ИСТОРИЯ: КАЛЕНДАР НА СЪБИТИЯТА, СТАНАЛИ НА 10 ЮНИ

По-добрият вестник на Добричка област
NDT Newspaper, Dobrich, Bulgaria

НОВ САЙТ
ВНИМАНИЕ! ТОВА Е АРХИВНО КОПИЕ НА САЙТА ДО 11 ДЕКЕМВРИ 2018 Г. НОВИЯТ САЙТ Е НА АДРЕС WWW.NDT1.COM Информацията тук няма да бъде обновявана!

Раздели

Home
Новини
Времето
Европейски съюз
Еротика/Erotica
Екология
Забележителности
Заложници
Здраве
Земеделие
Икономика
Интервюта
История
Календар
Китай
Коментари
Кулинарни
Култура
Любопитно
Лов и риболов
Мис & Мистър
Недвижими имоти
Образование
Общество
Парламент
Поезия
Политика
По света
Ред и сигурност
Реклами
Светска клюка
Спорт
Туризъм
Хороскоп
За сайта
Празници
Атина 2004
Евро 2008
Евро 2004
Коледа
Ротари/Rotary
Справочник
Чаровниците на Добруджа

Какво ново
КОМЕНТАРИ последни 1 седмица Няма нови коментари ВРЪЗКИ последни 2 седмици Няма нови връзки

Други
Съдържание Галерия Галерия-сватби

Събития
Няма нови събития

Потребителски функции
Име: Парола: Все още нямате регистрация? Регистрирайте се като нов потребител Изгубена парола?

За сайта
Редакционен екип, адрес и телефони за контакти Новинарски канал (Newsfeeds) [ RSS ] [ RDF ] Новини в Галерия

Добре дошли в НДТ, Добрич, България
2024-04-16 @ 21:00 EEST

ИСТОРИЯ: КАЛЕНДАР НА СЪБИТИЯТА, СТАНАЛИ НА 10 ЮНИ

2005-06-10 @ 05:13 EEST

Календар на събитията, станали у нас и по света на 10 юни

НА 10 ЮНИ В БЪЛГАРИЯ:

1041 г.
Във въстаническия лагер на българите близо до Битоля пристига Алусиан, вторият син на българския цар Иван Владислав. Съвременните историци продължават да спорят дали неговото пристигане при въстаниците е негова собствена инициатива или е ход на ромейската дипломация. Царският произход му осигурява почетно място във въстаническия лагер.
Алусиан е управител на Ерзерум. След като е заподозрян от византийците, избягва и се явява при Петър Делян (син на цар Гавраил-Радомир), който вдигна въстание (1041 г.) в Западна България за отхвърляне на византийско иго. Делян го приема добре и го изпраща с войска против Солун. След неуспеха, който претърпява там, Алусиан ослепява Делян и се предава на византийците. Въстанието е потушено.

1842 г.
В дните от 1 до 10 юни в Букурещ се провежда съдебният процес срещу организаторите на Втория браилски бунт.
Браилските бунтове са революционни акции на българската емиграция в Румъния за освобождение от османско иго с ръководен център Браила. Състоят се между 1841 г. и 1843 г. Първият от тях е организиран през 1841 г. Начело на него застават сръбският капитан Владислав Татич и българинът В. Хадживълков. Участниците в него се опитват да използват влошеното външно- и вътрешнополитическо положение на Османската империя след неуспешната за Високата порта Турско-египетска война 1839 г., за да вдигнат въстание в България. За целта е замислено прехвърлянето на една чета от Влашко и Молдова на българския бряг. В организирането й взимат участие редица български търговци и занаятчии. Към тях се присъединяват и известен брой гърци. За кратко време са събрани много доброволци, закупено е необходимото оръжие. В началото на юли 1841 г. бунтът е обявен в Браила. Прехвърлянето на четата в България обаче среща въоръжен отпор от страна на румънските власти, които се страхуват от усложнение на техните отношения с Османската империя. В резултат на сблъсък между румънските граничари и българските четници около 80 души от българите са убити, а останалата част са заловени и изпратени на каторжна работа в Румъния. Само малък брой от четниците успяват да се спасят и укрият.
Противодействието от страна на румънските власти не попречва на замисъла на българските емигранти. След неуспеха на първата им акция, през август същата година те започват подготовката на нова. По това време в Браила пристига Г. С. Раковски, който се свързва с капитан Хаджи Ставри - пратеник на тесало-епирското революционно дружество, и установява контакт с главния организатор на новия бунт Г. Димитров Казак. Планът на акцията предвижда събирането на многохиляден отряд от Южна Бесарабия и вътрешността на Влашко и Молдова, който след това да мине през Браила и да увлече намиращите се там български и гръцки доброволци. Според предвидения план след като бъде разбит местния румънски гарнизон, отрядът е трябвало да се прехвърли през Дунав на българския бряг и да вдигне въстание. Румънските власти узнават за готвения план и вземат своевременни контрамерки. При опита им да арестуват през февруари 1842 г. Георги С. Раковски, който изпъква като най-главната фигура в тази акция, се стига до ново сражение със заговорниците. За да спаси заловените бунтовници, Г. С. Раковски се предава на румънските власти и е осъден на смърт. Тъй като притежава гръцки паспорт (под името Георги Македон), той е предаден на гръцките консулски власти.
И след този неуспех действията на българската революционна емиграция за организиране на чета, която да вдигне въстание в България, не престават. През 1843 г. начело на новата акция в Браила застава А. Дешев. По същото време в др градове на Румъния дейност развиват П. Иванович, капитан Ст. Радович, Н. Филиповски (капитан дядо Никола) и др. Четниците отново трябва да се съсредоточат в Браила и да преминат р. Дунав на българския бряг. Но и този път румънските власти узнават и взимат мерки за осуетяването на бунта. През септември същата година организаторите на акцията са заловени и изпратени на каторжна работа в Румъния.
Макар и безуспешни, Браилските бунтове имат важно значение в националнореволюционната борба на българския народ против османското робство. Те представляват сериозен опит за сътрудничество между балканските народи в тяхната съвместна борба против Османската империя.

