицателно отражение върху осъществяването на крайната цел. Без съгласието и даже против ВМОРО ВМОК организира Горноджумайското въстание през 1902 г. Въстанието завършва без успех. Неговото потушаване силно разрушава мрежата на ВМОРО в Пиринския край. Връхна точка в борбата на македонските българи за освобождаването им от османска власт е Илинденско-Преображенското въстание – 1903 г., организирано и ръководено от ВМОРО. Въстанието показва на света, че те не желаят половинчати преобразования от рода на Пъдарските реформи и Мюрцщегските реформи от 1903–1908 г., предлагани им от Великите сили, а свобода, подобна на сънародниците им от Княжество България. Поражението на въстанието нанася силен удар и на ВМОРО, поради който тя години наред не може да се съвземе. Освен това в нейните редове започват да се формират течения, с което още повече отслабва силата и като революционна организация. Надеждите на повечето от македонските българи все повече започват да се насочват към България. Извършената Младотурска революция през 1908 г. не само че не разрешава Македонския въпрос, но го изправя и пред още по-трудна ситуация. Част от дейците на ВМОРО се подвеждат по големите обещания на новата турска управа и се легализират. Едва когато става ясно, че и тези управници се придържат по отношение на македонските българи към старата политика на турските султани, те се озовават в планините и продължават предишната си революционна дейност. През есента на 1912 г. избухва Балканската война, в която срещу Турция освен България се изправят още Сърбия, Гърция и Черна гора. За по-малко от година Османската империя е разгромена и изтласкана от европейските й предели. Македония се освобождава от османска власт, но по-голямата част от нея се оказва в ново чуждестранно владичество – на Сърбия и Гърция. Докато българската армия се сражава на главния боен театър срещу турските войски, двете дотогавашни съюзнички на България тайно се договарят и окупират Вардарска и Егейска (Беломорска) Македония. На всички апели на София за разрешаването на Македонския въпрос с оглед на историческите и етническите съображения и още – с реалните заслуги за победата над Османската империя, управляващите среди в Белград и Атина отговарят с категоричен отказ. Тази им позиция става една от главните причини за последвалата Междусъюзническа война 1913 г. Претърпяла поражение във военните си действия срещу двете свои бивши съюзнички, България не е в състояние да промени положението, в което се оказва Македония след Балканската война. През лятото на 1914 г. избухва Първата световна война. България отначало прокламира неутралитет спрямо воюващите държави. През есента на 1915 г. тя изоставя тази си позиция и се намесва във войната на страната на Тройния съюз. Една от причините да се ориентира към тях са дадените по-изгодни обещания, отколкото тези от Антантата, за решаването на Македонския въпрос – на България се предоставя правото не само над безспорната, но и над спорната зона във Вардарска Македония, очертани още в навечерието на Балканската война. За съдбата на Егейска Македония се изчаква решението на Гърция. Ако тя премине на страната на Съглашението, то и тази област ще се предостави на България. Само за няколко месеца българските войски, съвместно с войските на Австро-Унгария и Германия, изтласкват сръбската армия не само от Тимошко и Поморавието, но и от Вардарска Македония. Веднага след това тази област е обособена във военно губернаторство със седалище в Скопие, начело с ген. Р. Петров. След като през 1916 г. Гърция се намесва във войната като съюзник на Антантата, и Егейска Македония преминава под управлението на България. Тази област също е обособена във военно губернаторство със седалище в Драма. След военното поражение на България в Първата световна война тя е принудена да напусне Вардарска и Егейска Македония, които отново преминават във владение на Сърбия (от декември 1918 г. вече Сърбо-хърватско-словенско кралство) и Гърция. За да заличи присъствието не само на българския елемент, но и на всичко, което напомня за Македония, Белград обявява Вардарска Македония за "Южна Сърбия". Гърция на свой ред също предприема незабавни мерки за обезбългаряване на Егейска Македония, като заставя по насилствен начин по-голямата част от живеещото в нея население да напусне родните си места. При това кралска Югославия успява да сложи ръка и на Струмица и нейната околност, които също включва в пределите на "Южна Сърбия". През годините на Втората световна война 1939–1945 г., след разгрома на Югославия и Гърция от хитлеристка Германия, България отново стъпва във Вардарска и Егейска Македония и до есента на 1944 г. ги счита като неделима част от своята територия. Като съюзник на Германия тя обаче отново е заставена да се раздели с тях след края на войната. В последвалия следвоенен период Титова Югославия не крие своите аспирации и към пиринската част на Македония, която още от 1912 г. е в състава на България. За тази цел от Белград се отправят различни предложения към българското правителство: в замяна на Пиринска Македония да получим Западните покрайнини или да се създаде Южнославянска федерация, в която България (без Пиринска Македония, която незабавно ще се присъедини към Вардарска Македония) да стане седмата съюзна република в нея. Преди да се осъществи този план на югославското ръководство, в Пиринския край се допускат "македонски емисари", които се заемат с пропагандирането на македонския език и култура сред българското население там. Само благодарение на отпадането на Югославската комунистическа партия (управляващата сила в Югославия) от сдружението на югоизточните европейски комунистически партии (Коминформбюро), намиращо се под ръководството на ВКП (б), през лятото на 1948 г., този план не се осъществява. Гърция предприема незабавни мерки за възстановяване на довоенното си господство в Егейска Македония. Областта се преименува в Северна Гърция. Българският език отново е забранен за използване на обществени места, а съществуващите до 1913 г. български училища и черкви са или заличени, или превърнати в гръцки. Подобно е отношението и на Титова Югославия към българските училища и черкви във Вардарска Македония. Югославия се отказва от наименованието "Южна Сърбия", като провъзгласява Вардарска Македония за Съюзна република Македония в състава на югославската федерация. В края на 80-те и началото на 90-те г. на ХХ в. започва разпадането на Югославия, като от нея, наред със Словения и Хърватско, се откъсва и Вардарска Македония. Тя също се провъзгласява за независима държава под името Република Македония. България първа от балканските страни признава нейната независимост. В Скопие обаче продължават да настояват да се признае и съществуването на "македонска нация" и "македонски език". През 1999 г. правителството на Иван Костов признава правото на Република Македония да си служи с официалния си език.

