Календар на събитията, станали у нас и по света на 11 юни

НА 11 ЮНИ В БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ:

1873
По време на поредния разпит пред следствената комисия в Пловдив хасковският учител Мирчо Попов издава подробния план на вътрешните комитети за бъдещото въстание. На 5 май 1873 г. турските власти в Хасково провеждат първите разпити на Атанас Узунов. Той отказва да дава отговор на поставените му въпроси. Тогава за първи път са разпитани и други хасковски граждани, между които са комитетските дейци Стоян Заимов, Мирчо Попов и Петър Берковски. Пет дена по- късно са проведени нови разпити на тримата членове от Хасковския революционен комитет. При направените очни ставки и с други свидетели се доказва, че те познават Атанас Узунов. На 4 май последният е заловен при опит да убие осъдения на смърт за предателство хасковски чорбаджия хаджи Ставри Примо.

1922
Иларион Сливенски е избран за сливенски митрополит. Светското му име е Григорий Арабаджиев и е роден на 8 февруари 1870 г. в Севлиево. Първоначално той учи в родния си град, след което продължава образованието си в Петропавловската семинария край Лясковец. След като учителства три години в Севлиево, постъпва в Киевската духовна академия, която завършва през 1898 г. Завръща се в България и e назначен за учител в Казанлъшкото педагогическо училище. През 1904 г. Иларион Сливенски приема монашеството и служи като протосингел в Сливенската митрополия. На 15 януари 1906 г. е удостоен с архимандритско достойнство. През 1908–1909 г. е ректор на Цариградската българска духовна семинария, след което отново е протосингел в Сливенската митрополия. В периода 1916–1918 г. е лектор в Сливенската гимназия. В края на ноември 1917 г. е ръкоположен за епископ Велички. Иларион Сливенски умира на 13 март 1939 г.