1868 г.
Високата порта предлага на Патриаршията проект от 6 точки за уреждане на българския църковен въпрос.
След завладяването на България от турците през 1396 г. и унищожаването на Търновската патриаршия по-голямата част от българските земи в църковно отношение са подчинени на Цариградската патриаршия. С премахването на независимите Ипекска патриаршия (1776 г.) и Охридска архиепископия (1767 г.) под духовната власт на Цариградската патриаршия попадат и останалите дотогава извън обсега й български земи. Цариградската патриаршия придобива правото да получава големи доходи от поробените християнски народи под формата на много църковни данъци, такси и др.
След въвеждането през втората половина на ХV в. на обичая новоизбраният патриарх да заплаща на султана голям паричен дар (пешкеш), за да получи берат за своето назначение, грабежите и експлоатацията от страна на гръцкото духовенство още повече се увеличават. Недоволството на българите се изразява отначало в действия срещу деянията и злоупотребите на отделни гръцки владици. Борба срещу тях започва населението на Враца (1824 г.), Скопие (1825 г.), Самоков (1829 г.), Стара Загора, Казанлък, Нова Загора (1836 г.) и др. След обявяване на Гюлханския хатишериф (1839 г.) църковно-националната борба навлиза в своята първа организирана фаза. Начело застава българската търговска-промишлена буржоазия. Постепенно тя успява да привлече в борбата и широките народни маси, особено селяните и градските занаятчии. Ръководители на борбата са Неофит Бозвели и Иларион Макариополски, които спечелват помощта на българските търговци и занаятчии в Цариград. На 25 юни 1845 г. те получават от цариградските българи пълномощия да действат от името на българския народ. Подават поотделно прошение до турското правителство, в което излагат исканията на българския народ: във всички български епархии да се поставят избираеми от народа и сменяеми владици българи с определена месечна заплата; в Цариград да има представители на българския народ, които да бъдат застъпници на българските интереси пред Високата порта; да се разреши построяване на българска църква в Цариград и издаване на български вестник. Макар че Високата порта приема тези искания, Патриаршията ги отхвърля и изпраща на заточение двамата български представители (в края на юли 1845 г.). Това дава нов тласък на църковно-националното движение. Населението в София, Самоков, Видин, Лом, Пловдив, Пазарджик, Охрид, Сяр и др. започва по-енергично да се бори за назначаването н владика българин.
Църковно-националната борба навлиза в решителната си фаза след Кримската война (1853-1856 г.). Издаденият през 1856 г. Хатихумаюн, в който се предвиждат и църковни реформи, дава нови надежди и силен тласък на борбата. Същата година цариградските българи от името на 6,4 млн. българи в пределите на Турция изпращат прошение до султана да им се разреши да си изберат върховен църковен и върховен граждански началник българин, който да представя пред султана българските съдебни и други служби. С това искане се слага началото на опитите за извоюване на известна гражданска автономия. Българската емиграция в Румъния и Русия подкрепя активно борбата. Особено дейни са Г. С. Раковски, д-р Ив. Селимински и др. Цариградската българска община, закрепва и се утвърждава напълно като ръководен център, подхваща борбата с нова енергия, особено когато нейн ръководител става Иларион Макариополски, който през 1858 г. е ръкоположен за епископ. Нейни членове са д-р Ст. Чомаков, П. Р. Славейков, Т. Бурмов, Г. Кръстевич и др.
В църковно-националната борба се очертават 2 течения: умерено (консервативно) и крайно (демократично), или 2 партии - “стари” и “млади”. Първите изразяват интересите на едрата търговско-лихварска буржоазия, а вторите - на дребните търговци и занаятчии. Начело с Г. Кръстевич, “старите” настояват борбата да се води в съгласие с Портата, а “младите”, водени от П. Р. Славейков, са привърженици и на крайни мерки. По нареждане на Високата порта Патриаршията свиква събор (1858 г. - 16.02.1860 г.), за да внесе известни промени в своето управление. На него присъстват само трима представители на българските епархии. Съборът отхвърля дори и умереното искане на “старите” за назначаване в епархиите на владици, които да знаят езика на местното население. В знак на протест българските представители отказват да подпишат протоколите на събора. Църковно-националната борба се изостря все повече. В много селища населението не приема новоназначените гръцки владици. Упорството на Цариградската патриаршия убеждава българските водачи, че народът сам трябва да отхвърли открито нейната власт. На 3 април 1860 г. (Великден) Иларион Макариополски изпълнява народната воля и не споменава на тържествената служба името на гръцки патриарх. Великденската акция повдига духа на българския народ. От всички краища на България пристигат прошения, с които народът се отказва от Патриаршията и признава за свой духовен глава Иларион Макариополски. Скоро след това той е заточен отново заедно с присъединилите се към борбата Авксентий Велешки и Паисий Пловдивски. Във всички български земи се провеждат митинги, гонят се владиците, населението не плаща църковните данъци.