1974 г.
Създава се Съюзът на преводачите в България. Той е културна, творческо-професионална организация. Участва в Националния комплекс “Художествено творчество, културна дейност и средства за масова информация”. Членува в Интернационалната федерация на преводачите (ФИТ) под егидата на ЮНЕСКО

1975 г.
Завършва официалното посещение на корейския партиен и държавен лидер Ким Ир Сен в България.
Ким Ир Сен е севернокорейски политик. Роден е на 5 април 1912 г. в Северна Корея. Управлява Северна Корея от 1948 г. до смъртта си на 8 юли 1994 г. Той е известен с крайния култ към личността му. В Северна Корея официално е наричан Великият водач и е вписан в конституцията като "вечен президент". Рожденият му ден е официален празник в Северна Корея.

1991 г.
Във ВНС президентът Ж. Желев се договаря с ръководителите на политическите сили конституцията да се приеме в началото на лятото и да се подпише във Велико Търново, а изборите за ОНС да се проведат през септември.
Желю Желев е политически и държавен деец. Роден е на 3 март 1935 г. в с. Веселиново, Шуменско. Завършва философия в Софийския университет "Св. Климент Охридски". Редовен аспирант във Философския факултет на Софийския университет (1961-1964 г.). По политически и идеологически причини остава без работа до 1972 г. Защитава кандидатска дисертация през 1974 г. От 1975 г. постъпва в Научноизследователския институт по културознание. От 1977 до 1985 г. е завеждащ секция "Култура и личност". През 1988 г. получава научната степен доктор на философските науки. След 10 ноември 1989 г. се включва активно в обществено-политическия живот на страната. Един от основателите на Съюза на демократичните сили (СДС) и пръв председател на неговия Координационен съвет. Депутат е в VII Велико народно събрание. В периода 1990-1997 г. е президент на Република България. Индивидуален член на Либералния интернационал. Член на Висшия съвет на Международната академия "Медичи". Автор е на редица трудове: "Самодейното изкуство в условията на научно-техническата революция" (1976 г.), "Моралните категории" (1979 г.), "Фашизмът" (1982 г.), преведен на няколко езика, "Човекът и неговите личности" (1992 г.) и др.