1923
По време на Юнското въстание се води сражение край Пазарджик. Поради слабото си въоръжение въстаниците са принудени да отстъпят, а след това и да се разпръснат. Александър Стамболийски отказва да емигрира в Югославия, както му предлагат негови близки и се опитва да се скрие в околните села. На 14 юни е заловен в с. Голак и е отведен в с. Ветрен. По-късно Александър Стамболийски е предаден на полковник Сл. Василев и е откаран в Пазарджишкия гарнизон. Там го поема капитан Ив. Харлаков, началник на отряд, изпратен от София за залавянето му. Под предлог че ще го води в столицата, Харлаков отвежда Стамболийски в родното му село. След нечовешки мъчения във вилата му, го убива.
В Юнското въстание, насочено срещу държавния преврат на 9 юни 1923 г, участват членове и съмишленици на БЗНС. Във въстанието се включват и някои организации на БКП и отделни комунисти, както и анархокомунисти. То избухва в редица краища на страната: Карловско, Хасковско, Старозагорско, Новозагорско, Чирпанско, Карнобатско, Бургаско, Шуменско и др. В Плевенско начело на въстаналите застава Ал. Оббов, министър от последното земеделско правителство. В деня срещу преврата той успява да напусне столицата. Негови помощници са Ц. Матов и майор Г. Кочев. В помощ на въстаниците се вдигат и плевенските комунисти, предвождани от Ас. Халачев, Ив. Зонков и др. Срещу преврата се надига и населението от Търновско, Свищовско и Севлиевско, както и в Ловешко, Луковитско, Ябланишко, Троянско, Габровско и др. В Северозападна България въстава населението в Оряховско, Белослатинско и Видинско.
Превратът заварва министър-председателя Ал. Стамболийски в родното му с. Славовица, където работи по проекта за изменение на Търновската конституция. Научавайки за станалото в София, той вдига по тревога земеделските дружби от Славовица и околните села. Събира голям отряд, с който тръгва към Пазарджик и още на 10 юни стига до покрайнините му. Вместо веднага да атакуват града, въстаниците отлагат акцията за следващия ден. В това време военният гарнизон получава помощ от Пловдив.
Поражението на въстанието се отразява изключително тежко върху БЗНС. Много негови членове и съмишленици са избити, други – хвърлени в затворите, а трети търсят спасение вън от България. Фактически съюзът е поставен извън законите на страната. Но още през есента на 1923 г., макар и да се намира в изключително тежки условия, БЗНС взема участие в парламентарните избори за ХХI ОНС. В края на 20-те години той е най-масовата опозиционна на сговористкия режим партия, а от 1931 до 1934 г. отново е в управлението на страната.
Идеологът и лидер на Българския земеделски народен съюз (БЗНС) - Александър Стамболийски е роден на 1 март 1879 г. в с. Славовица, Пазарджишко. Той учи в Земеделското училище в Садово, а след това в Лозаро-винарското училище в Плевен. Една година следва философия в Хале, след което записва агрономство в Мюнхен. Завръща се преждевременно в България по здравословни причини. През декември 1899 г. Стамболийски участва в основаването на Българския земеделски народен съюз и свързва целия си активен политически живот с неговата дейност. От 1904 до 1923 г. е главен редактор на партийния в. "Земледелско знаме", като междувременно се включва в редактирането и на сп. "Земледелска мисъл". От 1908 г. е народен представител. Под негово ръководство е изработена първата програма на БЗНС през 1905 г., а четири години по-късно и втората програма. Александър Стамболийски не одобрява участието на България в Балканските войни 1912–1913 г. Счита, че обединението на българските земи трябва да стане по пътя на създаване на конфедерация или федерация на южните славяни. Обявява се решително срещу въвличането на България в Първата световна война 1914–1918 г. На среща между лидерите на опозиционните партии и цар Фердинанд I на 17 септември 1915 г. предупреждава царя, че присъединяването на България на страната на Тройния съюз ще има катастрофални последици. Заради антивоенната пропаганда и дръзкото поведение, му е отнет депутатския имунитет и е осъден на доживотен затвор. По време на Войнишкото въстание 1918 г., Стамболийски обаче е освободен от затвора и изпратен заедно с Р. Даскалов и други народни представители при въстаналите войници, за да съдействат за прекратяване на въстаническите действия и връщане на войниците по фронтовете. Вместо това, на 27 септември в Радомир, България е провъзгласена за република, а Александър Стамболийски става председател на временното правителство. След разгрома на въстанието той се укрива в столицата до даването на амнистия в края на 1918 г. Още преди това е включен като представител на БЗНС в коалиционното правителство на Т. Теодоров като министър на обществените сгради, пътищата и благоустройството. Александър Стамболийски е един от на състава на българската делегация, която през юли 1919 г. заминава за Франция и участва в работата на Парижката мирна конференция 1919–1920 г. Той подписва Ньойския мирен договор 1919 г. и на 7 октомври 1919 г. е назначен за министър-председател на съставеното от БЗНС, Народната и Прогресивнолибералната партия, коалиционно правителство. На тази длъжност остава до май 1920 г. Едновременно с това е министър на войната и управляващ Министерството на обществените сгради, пътищата и благоустройството. От 22 май 1920 г. до 9 юни 1923 г. Александър Стамболийски е министър-председател на самостоятелното земеделско правителство. В него е и министър на външните работи и вероизповеданията и управляващ Министерството на войната. В края на 1920 г. и началото на 1921 г. предприема 100-дневна обиколка из Европа. За този период взема участие в работата на конференциите в Генуа през 1922 г. и Лозана през 1922–1923 г. Правителството на Александър Стамболийски е свалено от власт чрез държавен преврат на 9 юни 1923 г.

1925
Вътрешния министър Иван Русев изпраща предписания до окръжните управители във Варна, Русе и Шумен за ограничаване дейността на четите на Вътрешната добруджанска революционна организация. Това е предприето с оглед да се подобрят отношенията с Румъния. Подобни предписания са изпратени на 12 и 26 юни и 23 юли. На 25 март 1915 г. е проведен първият конгрес на добруджанската емиграция, който учредява Добруджанска организация. Четири години по-късно в София е проведена конференция на Добруджанската организация, която издига идеята за автономия на Добруджа с оглед присъединяването й към България. На 30 май за автономна Северна Добруджа се изказва и Централният добруджански народен съвет във Варна. В София на 21 - 25 ноември 1919 г. се провежда Велик добруджански събор, който обединява Добруджанската организация и Централния добруджански народен съвет в съюз "Добруджа" с председател д-р Петър Вичев. На 25-27 март 1923 г. в Търговище се провежда 7-ми конгрес на Добруджанската организация. След конгреса, на заседание на ръководството в Русе, е взето решение за създаване на Вътрешна добруджанска революционна организация. В края на август са утвърдени програма и устав, който предвижда ЦК от 7-8 души и Задгранично бюро в България, създаване на 7 района в Добруджа и на местни комитети и чети начело с войвода организатор. За главен войвода е избран комунистът Дочо Михайлов. На следващия, 8. конгрес, проведен на 25 - 26 май 1924 г., се стига до разцепление. Избрани са два ръководни органа начело с д-р Петър Вичев и Аспарух Айдемирски. На 5 юни под натиска на Никола Кямилев е постигнато формално, но не и фактическо обединение.