1871 г.
Христо Ботев издава в Браила първия брой на в. "Дума на българските емигранти". Мотото на вестника е "Истината е свята. Свободата е мила." Христо Ботев успява да отпечата само пет броя от вестника.
Христо Ботев е национален революционер, поет и журналист. Роден е в Калофер, в семейството на народния учител, книжовник и обществен деец Ботьо Петков. След завършване на основното си образование и с помощта на Н. Геров през 1863 г. заминава за Русия, където постъпва като частен ученик във Втора одеска гимназия. Там се запознава с руската литература и попада под силното влияние на А. Херцен, Н. Г. Чернишевски, Н. А. Добролюбов и др. Тогава прави и първите си поетични опити. През 1865 г. Христо Ботев напуска гимназията и се свързва още по-тясно с руските революционни среди. През следващата 1866 г. постъпва като учител в бесарабското село Задунаевка. Поради заболяване на баща му в началото на 1867 г. Ботев се връща в родния си град. След като произнася пламенна реч на 11 май в чест на славянските просветители братята Кирил и Методий той е принуден да напусне Калофер и да замине отново за Русия с намерението да продължи образованието си в Одеса. Останал без средства, след като се прехвърля в Румъния, Христо Ботев се установява отначало в Букурещ, а после в Браила и работи като слово-слагател в печатницата на Д. Паничков. Попаднал в средата на българската революционна емиграция, Христо Ботев се сближава с Хаджи Димитър и Стефан Караджа. През лятото на 1868 г. Ботев се приготвя да премине в България с четата на Жельо войвода (Ж. Чернев). Христо Ботев е секретар на четата. След като по различни причини преминаването на четниците в България е осуетено, Ботев заминава за Букурещ, където се записва да следва в Медицинското училище. Поради липса на средства е принуден скоро да напусне училището. Изпаднал в крайно бедствено положение, Ботев прекарва зимата в една запустяла вятърна мелница край града. Там живее заедно с Васил Левски. От пролетта на 1871 г. до пролетта на 1872 г. Ботев живее в Галац и Браила, където се занимава главно с журналистическа дейност. На 10 юни 1871 г. излиза брой 1 на редактирания от него в. "Дума на българските емигранти". В Галац Христо Ботев установява контакт с руския революционер Н. Ф. Меледин и чрез него поддържа връзки с революционните кръжоци в Одеса.
През август 1874 г. Христо Ботев участва в Общото събрание на Българския революционен централен комитет и след това продължава да работи като негов секретар. На 8 декември 1974 г. Ботев започва да издава като орган на комитета в. "Знаме". След обесването на Васил Левски Христо Ботев застава начело на БРЦК. След избухването на въстанието в Босна и Херцеговина през 1875 г. БРЦК под ръководството на Ботев поставя началото на подготовката на въстание и в България. Въстанието в България избухва преждевременно и неуспехът му става причина за появата на сериозни разногласия в БРЦК. В резултат в края на 1875 г. Ботев си подава оставката, което води и до разпускането на организацията.
След създаването на Гюргевския революционен комитет Ботев установява контакт и с неговите членове. След избухване на Априлското въстание през 1876 г. Христо Ботев застава начело на чета, която преминава в България, за да окаже помощ на въстаналия български народ. При неколкодневни тежки боеве той е убит в подножието на връх Камарата във Врачанския балкан.

1882 г.
С княжески указ е създадено Министерство на обществените сгради, земеделието и търговията. За неговото създаване се говори още на Учредителното събрание 1879 г., то не фигурира в чл. 161. от Търновската конституция. Учредяването му става през режима на пълномощията със съгласието на държавния глава. Състои се от 3 отдела: строителен, железопътен и земеделски. Занимава се със строеж, поправка и поддръжка на всички видове пътища, мостове, крайбрежия, пристанища и др., пресушаване на блатисти местности, напояване и всички останали напоителни работи, строеж и поддръжка на сгради и др. През 1884 г. отделът земеделие и търговия преминава към Министерството на финансите. Закрито на 15 януари 1885 г., без да успее да разгърне някаква по-особена дейност. Все пак неговото дело са законопроектът за публичните търгове, законът за черкезките и татарските земи, законът за заменяне на натуралния десятък с поземлен паричен данък и др.

1919 г.
От 10 до 17 юни се състои първа сесия на Върховния съвет на труда към Министерския съвет. Препоръчва се въвеждане на 8-часов работен ден, направено с царски указ на 24 същият месец.

1926 г.
Съветът на ОН взема решение за отпускате на бежански заем на България.
Българският държавен външен заем, получен от правителството на А. Ляпчев на 21 декември 1926 г., е предоставен за настаняването и подпомагането на хилядите бежанци, дошли в България от отнетите и след Междусъюзническата война 1913 г. и Първата световна война 1914–1918 г. територии. Заемът е отпуснат от английски и американски банки и е в размер на 2 400 000 английски лири стерлинги и 4 500 000 щатски долара. Той е гарантиран от Обществото на народите, а изразходването му се контролира от комисаря на ОН французина Рене Шарон. Заемът трябва да бъде изплатен за 40 години при 7 % лихва. За да гарантира погасяването му, българското правителство е принудено да заложи част от приходите в държавния бюджет: акциза върху спирта, солта, содата, лимонадата и др. Срещу заема правителството на А. Ляпчев се задължава да предостави 132 000 ха земя за настаняването на бежанците.