5 - 6 юни 1993 г.
Българска делегация, водена от министър-председателя проф. Любен Беров, е на първо официално посещение в Македония.
Любен Беров е икономист, държавен деец. Роден е на 6 октомври 1925 г. в София. Завършва икономика в Софийския университет "Св. Климент Охридски", след което постъпва на работа във Висшия икономически институт в София. От 1971 г. е професор. През 1976 г. получава научната титла доктор на икономическите науки. Професор е в Института по балканистика и хоноруван професор в Икономическия институт в София от 1985 г. В периода 1900-1992 г. е съветник на президента на Република България по икономическите въпроси. В периода 1992-1994 г. е председател на Министерския съвет. Автор е на повече от 200 труда - монографии, студии и статии по икономическа история на България и Балканите.

1994 г.
Завършва 41. конгрес на БСП. На него Жан Виденов е преизбиран за председател, приема проект за програма на БСП и устав. Конгресът обявява курс към предсрочни парламентарни избори.

5 юни 2001 г.
Симеон Сакскобургготски представя в хотел "Шератон" в София предизборната програма на НДСВ.
Национално движение "Симеон II" е политическа формация, учредена на 8 април 2001 г. от цар Симеон II. На 28 април същата година изгражда коалиция с Партията на българските жени и Движението за национално възраждане "Оборище" под същото име за участие в парламентарните избори през юни 2001 г. На 6 април 2002 г. НДСВ е преобразувано в политическа партия с лидер Симеон Сакскобургготски.

2001 г.
Завършва първото официално посещение в България на македонският президент Борис Трайковски. Основните теми обсъждани между президентите Стоянов и Трайковски, са свързани с обстановката на Балканите. Отделено е внимание на перспективите за разширяване на двустранното сътрудничество във всички области от взаимен интерес, както и на изпълнението на регионалните инфраструктурни проекти. Отдадено е приоритетно значение на изграждането на проектите по основното трасе на коридор № 8 и на координацията на усилията си за осигуряване на необходимото външно финансиране за тези проекти. Подписани са Спогодба за обратно приемане на незаконно пребиваващи лица и Спогодба за взаимно признаване на документите за образование, научните степени и научните звания.
Борис Трайковски е роден на 25 юни 1956 г. в Струмица. Той е вторият по ред президент на Република Македония, от 15 декември 1999 г. до 26 февруари 2004 г., когато загива в самолетна катастрофа. Трайковски се дипломира в Правния факултет на Скопския университет в Скопие през 1980 г., специализира икономическо право и трудово право. До 1997 г. е ръководител на правната служба на строителното предприятие Слобода в Скопие, от 1997 г. до 1998 г. е шеф на Кабинета на градоначалника на община Кисела Вода – Скопие, а от 21 декември 1998 г. е заместник министър на външните работи на Република Македония в дясно-центристкото правителство на Любчо Георгиевски. Той е също така председател на Комисията за външнополитически отношения на ВМРО-ДПМНЕ, главен политически съветник за външна политика на председателя на ВМРО-ДПМНЕ, член на Председателството на неправителствената организация Паневропейско движение за Република Македония. Член е на международната конференция: "Разрешаване на конфликти" със седалище в Атланта, САЩ, участва на многобройни международни конференции с тема разрешаване на конфликти, религиозна толерантност, религиозна свобода, бил е председател на младежката организация на Обединената методистка църква в Югославия повече от 12 години.
Борис Трайковски умира на 26 февруари 2004 г. при самолетна катастрофа. На борда на самолета пътуват общо 9 души – двама пилоти, двама души от личната охрана на президента, съветникът му за връзките с обществеността Димка Божкович, както и съветниците Ристо Блажевски и Анита Лозановска. В него пътува и един човек от македонското външно министерство. Той се разбива в планините близо до град Мостар, 15 минути преди да кацне. Трайковски умира в деня, когато в Дъблин официално трябва да бъде връчена на ирландския председател на ЕС молбата на Македония за членство в общността. Това е последният документ, носещ неговия подпис - завещанието му за македонския народ.