2001 г.
В периода 1 - 11 юни е изнесен докладът на Комисията за разкриване на документи и установяване на принадлежност към бившата Държавна сигурност или бившето Разузнавателно управление на Генералния щаб до 39-тото Народно събрание на Република България за дейността в периода 6 април-19 септември 2001 г. Председател е Методи Андреев, а членове на комисията са Евгений Димитров, Красимир Вълев, Христо Марински, Мохамед Реджеб, Веселин Ангелов и Владимир Велков. Според Доклада дейността по издирване, събиране, анализиране и оценка на документи, съдържащи информация не започва поради нежеланието на Министерство на вътрешните работи и Националната разузнавателна служба да се съобразят с решение на Народното събрание от 13 октомври 1994 г., което гласи, че “сведенията за организацията, методите и средствата при изпълнение на специфичните задачи на органите на ДС, както и агентурната информация на тези органи, отнасяща се или свързани с периода до 13 октомври 1991г., не се считат съставляващи държавна тайна по смисъла на точка 19 и 20 от списък на фактите, сведенията и предметите, които съставляват държавна тайна на Република България." Оспорва се правото на комисията да работи директно в служебния архив на бившата Държавна сигурност.
Събрана е информация за бившите конституционни съдии. Проверени са лица, които са президенти и вицепрезиденти след 10 ноември 1989 г., народните представители във Великото Народно събрание, 36-то, 37-то , 38-то и 39-то Народно събрание, министър-председатели, заместник министър-председатели, министри и заместник-министри от всички министерски съвети след 10 ноември 1989 г. министрите от сегашния Министерски съвет. Извършена е проверка по чл. 66 от закона на кандидати за народни представители в изборите за 39-то Народно събрание.

2002
Премиерът Симеон Сакскобургготски заминава на работно посещение в Италия и Словения. В Болоня му е връчена титлата Член на академията за науки на Болонския университет. През 1930 година цар Борис III получава същата почетна титла.
Болонският университет е създаден от група историци през 1088 г. и се смята за най-древният в света. Там са се обучавали Данте Алигиери, Франческо Петрарка, Луиджи Галвани, Алесандро Волта и др. През 18 век университетът е център на научните и техническите изследвания, които са основа за Индустриалната революция. По време на престоя си в Болоня министър-председателят се среща с италиански индустриалци.
По време на визитите си министър-председателят е придружаван от съпругата си Маргарита Гомес-Асебо и от началника на кабинета на премиера Ради Найденов. В отсъствието на премиера, функциите на министър-председател се изпълняват от вицепремиерът и министър на икономиката Николай Василев.