1929 г.
Архиерейско събрание на митрополитите и епископите на Българската екзархия обсъжда възможностите за вдигане на схизмата от Екзархията.
Българската екзархия е върховна национална организация (до 1953 г.) на Българската православна църква. Тя е учредена със султански ферман на 27 февруари 1870 г. Българската екзархия е извоювана в резултат на църковно-национална борба на българския народ. През 1871 г. в Цариград Църковно- народния събор изработва екзархийски устав. На 16 февруари 1872 г. за екзарх е избран Антим I, видински митрополит. На 16 февруари 1872 г. Българската църква е обявена от Вселенската патриаршия за схизматична. Българската църква съдейства за обединението на българските земи. Воюва за културно единство и независимост на българския народ, противопоставя се на западно религиозно –политическа пропаганда. При обявяване на Руско-турската освободителна война Антим I е свален от османските власти заради симпатии към Русия и за екзарх е избран ловешкият митрополит Йосиф I. От 1915 г. Българската екзархия се управлява от Синод. През 1945 г. за екзарх е избран софийският митрополит Стефан I (до 1948 г.). От 10 май 1953 г. Българската екзархия преминава в патриаршия, за патриарх е избран пловдивският митрополит Кирил. От 1971 г. патриарх е Максим.

1943 г.
Обнародван е Закон за Камара на народната култура.

1945 г.
Направен е неуспешен опит на главния секретар на БРСДП Коста Лулчев да проведе конгрес на партията и да отстрани левите сили от ръководството й.
Коста Андреев Лучев е политически и обществен деец. Роден е на 9 март 1882 г. в Оряхово. Още като юноша влиза в редовете на БРСДП, след нейното разцепление през 1903 г. преминава към широките социалисти. Един от ръководните й дейци, Лучев е избран през 1924 г. за член, а по-късно и за секретар на ЦК на БРСДП (о). От 1913 г. до 1931 г. всяка година е избиран за народен представител. След 9 септември 1944 г. като главен секретар на БРСДП е нейн представител в Националния комитет на Отечествения фронт. Представител на дясното крило в партията, през юни 1945 г. Лучев оглавява отцепилата се опозиционна БРСДП (о). Избран е за народен представител в VI ВНС. Прекратява политическата си дейност след разтурянето на опозиционните политически партии през 1947 г..

1956 г.
От 10 до 27 юни Московският художествен академичен театър (МХАТ) гастролира в София и Пловдив.

1962 г.
Установени са дипломатически отношения с Република Цейлон (Шри Ланка).
Демократичната социалистическа република Шри Ланка до 1972 г. носи името Цейлон. Тя е разположена на едноименния остров в Индийския океан на площ от 65. 6 хил. кв. км и брегова линия 1 410 км. Островът е с дължина 435 км и ширина 225 км.
Населението на Шри Ланка наброява 19 510 хил. жители. Етническият състав на държавата се състои от: синхали - 73.9 %, тамили - 18.2 %, маври - 7.1 %, бюргери - 0.3 %, малайци - 0.3 %, други - 0.2 %. Официалният език в Шри Ланка е синхалски и тамилски. Други езици, на който се говори в страната са английски, арабски. В Шри Ланка разпределението на населението по религиозен показател е следното:
будисти - 69.8 %, индуисти - 14.7 %, мюсюлмани (сунити) - 7.6 %, християни - 7.5 % (от тях католици - 87.6 %, протестанти - 11.8 %, други - 0.6 %), други - 0.4 %. Извън страната живеят над 400 хил. шриланкци, главно в Англия и Индия. Столица на Шри Ланка е Коломбо.

1964 г.
В Шумен е създаден Висш педагогически институт като филиал на Софийския университет "Климент Охридски". През 1971 г. той става самостоятелно висше училище с три основни факултета - филологически, природо-математически и педагогически. Днес Шуменският университет “Епископ Константин Преславски” включва в структурата си пет учебни звена (четири факултета и Педагогически колеж), в които са обхванати основните области на класическата университетска наука в хуманитарното, природоматематическото и педагогическото направление. В съответствие с държавните нормативни документи обучението на студентите се осъществява по учебни планове и програми за образователно- квалификационните степени специалист, бакалавър и магистър.

1966 г.
Учреден е Съюзът на юристите в България (СЮБ). Съюзът е основан като доброволна, независима обществена и творческа организация, обединяваща лица с висше юридическо образование. Той е правоприемник на Кооперативно дружество "Дом на българските правници", основано през 1925 г.
Съюзът на юристите в България е най- голямата юридическа неправителствена организация с над 2550 членове- юристи от всички правни професии, организирани в 40 дружества, в цялата страна.
В своята дейност Съюзът се ръководи от демократичните принципи за гарантиране и защита на правата и свободите на гражданите, според Конституцията и международните споразумения за изграждане на страната ни като демократична и правова държава.
СЮБ защитава правата и интересите на юристите, съдейства за повишаване на квалификацията им . Работи за издигане на правната култура на населението. За постигане на своите задачи СЮБ изучава ефективността на действащото законодателство и осъществява съвместна дейност с други организации на юристи, със специализирани държавни органи, научни институти и обществени организации и участва в международни прояви, свързани с дейността му.
Съюзът на българските юристи членува в редица международни организации. Основната му международна дейност е свързана с две от тях – Международната асоциация на юристите демократи (МАЮД) и Европейската асоциация на юристите за демокрация и човешки права.
В МАЮД членството на Съюза на юристите в България датира от учредяването му през 1966 г. Оттогава СЮБ участва активно в дейността на асоциацията и негови представители са членове на Международното бюро.
През 1993 г. СЮБ става един от учредителите на Европейската асоциация на юристите за демокрация и права на човека заедно с Франция, Германия, Великобритания, Италия и Швейцария. Членове на ИБ на СЮБ са и членове на Административния съвет на асоциацията.