НА 5 ЮНИ В СВЕТА:

1455
При сблъскване поетът Франсоа Вийон ранява смъртоносно свещеник, за което е изгонен от Париж.
Франсоа Вийон е френски поет. Води скитнически живот. Автор е на поемата "Малкото завещание" (1456 г.) и на морално-лиричната изповед "Голямото завещание" (1461 г.). В своята поезия Вийон отразява възгледите на късното Средновековие.

1945
Върховните главнокомандващи на страните – победителки във Втората световна война (САЩ, Великобритания, Франция и СССР) – Айзенхауер, Монтгомъри, Де Тасини и Жуков, подписват в Берлин декларация за поражението на Германия и за съвместното управление на нейната територия от правителствата на четирите държави, като я разделят на четири окупационни зони.

1947
Държавният секретар на САЩ Джордж Маршал, в речта си в Харвардския университет, излага програмата за следвоенно възстановяване на Европа, станала известна под името “план Маршал”.
Планът Маршал свързан с оказване на помощ от страна на САЩ за 16 западноевропейски страни, която възлиза на 16,4 млрд. Долара, под формата на икономическа и военна помощ и на заеми, предоставени за периода 1948-1952 г.
Джордж Кетлет Маршал е американски държавник и политик, армейски генерал (1944 г.). Той е роден на 31 декември 1880 г. в Юнионтаун, Пенсилвания. Завършва военния колеж във Вирджиния. Участва в I световна война. От 1939 г. е началник на генералния щаб на САЩ и един от авторите на стратегическите планове на САЩ и Великобритания през II световна война. В периода 1945 –1949 г. е държавен секретар. През 1950-1951 г. е министър на отбраната, един от инициаторите за създаване на отбранителния съюз НАТО. През 1953 г. получава Нобелова награда за мир за заслугите му за изграждането на следвоенна Европа. Той е първият военен деец - нобелист. Умира на 16 октомври 1959 г. във Вашингтон.

1967
С нападението на Израел над Египет, Сирия, Йордания, Ирак и Ливан започва Шестдневната война в Близкия изток. Израелците завземат Източен Ерусалим, градът е обединен.
Шестдневната война се провежда от 5 юни до 10 юни 1967 г. Тя е превантивна военна кампания, инициирана от генерал Деян в качеството му на израелски министър на отбраната срещу Египет, Сирия и Йордания. Войната е причинена от постепенната ерозия, под египетския натиск, на мироопазващия корпус на ООН, дислоциран след Синайската кампания от 1956 г., от концентрацията на арабски армии по израелските граници (май 1967 г.) и от новата египетска военноморска блокада, която затваря залива Акаба за израелско корабоплаване. Във военно отношение войната е забележителен успех за Израел. Атаките срещу летищата в Египет, Сирия, Ирак и Йордания на практика унищожават арабските военновъздушни сили на 5 юни, като авиацията достига чак до Луксор и Ран Банас. Египетските танкови сили са разгромени в Синай, а на 7 юни е достигнат и Суетския канал, като целия западен бряг на р. Йордан е окупиран същия ден. Накрая израелците овладяват Голанските възвишения, завземат гр. Кунейтра и проникват на повече от 40 км. навътре в Сирия. В политическо отношение поражението на Египет временно отслабва позициите на Насър. Израелската победа отваря отново залива Акаба и премахва непосредствената опасност от съгласуваната арабска кампания по всички фронтове. След войната нови 600 000 араби се озовават под израелска власт в окупирания Западен бряг на река Йордан. Арабско-израелският въоръжен конфликт е подновен с Октомврийската война от 1973 г.

1973
За първи път денят се чества като Международен ден за опазване на околната среда. Той е обявен за Международен по решение на конференцията на ООН по проблемите на околната среда, проведена в Стокхолм през 1972 г. На този форум е приета Декларация за околната среда - първият международен договор за принципите за екологична защита на Земята. Провежда се под егидата на Програмата на ООН за околната среда (ЮНЕП). Ежегодно на този ден се присъжда основната награда на ООН в областта на околната среда и развитието - "Глобал - 500" на държавни, политически и обществени дейци, допринесли с дейността си за опазването на околната среда.