2002
С указ 174 президентът Георги Първанов утвърждава длъжностите във въоръжените сили на Република България, Националната разузнавателна служба и Националната служба за охрана, изискващи висши офицерски звания.
На тържествена церемония в Министерството на отбраната е извършена смяна във върховното военно командване на Българската армия. Постът началник на Генералния щаб е поет от Никола Колев, който получава и висшето военно звание “генерал”. До този момент Колев е заместник-началник на щаба. Генерал Михо Михов, до тогава началник на Генералния щаб, е удостоен с орден “Стара планина” – първа степен с мечове. Най-високото държавно отличие на генерал Михов се дава за активно участие в извършването на военната реформа, за дългогодишна безупречна служба в Българската армия и във връзка с изтичането на мандата му като началник на Генералния щаб на Българската армия. Михо Михов става съветник на Върховния главнокомандващ на Въоръжените сили на Република България Георги Първанов по военната сигурност на страната. Вицеадмирал Петър Петров става първи заместник- началник на Генералния щаб, заместник-началник по операциите- Димитър Зехтинов, а заместник -началник по ресурсите – Златан Стойков. Зехтинов и Стойков са удостоени с висше военно звание “генерал лейтенант”.
Никола Колев е роден на 9 август 1951 г. в Караджалово, Пловдивска област. През 1975 г. завършва с отличие Висшето авиационно училище в Долна Митрополия. Учи още във Военната академия "Георги Раковски и Команднощабната академия на ВВС на руската армия. Посещава два натовски курса в САЩ. Колев е помощник-началник щаб на авиополка в Граф Игнатиево и началник-щаб на дивизията за ПВО в Божурище. От 1992 г. до 1996 г. съветва Желю Желев по военните въпроси.
Михо Михов е роден на 1 февруари 1949 г. в с. Сенник, Габровска област. Завършва Висшето военновъздушно училище “Г. Бенковски” като летец-пилот. След това продължава образованието си във ВА “Г. Раковски” и ВА “Ворошилов” в Русия. На кадрова военна служба е от 1972 г. Званието “генерал” Михов получава през 2000 г. За началник на ГЩ на БА Михов е назначен с Указ № 222 от 11 юни 1997 г. на президента на Република България. Мандатът му е продължен с Указ № 160 от 11 юни 2000 г.

2003
Президентът Георги Първанов е на първото си официално посещение в Естония. По време на посещението са подписани две междуправителствени спогодби - за премахване на изискванията за визи и за реадмисия. Българският държавен глава се среща с министър-председателя Юхан Партс. По време на разговорите се акцентира върху развитието на икономическите отношения между България и Естония. Георги Първанов предлага да започне работа по три спогодби – за взаимно наемане на работна ръка, за социално осигуряване на наетите и за комбиниран транспорт. От естонска страна е изразена заинтересованост от бързо подписване на спогодбата за избягване на двойното данъчно облагане.


НА 11 ЮНИ В СВЕТА ПРЕЗ:

1496
Христофор Колумб завършва второто си пътешествие, след което, обаче, изпада в немилост пред испанската кралица, защото не успява да открие Китай.
Мореплавателят е роден през 1451 г. в Генуа. В периода 1476 г.- 1484 г. живее в Лисабон и на португалските острови Мадейра и Порту Санту. Като се базира на античното учение за сферообразната форма на Земята и на неверни изчисления на учени от ХV век, той съставя проект за западния, според него, най-кратък морски път от Европа до Индия. През 1485 г., след като португалският крал отхвърля неговия проект, Колумб се завръща в Кастилия, където с поддръжката на андалуски търговци и банкери организира правителствена океанска експедиция. Първата експедиция с екипаж от 90 души през 1492 г.- 1493 г. е направена с корабите “Санта Мария”, “Пинта” и “Ниня”. Корабите потеглят на 3 август 1492 г. от Канарските острови, пресичат Атлантическия океан в субтропичния пояс и достигат до остров Сан Салвадор от Бахамския архипелаг. Там Колумб акостира на 12 октомври 1492 г. и това става официалната дата на откриването на Америка. От 14 до 24 октомври експедицията посещава редица острови от Бахамския архипелаг, а от 28 октомври до 5 декември открива и изследва участък от североизточното крайбрежие на остров Куба. На 6 декември Колумб и хората му достигат остров Хаити. През нощта на 25 декември флагманският кораб “Санта Мария” засяда на риф, но екипажът се спасява. Корабът “Ниня” завършва изследването на северните брегове на Хаити и на 15 март 1493 г. Колумб се завръща с него в Кастилия. С това се слага край на първата експедиция за откриване на Индия.
Втората експедиция от 1493– 1496 г. Колумб оглавява с чин адмирал. Тя се състои от 17 кораба с повече от 1 500 души екипаж. От 3 до 19 ноември 1493 г. са достигнати островите Доминик и Гваделупа, на северозапад - още около 20 от Малките Антилски острови и накрая остров Пуерто Рико. След това корабите акостират на северния хаитянски бряг. От 12 до 29 март 1494 г. в търсене на злато Колумб извършва завоевателен поход във вътрешността на Хаити. След това отново поема на път и на 5 май 1494 г. достига остров Ямайка. Следват архипелага Хардинес дела Рейна, полуостров Сапата и остров Пинос. През периода 19 август - 15 септември 1494 г. Колумб изследва южния бряг на Хаити и през следващата година продължава завоюването на острова. На 10 март 1496 г. експедицията потегля и на 11 юни се завръща в Кастилия.
Третата експедиция , която Колумб организира е през 1498-1500 г. Тя се състои от 6 кораба, 3 от които отплават през Атлантическия океан. На 31 юли 1498 г. те достигат остров Тринидат, навлизат от юг в залива Пария и достигат устието на река Ориноко и полуостров Пария. С това се поставя началото на опознаването на Южна Америка. През 1500 г. Колумб е арестуван по донос и изпратен в Кастилия, от където е освободен.
През 1502-1504 г. той организира Четвъртата експедиция, в която включва 4 кораба. С тях на 15 юни 1502 г. достига остров Мартиника, а петнадесет дни по- късно - Хондураския залив. От 1 август 1502 г. до 1 май 1503 г. Колумб достига и карибските брегове на Хондурас, Никарагуа, Коста Рика и Панама до залива Ураба. На 25 юни 1503 г. експедицията претърпява корабокрушение до остров Ямайка и помощта от Санто Доминго идва след една година. В Кастилия Колумб се завръща на 7 ноември 1504 г.
Откритията на мореплавателя са съпроводени с колонизация на земите до които достига. Основавани са испанки селища и масово се изтребва коренното индианско население. В научната литература се водят дискусии относно приоритетната роля на Колумб за откриването на Америка. Установено е, че островите и крайбрежните области на Северна и Североизточна Америка са посещавани от нормани стотици години преди Колумб. Не е изключено европейци и жители на Африка да са достигали бреговете на тропическа Америка. Но тъкмо откритията на Колумб имат световно историческо значение, доколкото след него, американските земи влизат в сферата на географските представи на европейците. Откритията на Колумб спомагат за преразглеждане на средновековния светоглед и възникването на колониалните империи. Мореплавателят умира на 20 май 1506 г.