1970 г.
Взето е решение на Политбюро на ЦК на БКП да се организира отново младежко бригадирско движение.

1971 г.
Главната дирекция на българското радио и телевизия е преобразувана в Комитет за телевизия и радио при Министерския съвет.
Към Министерството на културата е създадена Главна дирекция "Българска телевизия и радио" през 1964 г. През 1971 г. радиото и телевизията в България са обособени в Комитет за телевизия и радио, който е част от структурата на изпълнителната власт. От 1977 г. Българската телевизия и Българското радио придобиват статут на самостоятелни юридически лица към Комитета за наука, изкуство и култура. През 1986 г. двете медии отново са обединени в Комитет за телевизия и радио към Министерския съвет. На 06 март 1990 г. Деветото обикновено Народно събрание приема решение за временния статут на Българската телевизия и Българското радио, съгласно което двете организации се обособяват като самостоятелни институции. От 1992 г. наименованието на медията е Българска Национална Телевизия. На 10 септември 1996 г. в бр.77 на "Държавен вестник" е обнародван Закон за радиото и телевизията, регламентиращ нейния правен статут.

1990 г.
От 10 –ти до 17 –ти юни са проведени първите свободни и демократични избори за 7. ВНС. Спечелени са от БСП, която получава 52,75 % от гласовете (211 депутатски места), СДС – 36 % (144 депутатски места), ДПС - 5,75 % (23 депутатски места), БЗНС – 4 % (16 депутатски места), Отечественият съюз - 0,5 % (2 депутатски места), 2-ма независими, 1 от Отечествената партия, 1 от СДП (немарксисти).

НА 10 ЮНИ В СВЕТА :

1740 г.
Високата порта предоставя на Франция поредната капитулация, в която са фиксирани нови привилегии за пребиваващите в Османската империя френски поданици. Според член ХХ "търговци, драгомани и всички други лица, които пожелаят, да могат свободно да пристигат и отпътуват по морските и сухоземните пътища, за да продават, купуват и се запознават с нашата държава; нека да плащат обичайните и консулските такси, както са правили и по-рано, да не бъдат задържани по пътищата и да не бъдат подлагани на грубо отношение от страна на нашите адмирали, капитаните на нашите кораби и други лица, а също от страна на нашата войска…” Чл. LVI. Както и на френските търговци, така и на поданиците на Франция е разрешено да плащат само 3 % мито за стоките, внесени от техните страни в нашата държава, както и за стоките, изнасяни оттук... Чл. LХIV. Френските търговци и покровителстваните от Франция лица не са задължени да плащат мито за златните и сребърните монети, внасяни в нашата държава и изнасяни от нея..."

1794 г.
Якобинската диктатура във Франция достига своя връх с приемането на закона за реорганизиране на революционния трибунал, според който се забранява изслушването на свидетели и единственото наказание става смъртната присъда. За 49-те дни от приемането на закона до падането на якобинския водач Робеспиер са изпълнени 1376 смъртни присъди.
По време на Великата френска революция е основан Якобинския клуб (1789 г.). Наречен е на мястото на събранията в бившия доминикански манастир “Св. Яков” (на фр. Якоб). Скоро след основаването му се появяват много филиали по цялата територия на Франция. В зависимост от хода на революцията се изменя политическата ориентация на клуба. През юли 1791 г. от него излизат привържениците на конституционната монархия (феляните), през октомври 1792 г. напускат жирондистите. Ръководители на клуба стават буржоазните революционни демократи, привърженици на крайните радикални действия - якобинците. До преврата на 9-ти термидор (юли 1794 г.) Якобинския клуб е глава опора на Робеспиер и привържениците му. Закрит е през ноември 1794 г.
Максимилиан Мари Изидор де Робеспиер е един от ръководителите на Великата Френска революция. Роден е на 6 май 1758 г. в Арас.Учи в колежа "Луи Велики" в Париж.Завършва Юридическия факултет на Сорбоната. Приема идеите на просветителите, смята се за ученик и последовател на Ж.-Ж. Русо. След 1781 г . работи като адвокат в Арас, защитава подсъдими на политически процеси.Член е на Араската академия за наука и изкуство (1783 г.). Избран е за депутат в Генералните щати от третото съсловие на Арас. Привърженик е на радикалните идеи и действия по аграрния въпрос. Налага се като лидер на якобинците, ръководи борбата срещу жирондистите, изразяващи интересите на едрата буржоазия и склонни към съглашателство с аристокрацията. Теоретически обосновава революционна –демократична диктатура и терора като главно оръжие на революцията. Става жертва на заговор на своите политически противници, които организират преврат на 9 термидор (27 срещу 28 юли 1794 г.). Осъден е на смърт и на 18 юли 1794 г. е гилотиниран.