1981
В доклад на Здравния център на Сан Франциско за високата смъртност сред хомосексуалистите при пневмония за първи път се споменава за установеното при заболелите понижение на клетъчния имунитет, добило по-късно популярност под името СПИН.
Синдромът на придобита имунна недостатъчност е вирусно заболяване, предавано по полов или кръвен път, при което имунната система загубва функционалната си способност и организмът остава без защита от каквато и да е инфекция.

1991
Президентът на СССР Михаил Горбачов получава Нобелова награда за мир за заслугите му в подобряването на отношенията между Изтока и Запада.
Михаил Сергеевич Горбачов е руски партиен и държавен деец. Той е роден на 13 март 1931 г. в с. Приволное, Красногвардейски район на Ставрополския край. През 1955 г. завършва Юридическия факултет на Московския държавен университет, по-късно и Ставрополския селскостопански институт (1967 г.).
През 1946-1950 г. работи като механизатор в МТС в родния си край. От 1952 г. е член на КПСС. От април 1970 г. е първи секретар на Ставрополския краеви комитет на КПСС. Член на ЦК на КПСС от 1971 г., на Политбюро на ЦК на КПСС - от 1980 г. В периода 1978-1985 г. е секретар, след което и генерален –секретар на ЦК на КПСС. В периода 1990-1991 г. е президент на СССР. Слиза доброволно от политическата сцена след потушаването на комунистическия "пуч" в СССР през лятото на 1991 г. Основател и ръководител на фондация "Горбачов" за изследване и развитие на демократичните процеси. През 1990 г. получава нобелова награда за мир. През 2002 г. посещава България. "Доктор хонорис кауза" на над 100 университета в света, както и на СУ” Св. Климент Охридкси” (2002 г.).

НА 5 ЮНИ СА РОДЕНИ:

1853
Роден е Владимир Владимирович Луцки - руски офицер, политически емигрант в България. Завършва морския кадетски корпус в Санкт Петербург. Владимир Луцки напуска Русия след убийството на император Александър II (1 март 1881 г.). Заминава за Франция, а през 1882 г. пристига в България. Постъпва на работа като окръжен инженер в Стара Загора, а после в Пазарджик. През 1885 г. постъпва с група народоволци в Дунавската флотилия. По време на Сръбско-българската война – 1885 г. командва парахода "Голубчик". В армията служи до детронацията на княз Александър I Батенберг през 1886 г. През 1890 г. в Цариград е арестуван от руската полиция. Върнат е в Русия, където е осъден на заточение.

1897
В София е роден Васил Минков Радославов – обществен и държавен деец. Завършва минно инженерство във Фрайбург, Германия. Работи като стажант-инженер, завеждащ рудник „Бели бряг" (1924-1933 г.). Той е технически директор на Мина Перник (1933-1941 г.) и главен директор на Мина Перник (1941-1944 г.). През 1934 г. осъществява брикетирането на ситните въглища на мината. От 11 април 1942 г. до 13 септември 1943 г. е министър на железниците, пощите и телеграфите. На 9 септември 1944 г. се самоубива в полицейското управление в Перник. На 1 февруари 1945 г. Народният съд го признава за виновен като министър (1942-1943 г.) и присъжда в полза на държавното съкровище целия му имот. С решение на Върховния съд присъдата на Народния съд е отменена на от 26 август 1996 г. Той е автор на „Брикетиране на каменните въглища" (1925 г.), „Пернишки каменовъглен басейн" (1929 г.), „Геодезична карта на Пернишкия басейн" (1929 г.), „Машинизиране на подкопаването на забоите при каменовъглените мини „Перник" (1930 г.), „Брикетните фабрики при държавните каменовъглени басейни" (1931 г.).