1580
Испанските конкистадори основават Буенос Айрес. 300 години по- късно градът става столица на Аржентина. Той е разположен на десния бряг на Рио де ла Плата, при нейното вливане в Атлантическия океан и е една от най-големите градски агломерации в света. Градът е крупен търговски и промишлен център и е най-големият транспортен възел в страната.

1987 г.
Маргарет Тачър е избрана за трети пореден път за министър-председател на Великобритания. На проведените във Великобритания избори Консервативната партия печели 376 депутатски места. За Лейбъристката партия са отредени 229 места. Тогава Маргарет Тачър става първият министър - председател, спечелил трети последователен мандат от 160 години към 1987 г.
Маргарет Тачър е родена на 13 октомври 1925 г. Тя е първата жена министър -председател на Великобритания. На този пост е от 1979 г. до 1990 г. Член е на Консервативната партия. Поддържаната от нея политическа философия, известна като Тачеризъм, е насочена към понижаване на правителствените разходи, понижаване на данъците, а също и приватизация на държавните предприятия. Преди да дойде на власт Маргарет Тачър е наричана Желязната лейди, заради нейното опозиционно отношение към комунизма.
Преди избирането й за министър -председател Тачър работи като секретар към Министерството на образованието в правителството на Едуард Хийт ( 1970 г. - 1974 г.). От 1975 г. успешно конкурира Хийт в лидерството на Консервативната партия. Тачър печели последователно парламентарните избори на Великобритания от 1979 г., 1983 г., 1987 г. Международната политика на Тачър е насочена към поддържане на специални отношения със Съединените американски щати. При управлението на Тачър Великобритания формира близки отношения с американския президент Роналд Рейгън.