1809 г.
Наполеон Бонапарт е отлъчен от църквата от папа Пий VII, след като френската армия окупира Италия и обявява папската област за френска територия. В отговор Наполеон арестува папата, който остава пленник в Парий до 1814 г.
Наполеон Бонапарт е френски император. Роден е в град Аячо на остров Корскика през 1769 г. През 1785 г. той завършва военно училище в Париж и става подпоручик. През 1793 г. като капитан-артилерист участва в обсадата на Тулон, зает от англичаните. Благодарение на неговите способности френската революционна армия превзема Тулон и прогонва британския флот от френските брегове. На 14 януари 1794 г. е произведен в звание бригаден генерал. През 1795 г. ликвидира роялистки метеж в Париж, след което е назначен за командващ на френската армия, действаща в Италия. През своята военна кариера Наполеон печели повече от 60 сражения. По време на похода в Италия (1796-1797 г.) се проявява не само като талантлив генерал, но и като добър дипломат. През 1798-1799 г. организира и командва египетски поход, разбива турската армия, завладява Египет и Сирия и организира административна и данъчната система в завладените територии. На 9 ноември 1799 г. Наполеон извършва държавен преврат и става пръв консул. На 18 април 1804 г. е провъзгласен за император на Франция. Опитва с цената на нови войни и победи да се задържи на императорския престол. Англия, Австрия и Прусия образуват Рейнската лига (1804) – политически съюз, насочен срещу Франция. През 1805 г. Наполеон разгромява Австрия (битката при Аустерлиц) и сключва Пресбургския мир (1805 г.). През 1806 г. в битките при Йена и Ауерщад разгромява Прусия и я окупира. Англия организира морска блокада на Франция и Наполеон отговаря с континентална блокада срещу острова. През 1807 г. разбива руската армия при Ейлау и Фридланд. Принуждава Русия да се присъедини към континенталната блокада и с Тилзитския мир разделя Европа на 2 зони на влияние – френска и руска. През 1808-1811 г. той предприема поход за завоюване и окупиране на Испания, през 1809 г. побеждава Австрия, без да я обезвреди напълно. През 1812 г. Наполеон предприема несполучлив поход в Русия и е принуден да отстъпи и потегля обратно за Франция. Основната му грешка в руския поход е не толкова военна, колкото политическа Вместо да даде свобода на руския народ, като разруши феодално-крепостническата система, премахне самодържавието и въведе конституционно управление, той окупира Русия. Това позволява на Александър I и царедворците да го обявят за враг на Русия и на православната вяра. Целият руски народ се вдига на война за защита на вярата и отечеството. В тези условия прогресивните идеи на Френската революция са обявени за реакционни. Победата на Русия в Отечествената война (1812-1813 г.) позволява да се съхрани самодържавието в продължение на повече от 100 години. През 1813 г. на Парижкия конгрес Наполеон отхвърля условията за мир. След поражението на Франция в битката при Лайпциг (1813 г.) съюзните армии окупират страната, Наполеон абдикира в двореца Фонтебло и е заточен на о-в Елба. През пролетта на 1815 г. напуска о-в Елба и се завръща във Франция. Настъпва периодът на т. нар. "100 дни". Реставрацията на монархията във Франция е премахната. След загубата в битката при Ватерло през 1815 г. Наполеон е заточен на о-в Св. Елена, където е поставен под най-строг режим и охрана от английските войски. След смъртта на му са публикувани неговите "Мемоари от о-в Света Елена" и "Мемоари", продиктувани по време на заточението.

1841 г.
По нареждане на Високата порта румелийският управител Якуб паша пристига в Ниш, за да възстанови сигурността в района и за да провери на място положението на християнското население. Към укрилите се в Сърбия въстаници е отправен призив да се завърнат по родните си места.

1847 г.
Излиза първият брой на вестник “Чикаго трибюн”.

1863 г.
Френската армия завзема столицата на Мексико и поставя там свое управление начело с Максимилиан фон Хабсбург. Законният президент на страната Бенито Хуарес започва партизанска война, която завършва с победа четири години по-късно.

1865 г.
В Мюнхен се състои премиерата на операта “Тристан и Изолда” от Рихард Вагнер.
Композиторът Вилхелм Рихард Вагнер е роден на 22 май 1813 г. Той е създател на жанра - музикална драма. От 15-годишна възраст прави опити да композира. На 20 години е концертмайстор във Вюрцбург и последователно диригент в оперните театри в Магдебург, Кьонигсберг и Рига. Първата си опера "Феите" завършва през 1834 г. Следват "Любовна забрана", "Риенци", "Летящият холандец", "Танхойзер" и "Лоенгрин". Вместо традиционните арии и ансамбли пише големи музикални сцени, изградени с лайтмотивна техника. След революционните събития в Дрезден от 1849 г. емигрира в Швейцария, където живее 13 години. Там пише книгите "Изкуство и революция", "Музика на бъдещето", "Опера и драма" и др. Започва работа върху тетралогията "Пръстенът на нибелунгите", върху която работи близо 25 години, завършва операта "Тристан и Изолда" и нахвърля скици на "Нюрнбергските майстори певци". През 1861 г. се завръща в Германия. По инициатива на крал Лудвиг II в Байройт е построен театър за неговите опери, открит с тетралогията "Пръстенът на нибелунгите" (1876 г.), която поставя началото на ежегодните Вагнерови тържества. Последната му опера е изпълнена на тези тържества през 1882 г. Вагнер сам пише текста за музикалните си драми, като черпи сюжетите им от немски средновековни легенди; той променя концепцията за традиционната опера и избягвайки шаблонната виртуозност, се стреми да свърже тясно поезията с музиката. Оркестърът, според Вагнер, е главното средство за дълбок и възвишен драматизъм. Оказва голямо влияние върху съвременната музика. Вагнер умира на 13 февруари 1883 г. във Венеция.

1898 г.
По време на испано-американската война САЩ извършват десант в кубинския залив Гуантанамо. След претърпяното поражение Испания губи всички свои колонии в Карибския басейн и Тихия океан.
Испано-американската война, избухва между САЩ и Испания по повод въстанието на о-в Куба (1898 г.). Унищожението на испанската флота при Манила и обсаждането на Сантяго са главни епизоди на войната. Испания губи богатите си колонии: Куба, Пуерто Рико и Филипинските о-ви, които минават под суверенитета на САЩ.