1898
Във Фуентевакерос, близо до Гранада, е роден Федерико Гарсия Лорка. Той е испански поет. Завършва право в Гранада и се преселва в Мадрид, където се отдава на литературна, театрална и музикална дейност. През 1922 г. създава пътуващия театър "Ла Барака". Застава на страната на прогресивните испански среди, член на Испанското дружество на приятелите на СССР. Автор е на няколко стихосбирки, от които "Циганско романсеро" обхваща творчеството му от 1924 г. до 1928 г. Федерико Гарсия Лорка е автор на пиесите "Мариана Пенида", "Чудесната обущарка", "Балаганът на дон Кристобал", "Любовта на дон Перлимплин с Белиза в градината", "Кървава сватба", "Нерма", "Дона Росита - девицата, или Езикът на цветовете", "Домът на Бернардо Алба".

1912
В Нова Загора е роден Георги Шишков - немски философ от български произход. Завършва математика и физика в Софийския Университет “Св. Климент Охридски”. Специализира философия в Мюнхен, Германия (от 1940 г.). През 1942 г. защитава докторска дисертация “Категориално-логически анализ на математическите осн. понятия” и получава степен “доктор по философия”. Хабилитира се с научния труд по философия на математиката. След Втората световна война остава в Германия. Създава “Списание за философско изследване” - първото философско списание в Германия след войната. Инициатор и основен организатор на I философски конгрес в следвоенна Германия в Гармиш-Партенкирхен през септември 1947 г. Съосновател на Всеобщото немско философско дружество. Основател е на реферативното сп. “Указател на философска литература”. В продължение на 30 години е главен редактор на двете списания. Издава поредицата “Монографии за философско изследване” в Майзенхайм на Глан. Основава Академично дружество “Доктор Петър Берон”, Хайделберг, и издава първи том на годишника му. Като професор в Залцбург и Мюнхен чете лекции по философия на математиката и научно знание, социална философия и социология, история на философската култ. Световноизвестен е издаденият от него “Философски речник”. Удостояван с високи държавни отличия на Германия за заслуги по възраждане на немската философска култура. Умира през 1991 г. в Германия.
Автор е на съчиненията “Петър Берон (1798-1871)” (на немски през 1971 г.), “Отец Паисий Хилендарски и неговата “История славянобългарска”” (на немски през 1963 г.), “Направляваното масифициране” (на немски, испански и други езици през 1964 г.). Редактор и издател на “Принос върху проучванията върху Лайбниц” (1946 г.) и др.

1941
Барбара Брилска – полска актриса. През 1967 г. завършва Висшата театрална школа в Лодз. Дебютира в киното през 1966 г. - "След това ще настъпи тишина". Сред най-добрите £ роли са участията £ във филмите "Фараон" (1966 г.), "Пан Володийовски" (1969 г.), "Полски албум" (1970 г.), "Анатомия на любовта" (1967 г.), "Романсът на Тереза Хенерт" (1978 г.), "Симфония на мълчанието" (2001 г.). Участва и в чужди продукции - на бившите СССР и ГДР, на Чехия, България и Франция: "Освобождение" (1970 г.), "Градове и години" (1974 г.), "Ирония на съдбата, или Честита баня" (тв, 1975 г.); "По следата на Сокола" (1967 г.), "Бели вълци" (1969 г.), "Пигмалион ХII" (1970 г.), "Бракоразводен процес" (1972 г.), "Архив на смъртта" (тв, 1982 г.); "Концерт за оставащите" (1977 г.), "Тихият американец в Прага" (1978 г.); "Умирай само в краен случай" (тв, 1979 г.); "Голямата любов на Балзак" (тв, 1974 г.).