НА 11 ЮНИ СА РОДЕНИ:

1864
Рихард Щраус- германски композитор и диригент. Той изучава музикална теория и инструментация при Ф. В. Майер. Щраус е световноизвестен диригент преди всичко на собствените си произведения. Редовно гостува като диригент в различни страни. От 1898 г. до 1918 г. е главен диригент на Берлинската опера, а от 1919 г. до 1924 г. - на Виенската. По време на фашизма е назначен за президент на т. нар. Имперска музикална палата, но е свален от този пост през 1935 г. Най-значителните произведения на Щраус са програмно-симфоничните произведения, симфоничните поеми и опери. Симфоничните поеми продължават традициите на програмния симфонизъм на Х. Берлиоз и Ф. Лист и оркестровия стил на Р. Вагнер. Сюжетите и темите им често са взети от класическата литература - “Макбет”, 1886 г.; “Дон Жуан”, 1888 г.; “Тил Ойленшпигел”, 1895 г.; “Дон Кихот”, 1897 г., от старинните легенди и др. В оперите използва традициите на митологичната опера - “Саломе”, 1905 г. ; “Електра”, 1908 г. ; “Ариадна в Наксос”, 1912 г. и на старата комична опера - “Кавалерът на розата”, 1911 г. Произведенията на Щраус се характеризират с изящество, мелодична красота, смелост и богатство на хармонията, красива оркестрация. Заедно с това в тях се срещат и елементи на натурализъм - “Домашна симфония”, 1903 г., преувеличена експресивност, илюстративност. Творчеството на Щраус оказва значително влияние върху европейското музикално изкуство на ХХ в. и способства за развитието на програмната музика и операта, за обогатяването на изразителните възможности на оркестъра. Щраус умира на 8 септември 1949 г. в Гармиш-Партенкирхен.


1867
Френският физик Шарл Фабри . През 1927 г. става член на Парижката Академия на науките. След завършване на политехническото училище в Париж преподава в лицея “Сен Луи”. От 1894 г. е доцент, а след това професор в университета в Марсилия. От 1921 г. е професор в Парижкия университет и директор на Института по оптика в Париж. Основните му трудове са за приложението на спектроскопията в метеорологията, астрофизиката и др. Заедно с А. Перо конструира интерферометър, установява международната система за дължина на вълните, дава определение на метъра на основата на дължината на вълните на червените линии на кадмия. Открива озон във високите атмосферни слоеве. Член е на Лондонското Кралско дружество от 1931 г. Фабри умира на 11 декември 1945 г. в Париж.


1910
Жак-Ив Кусто- френски океанограф, режисьор и подводен изследовател. От 1957 г. е директор на Океанографския музей в Монако. Заедно с Е. Гаян изобретява акваланга. Първият му късометражен филм - “На дълбочина 18 метра” от 1943 г постига голям успех. Кусто снима научнопопулярни филми, завладяващи със своята фантазия: “Отломки от крушението” - 1945 г. , “Дневник на плаването” - 1950г., “Червено море” 1952 г., “Морски музей” 1953 г., “В света на безмълвието” с Луи Мал - 1956 г. , “Свят без слънце” - 1965 г., “Живот в Ледовития океан” - 1974 г. и др. Кусто умира на 25 юни 1997 г.


1949
Българският състезател и треньор по баскетбол Петко Маринов. Той започва кариерата си в “Ботев” - Бургас, продължава в “Академик” - София и “ЦСКА”. Спечелил е четири шампионски титли и пет купи на Б-я, играл е на два европейски клубни полуфинала. Маринов има над 150 мача в националния отбор на страната ни, определян е за най-добър баскетболист на България. Като треньор печели с “ЦСКА” три титли и четири купи, веднъж взема отличието и с “Компакт” - Димитровград. Петко Маринов има два мандата като национален селекционер, две години работи и във Франция.


1951
Игор Кирилов Чипев - български журналист, фотограф и книгоиздател. Внук е на българския издател Т. Ф. Чипев. Игор Чипев завършва ВТУ през 1980 г. и от 1973 г. до 1980 г. е технически секретар в Центъра за научна информация по медицина. През 1980 г. става отговорен секретар в сп. “Бълг. фотография” и е на тази длъзност до 1987 г. От 1987 г. до 1990 г. е редактор в сп. “Българско фото”, а от 1990 г. до 1992 г. завежда отдел в Националната художествена галерия . Чипев е директор на издателство “Спектър” от 1993 г. до 1998 г. и изпълнителен директор на книжарници “Книжен свят” от 1999 г. до 2000 г. От 2000 г до сега е директор на Националния център за книгата към Министерството на културата.