1940 г.
В изпълнение на договора за взаимопомощ с нацистка Германия Италия обявява война на Франция и Великобритания. Норвегия капитулира пред немската армия.

1947 г.
Хари Труман става първият американски президент, посетил Канада.
Хари Труман е 33-ият президент на САЩ. Работи като писар, счетоводител, фермер, собственик на галантериен магазин. Завършва право. Участва в Първата световна война (1914-1918 г.). Работи като съдия, председател на окръжния съд в щата Мисури (1926-1934 г.). В периода 1934-1944 г. става сенатор. От януари 1945 г. е вицепрезидент. Труман дава заповедта за атомната бомбардировка на японските градове Хирошима и Нагазаки (август 1945 г.). Участва в Потсдамската среща и подписва Потсдамските споразумения. След Втората световна война е принуден от агресивността на Й. В. Сталин да вземе курс за защита на демокрацията, свободата и независимостта на народите в Западна Европа и други части на света. Започва икономическа помощ на САЩ за възстановяване на разрушената от войната икономика на западноевропейски страни (доктрина “Труман”, план “Маршал”). Организира борбата на американското общество срещу тоталното настъпление на комунизма

1967 г.
СССР прекъсва дипломатическите си отношения с Израел заради започнатата от Йерусалим Шестдневна война срещу Сирия, Египет и Йордания. Дипломатическите отношения са възстановени едва през 1991 г.
Шестдневната война се провежда от 5 юни до 10 юни 1967 г. Тя е превантивна военна кампания, инициирана от генерал Деян в качеството му на израелски министър на отбраната срещу Египет, Сирия и Йордания. Войната е причинена от постепенната ерозия, под египетския натиск, на мироопазващия корпус на ООН, дислоциран след Синайската кампания от 1956 г., от концентрацията на арабски армии по израелските граници (май 1967 г.) и от новата египетска военноморска блокада, която затваря залива Акаба за израелско корабоплаване. Във военно отношение войната е забележителен успех за Израел. Атаките срещу летищата в Египет, Сирия, Ирак и Йордания на практика унищожават арабските военновъздушни сили на 5 юни, като авиацията достига чак до Луксор и Ран Банас. Египетските танкови сили са разгромени в Синай, а на 7 юни е достигнат и Суетския канал, като целия западен бряг на р. Йордан е окупиран същия ден. Накрая израелците овладяват Голанските възвишения, завземат гр. Кунейтра и проникват на повече от 40 км. навътре в Сирия. В политическо отношение поражението на Египет временно отслабва позициите на Насър. Израелската победа отваря отново залива Акаба и премахва непосредствената опасност от съгласуваната арабска кампания по всички фронтове. След войната нови 600 000 араби се озовават под израелска власт в окупирания Западен бряг на река Йордан. Арабско-израелският въоръжен конфликт е подновен с Октомврийската война от 1973 г.

1985 г.
Израелската армия се изтегля от Ливан след 1099 дни окупация.

1999 г.
Създава се Пакта за стабилност на Балканите. Целта е възстановяване на балканските държави след края на войната в Косово. Пактът за стабилност на Балканите е подписан от страните на Балканите, основните донорски държави и международни организации като Европейската Общност, Световната Банка (СБ), Европейската Банка за Възстановяване и Развитие (ЕБВР), Европейката Инвестиционна Банка (ЕИБ), Организацията за Икономическо Сътрудничество и Развитие (ОИСР).
Проектите в региона са подкрепяни и от НАТО и ОССЕ. В обсега на действията от октомври 2000 г. е включена и бивша Югославия. Координаторът се избира от външните министри на страните от ЕС с мандат от 4 год. – в периода 1999 г. – 2002 г. това е Бодо Хомбах, а от 2002 г. - Ерхард Бузек.
При включването си в Пакта страните дават обещание да полагат усилия за постигането на стабилност, икономическо развитие, борба с корупцията и защита на човешки права.
Целите на Пакта за стабилност са: допринасяне за стабилността в региона чрез финансиране на локални проекти, които да бъдат осъществени в рамките на т.нар. Югоизточна Европейска регионална работна група, състояща се от три работни маси: Работна маса по демокрация и човешки права (Работна маса 1 ); Работна маса по икономическо възстановяване, развитие и сътрудничество ( Работна маса 2 ); Работна маса по сигурността ( Работна маса 3). Очаква се възстановителните дейности да бъдат приключени в рамките на петгодишен период. Проектите са разделени на три пакета: Спешни, В близък план и Стандартни.
Всички проекти в Пакет “Спешни” са предварително предвидени да стартират до март 2001 г., докато тези от “ В близък план” - в рамките на следващите две години.
Сумите от 1,8 милиарда евро са одобрени на регионалната конференция на донорите, проведена през март 2000 г. в Брюксел. Донорската конференция обещава 0,6 милиарда допълнително за пакет “В близък план”.

НА 10 ЮНИ СА РОДЕНИ:
1832 г.
Роден е немският конструктор Николаус Август Ото. Той е създател на първия, годен за използване, 4-тактов газов двигател с вътрешно горене. През 1848 г. завършва гимназия, след което не продължава образованието си. Известно време работи като продавач в бакалница. В началото на 60-те години на XIX в. се интересува от 2-тактовия двигател на Леноар и привлича за финансиране на новия си проект едрия индустриалец Е. Ланген. Ото конструира двигател, който на Парижкия салон през 1867 г. е награден със златен медал. След това изобретателят продължава работа, усъвършенства образеца и през 1876 г. създава 4-тактовия газов двигател със синхронно впръскване и изгаряне на горивото. За същия двигател, но по-рано през 1862 г., френският инженер А. Бо дьо Рош получава патент, въпреки че Николаус Ото пръв начертава схемата и конструира изделието. През 1884 г. Ото конструира електрически запалител към двигателя, което позволява използването на течно гориво. На 26 януари 1891 г. създателят на 4-тактовия газов двигател с вътрешно горене умира в Кьолн.