НА 5 ЮНИ УМИРАТ:

1826
В Лондон умира Карл Мария фон Вебер - един от най-видните представители на немската музика от първата четвърт на XIX в.
Роден е през 1786 г. в Ойтин, Германия. Не успява да получи системно музикално образование и сменя много учители, между които М. Хайдн (брат на Йозеф Хайдн) и абат Фоглер. На 14 години е вече автор на няколко инструментални пиеси. На 18 години е диригент в оперния театър във Вроцлав (Бреслау) и автор на сериозни произведения (операта "Петер Шмол и неговите съседи", 1801 г.). През 1810 г. създава операта "Силвана", а през 1811 г. - "Абу Хасан", която е в духа на немския зигшпил. Виртуозен пианист, изнася много концерти, които му носят славата на голям изпълнител. През 1813 г. е диригент на операта в Прага, а след 3 години е в Дрезден, където създава най-значимите си творби: инструменталните произведения "Покана за танц" за пиано, Концертна пиеса за пиано и оркестър, Концерт за кларинет и оркестър и др.; оперите "Вълшебният стрелец" (1820 г.), "Еврианта" (1823 г.), операта с приказен сюжет "Оберон" (1826 г.), музиката към драмата на Волф "Прециоза" (1820 г.). Автор е на концертни пиеси за духови инструменти, камерна музика, кантати, хорове и др. През 1826 г. заминава за Лондон, където поставя последната си опера "Оберон". Тялото му е пренесено в Германия през 1844 г.

1916
Около Оркнейските острови умира Хораций Хервърд Кичънър - британски фелдмаршал (1909 г.), граф Хартумски (1914 г.).
Роден е на 24 май 1850 г. в Листоуъл, Ирландия. През 1868 г. завършва Военната академия. От 1874 г. е в британските колониални войски. В периода 1886-1888 г. ген.-губернатор на Източен Судан. През 1895-1898 г. командва британските войски в Египет, ръководи потушаването на въстанието на махдистите. През 1899-1900 г. е началник-щаб, през 1900-1902 г. е командващ британските войски по време на Англо-бурската война (1899-1902 г.). През 1902-1909 г. служи в Индия. През 1911-1914 г. британски агент и генерален консул в Египет и фактически управител на страната. През 1914 г. е военен министър на Великобритания. Загива на крайцера “Хемпшир”, който попада на мина.

1947
Във Варшава умира Карл Иванович Богданович - полски геолог и пътешественик. Той е роден на 29 ноември 1864 г. в Люцин, Витебска губерния. В периода 1902-1919 г. е професор в Петербургския геологичен институт. Изследва Персия, Туркестан, Тибет, Сибир, Манджурия и Камчатка. Живее в Полша (1919 г.), където е професор в Краковския геологичен институт.

1957
В Рим умира Луиджи Салвини. Той е италианки учен, славист и българист, професор в университета в Рим. Превежда български народни песни, проза (Й. Йовков, Г. Караславов и др.), поезия (двутомна антология на българска поезия), драматургия (Ст. Л. Костов, Е. Станев). Автор на съчиненията “Българска литература от Освобождението до Първата балканска война” (1936 г.).

1995
В Буенос Айрес умира Бронка Алексиева Гюрова Алшех – българска художничка. Тя е родена в Шумен на 1 януари 1910 г. През 1933 г. завършва Художествената академия в София, специалност живопис при проф. Д. Гюдженов. През 1937 г. специализира живопис в Белгия. Член е на дружество "Родно изкуство" и на Дружество на новите художници (от 1937 г.). През 1951 г., заедно със съпруга си, художника Е. Алшех, емигрира в Италия. От 1952 г. живее в Буенос Айрес. Рисува пейзажи и портрети. Участва във всички общи художествени изложби в София (1933-1949 г.) и в изложбите на Дружеството на жените-художнички, дружеството на новите художници, в изложби в чужбина - Чехословакия, Югославия и Румъния. Известни нейни творби са "Портрет на момиче" (1935), "Карамфили" (1935), "Рисунка" (1940), серия пейзажи от Балчик (1942), "Пейзаж" (1949) и др. След 1952 работи предимно приложно изкуство, гл. текстил. Рисува и серия детски портрети (1958 г.).

2002
В София умира Иванка Димитрова – българска драматична и филмова актриса. Тя е родена на 16 март 1920 г. През 1942 г. работи в Скопския народен театър. В периода 1944-1945 г. работи във фронтовите театри, в постановки на НАТ "Иван Вазов". Участва в "Данка" (1952 г.), "Сватбите на Йоан Асен" (1975 г.). Режисьор е на "Антигона" (1992 г.).