1964
Петър Попйорданов- театрален и филмов актьор. През 1988 г. той завършва НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов", специалност "Актьорско майсторство" в класа на професор Кр. Азарян. Започва да играе в Малък градски театър "Зад канала", а след това и в трупата на Народния театър "Ив. Вазов". Участва във филмите: "А сега накъде", "Вчера", "Адио Рио", "Сезонът на канарчетата", "Кладенецът", "Граница". През 1994 г. се снима в "Козият рог", през 1996 г. в "Приятелите на Емилия", през 1997 г. в "Испанска муха" и през 199 8г. в "След края на света" . Петър Попйорданов участва и в няколко телевизионни сериала. Това са "Сомбреро блус" и "Дунав мост", 1999 г., "Хайка за вълци" , 2000 г. и "Ярост", 2001 г. През 2001 г. играе в театрлната постановка "Призраци в Неапол". Комедийният му талант намира изява в телевизионното предаване "Клуб НЛО", където особено запомняща се е ролята му на редник Каракочев. Петър Попйорданов се изявява и като телевизионен водещ. През 1992 г. получава наградата на Съюза на артистите в Бългрия за млад актьор, а през 1994 г. печели Голямата награда "Златна роза" за мъжка роля.

1976
Английският художник Джон Констейбъл. Той изиграва важна роля в развитието на европейската пленерна живопис.Той рисува предимно пейзажи. Джон Констейбъл умира в Лондон на 31 март 1837 г.


НА 11 ЮНИ УМИРАТ:

1903
Иван Николаевич Дурново- руски държавник. Той е роден на 13 март 1834 г. в Черниговска губерния. Дурново е генерал-губернатор, а от 1889 г. министър на вътрешните работи. Иван Николаевич Дурново провежда съдебно-административната, земската и градската контрареформи. Води реакционерска политика и ограничава правата на земствата.

1937
Джордж Гершуин - един от най-популярните американски композитори. Той е роден на 26 септември 1898 г. в Бруклин - Ню Йорк.С композиране започва да се занимава под влияние на Ървин Бърлин и Джером Керн. Първата си оперета "В осем и половина часа" създава през 1919 г. Слава му донася "Ла, ла Люсил" през 1920 г. През 1924 г. е представена триумфалната "Рапсодия в синьо" ("Рапсодия в стил блус") с диригент П. Уаймън и с участието на автора. Същата година Гершуин създава оперетата "Лейди, бъдете добра" и няколко песни. Следват: Концерт за пиано и оркестър във фа от 1925 г., симфонията-поема "Един американец в Париж" 1928 г. , "Кубинска увертюра", "Втора рапсодия" и операта "Порги и Бес" - първата американска национална опера и негово най-значително произведение. Към "леките" жанрове се отнасят филмовата музика, песните, клавирните пиеси и др., които го правят още по-популярен.

1937
Умира руският офицер и военачалник Йероним Петрович Уборевич. Той е роден на 02 януари 1896 г. Завършва Константиновското арти лерийско училище през 1916 г. и участва в Първата световна война 1914 –1918 г. като подпоручик. След Октомврийската революция от 1917 г. е един от организаторите на т. нар. Червена гвардия в Бесарабия. Участва в Гражданската война на болшевиките срещу националните и патриотични сили на Русия като командващ армия. След войната заема различни командни постове в Червената армия. От август до декември 1922 г. е военен министър на Далекоизточната република и главнокомандващ на войските при налагане на болшевишката власт в Далечния изток. От 1935 г. Уборевич е командващ армията I ранг - армейски генерал. Обвинен е в национално предателство и шпионаж и е арестуван, а по-късно - осъден на смърт от военен съд и разстрелян.

1956
Италианският писател Корадо Алваро . Роденият на 15 април 1895 г. в Сан Лука писател, издава първият си сборник със стихове, посветени на Първата световна война през 1917 г. Повестта му "Хората от Аспромонте" от 1930 г. е реалистично изображение на селския живот в Италия през годините на фашисткия режим. С изтънчен психологизъм се отличава романът "Кратка младост" от 1946 г. Дневникът на писателя за периода 1927 г.-1947 г. - "Почти цял живот" е публикуван през 1954 г.