1922 г.
В Бургас е роден хореографът Кирил Дженев. През 1950 г. той завършва Икономическия факултет на Софийския университет “Св. Климент Охридски”.
Работи като балетмайстор в Държавния ансамбъл за народни песни и танци в София в периода (1951 г.-1969 г.). От 1969 г. до 1974 г. е консултант и постановчик в ансамбъл "Пирин". В годините между 1970 г.-1956 г. работи като хореограф в главна дирекция "Българска музика". От 1974 г. е главен художествен ръководител на Държавен фолклорен ансамбъл "Тракия" в Пловдив. От 1974 г. е преподавател по теория на българска хореография и български народни танци във ВМПИ в Пловдив. От 1976 г. е заместник-ректор на Института. Сред по-известните му хореографски постановки са: "Добруджанска танцова сюита", "Тракийска сюита", музикално-танцовата поема "Пирине мой", танците "Куди", "Овчар и Юда девойка", "Пловдивски кокони", импресията "Тъжачка" и др.

1923 г.
В Словакия е роден британският медиен магнат Робърт Максуел. Истинското му име е Ян Лодвик Хох. Той е водещ издател, основател и собственик на вестникарско обединение “Mirror Newspaper Group” и на издателския концерн “Maxwell Communication Corp.”. Роден е в еврейско семейство. През 1938 г. се преселва да живее в Унгария, по-късно във Франция и Великобритания (1940 г.), за да се спаси от нацистите. Името Робърт Максуел приема през 1943 г. Създава издания за научна и техническа литература от серията “Пергамон прес” (1949 г.). През 1980 г. се сдобива с полиграфическото обединение “British Printing Group”, през 1984 г. - с британския вестник “Дейли мирър”. През 1987 г. има 12,5% от акциите на френската телекомпания “ТФ-1”, през 1988 г. става собственик на американска банка с данни “Official Airlines Guide” и издателското обединение “Macmillan”. Разширяването на бизнеса му води до големи финансови затруднения. Към края на 1990 г. дълговете на Робърт Максуел са около 3 млрд. долара. Постепенно той разпродава печатници, издателства, инвестира в сп. “European”. Умира при неизяснени обстоятелства. Тялото му е открито в морето, близо до яхтата му на 5 ноември 1991 г. в близост до Канарски о-ви. Впоследствие по-голямата част от собствеността му е ликвидирана.

НА 10 ЮНИ УМИРАТ :

1580 г.
В Лисабон умира португалският поет Луиш ди Камоинш Камоенс. Той е роден през 1525 г. в Лисабон. Служи като войник в Мароко (1549 г.-1551 г.) и Индия (1553 г.-1570 г.). Лириката му е пронизана от усещането за дисхармонията в света. Голяма част от сонетите му са посветени на нещастната любов, в някои от тях поетът критикува порядки от живота на аристокрацията. Автор е и на комедии, които пише в периода 1544 г.-1549 г. В тях, следвайки принципите на италианската хуманистична драма, прославя ренесансовия идеал за възвишената любов (“Филодемо”, публикувана 1587 г.), изобличава деспотизма на властта (“Цар Селевк”, публикувана през 1645 г.). Световна слава му донася епическата поема “Луизиада” (1572 г.), наречена на митичната Луиза, от която според легендата произхождат португалците.
Прославя историята на Португалия, възвеличавайки стремежа на народа към разширяване на хоризонтите на познание на света и практическата дейност. Поемата “Луизиада” е едно от представителните произведения на ренесансовия хуманизъм. Поемата укрепва нормите на литературния португалски език и изиграва значителна роля във формирането на реалистичното направление в поезията.

1899 г.
В Лима умира френският композитор Ернест Шосон. Той е роден на 21 януари 1855 г. в Париж. Завършва Парижката консерватория през 1883 г., където е ученик е на Ж. Масне и С. Франк. От 1889 г. е секретар на Националното музикално общество. Стилът му се отличава с изящество и изисканост на хармонията, които го сближават с импресионистите. Най-известното му произведение е “Поема за цигулка и оркестър” от 1896 г. От оперите му на сцена е поставена само “Крал Артус” – през 1903 г. в Брюксел, театър “Де ла Моне”. Шосон пише симфония (1890 г.), музика към драмата на Шекспир “Буря” (1888 г.), вокално-симфонични произведения (“Поема за любовта и морето”, 1882 г.-1892 г.), хорови песни, пиеси за пиано и др.

1926 г.
В Барселона умира Антонио Гауди– испански архитект. Той е най-видният представител на модернизма в архитектурата. Роден е на 26 юни 1852 г. Творчеството му оказва значително влияние в европейска архитектура. Преосмисля предшестващите стилове в конструктивно отношение и употребява, работейки в исторически стилове, нови строителни методи и материали. Основните му постройки се намират в Барселона.
http://www.focus-news.net/

Сходни връзки
http://www.focus-news.net/ Още от История

ИСТОРИЯ: КАЛЕНДАР НА СЪБИТИЯТА, СТАНАЛИ НА 10 ЮНИ | 0 брой коментари | Регистрация

Екипът не носи отговорност за коментарите, публикувани от посетителите.

Stats