1960
Българският фолклорист Павел Стоянов Атанасов. Той е роден на 30 ноември 1867 г. и е учител,а по-късно - свещеник. Основател е на читалище, както и на кооперативно земеделско стопанство. Издирва и събира народни песни, които преработва и допълва, без да променя характера им. Някои от тях отпечатва в "Сборник за народни умотворения". Подарява на Музикалния институт при БАН 742 песни, 540 от които изпълнява сам, а на Етнографския музей - "Спомени" за живота и обичаите в Добруджа. Автор е на песни, най-известната от които е "Текнали са девет чешми", написана през 1955 г.

1979
Джон Уейн- американски актьор и режисьор. Той е роден на 26 май 1907 г. и първоначално учи в университета в Южна Калифорния. В киното работи като статист от края на 20-те години. Първата си значителна роля получава през 1930г. при Раул Уолш в “Голямата пътека”, след което се снима в над 150 приключенски, военни, исторически и каубойски филми. През 1939г. създава най-хубавата си роля на екрана - Ринго Кид в легендарния уестърн на Джон Форд “Дилижансът”, изграждайки образ на привлекателен, смел и силен духом авантюрист, готов да се справи с всяка трудна ситуация. Внушителната му осанка и жизнено правдивата му и реалистична игра под ръководството на режисьори от ранга на Джон Форд, Ото Преминджър, Кен Анакин, Хауард Хокс, Хенри Хатауей, Марк Райдъл и др. го превръщат в един от най-популярните и обичани актьори в страната и чужбина (наричан фамилиарно Херцога). Той се снима във филмите: “Дългото пътуване към дома” 1940 г., “Назад в Батаан” 1943 г. , “Принесени в жертва” 1945г. , “Ангелът и нехранимайкото” 1946 г. , “Форт Апахи” 1948 г. , “Тримата кръстници” 1948 г., “Червената река” 1949 г. , “Тя носеше жълта кърпа” 1949 г. , “Рио Гранде” 1950 г., “Тихият човек” 1952 г., “Кавалеристите от Ню Форест” 1954 г., “Търсачите” 1956 г., “На крилете на орлите” 1957 г., “Рио Браво” 1958 г., “Хатари” 1961 г., “Най-дългият ден” 1962г., “Човекът, който застреля Либърти Валънс” 1962 г., “Кръчмата на Донован” 196 3г., “Първата победа” 1964 г., “Синовете на Кейт Елдър” 1966 г., “Елдорадо” 1966 г., “Бронираният фургон” 1967 г., “Истински характер” 1970 г., за който получава “Оскар” , “Рио Лобо” 1970 г. , “Каубоите” 1971 г., “Самотният детектив Маккю” 1974 г., “Ръстер Когберн” 1975г., “Стрелецът” 1977 г. Режисьор и изпълнител е на главните роли в спорните военно-националистични филми “Аламо” от 1960 г. и “Зелените барети” от 1968 г.

2000
Милчо Димитров Лалков- българският историк. Той е роден на 5 септември 1944 г. в гр. Бяла, Варненско. Завършва Софийският Университет през 1969 г. специалност "История" и профил "История на Византия и балканските народи". През 1973 г. специализира във Виена , през 1979 г. в Германия и през 1993 г. в Холандия. Получава титлата кандидат на историческите науки през 1976 г. В периода септември 1944г. – февруари 1947 г. Милчо Лалков защитава дисертация на тема “Българо-югославските политически отношения и връзки”. През 1992 г. с доктората си на тема "България в балканската политика на Австро-Унгария 1878-1903” получава научната степен доктор. Лалков става доцент през 1981 г. и професор през 1995 г. За периода 1977 г. – 1978 г. е заместник-директор на Българския изследователски институт във Виена, а от 1982 г. е ръководител на Катедрата по "История на Византия и балканските народи" в Историческия факултет на Софийския университет. Лалков чете лекции по история на балканските народи в различни университети в България и в Австрия, Германия, Холандия, Швейцария, САЩ. През 1995 г. е награден с Хердерова награда. Негови съчинения са: "Балканското национално-освободително движение (1804-1878 г.)", "Балканската война 1912-1913 г.”, "От надеждата към разочарованието. Идеята за федерация в Европейския югоизток 1944-1948 г.” , "Между възторга и покрусата. България по време на войните 1912-1918 г.”, "Югославия 1918-1992 г.”, "Драматичният път на една държавна идея" .
http://www.focus-news.net