изпрати публикация  :  календар  :  търсене  :  статистика  :  Архив  :  Има ли Дядо Коледа?  :  Интернет връзки  :  Polls  
    НДТ, Добрич, България Албена - Oasis for Holidays   По-добрият вестник на Добричка област
NDT Newspaper, Dobrich, Bulgaria
    
 Добре дошли в НДТ, Добрич, България
 2020-08-11 @ 07:40 EEST
ИСТОРИЯ: КАЛЕНДАР НА СЪБИТИЯТА, СТАНАЛИ У НАС И ПО СВЕТА НА 13 ЮНИ    
История История - календар на събитията, станали у нас и по света на 13 юни

НА 13 ЮНИ В БЪЛГАРИЯ:

1842
Възползвайки се от режима на капитулациите, Георги Раковски и останалите осъдени на смърт гръцки поданици подават молба до гръцкото генерално консулство в Букурещ да бъдат предадени на Гърция. Режимът на капитулациите е система, установена чрез редица неравноправни договори, с които европейските държави получават известни икономически, съдебни и др. привилегии в рамките на Османската империя. Тези договори дават право на чуждите поданици в Турция да откриват консулства, да осигуряват безмитен внос, да бъдат съдени от свои съдилища и др. Първите капитулации са сключени от Високата порта още през ХVI в. и нямат неравноправен характер. Със засилващия се упадък в империята режимът се превръща в средство за налагане и укрепване влиянието на европейските държави в Турция.
Първият идеолог на националното революционно движение Георги Раковски е роден в Котел в будно търговско-занаятчийско семейство. Образованието си получава в родния си град, в Карлово и в гръцкото училище в Куручешме край Цариград. Там се свързва и с дейци на движението за църковна свобода. През 1841 г. в Браила Раковски подготвя масово въоръжено нахлуване в България - Браилските бунтове 1841-1843 г. На 10 февруари 1842 г. бунтът е разкрит от румънската полиция, другарите му са арестувани, а той успява да се укрие. След като научава за арестите, Раковски се предава на руския консул в Браила, който от своя страна го предава на румънските власти. На 14 юли е осъден на смърт и понеже е гръцки поданик, трябва да бъде изпратен през Цариград в Атина, за да бъде изпълнена присъдата. Но гръцкият посланик в Цариград Ал. Маврокордатос вместо за Атина тайно го изпраща във Франция - Марсилия. Тук Раковски престоява година и половина. След като, лишен от средства, разбира, че не може да замине да учи в Париж, се връща в Котел през 1844 г., но вече не като Съби Стойков Събев, а като Георги Раковски. През януари 1845 той и баща му са наклеветени, че готвят бунт, и са откарани в Цариград, където прекарват 3 г. в затвора. По време на Кримската война 1853-1856 г. Раковски си издейства назначение в турската главна квартира в Шумен като преводач с тайното намерение да предпазва българското население от безчинствата на турските войски и, от друга страна, да изпраща военни сведения на русите. Планът му е разкрит и той е арестуван в Калафат, но по пътя за Цариград успява да избяга. След това организира чета от 12 души, с която се отправя към Балкана с намерение да се срещне с настъпващата руска армия. Около Преслав обаче узнава за неблагоприятния за русите обрат във войната и за тяхното изтегляне от България и разпуска четата и се прибира в Котел. Там се укрива 4 месеца и в навечерието на 1855 г. тайно се прехвърля във Влашко. След сключването на Парижкия мирен договор 1856 г. Раковски заминава за Нови Сад, където започва да издава в. "Българска дневница", книгата "Предвестник Горскаго пътника", първия брой на в. "Дунавски лебед" и поемата "Горски пътник". През 1857 г. е изгонен от Нови Сад по искане на турските власти и живее в Галац и Яш, а от 1858 г. - в Одеса. Там Раковски се занимава със събирателска и научна дейност - събира народни песни, пише исторически и етнографски съчинения. През 1860 г. се премества в Белград. Там съставя "План за освобождението на България" и "Статут за едно Привременно българско началство в Белград". В плана застъпва идеята за всеобщо въстание на всички българи, без разлика на тяхното социално положение, а не чрез реформи или с помощта на външни сили. Ръководният принцип на Раковски е "Наша свобода от нас зависи". Според плана му в България трябва да бъдат създадени тайни комитети, които да мобилизират населението за масово участие във въстанието. Основната ударна сила в началото се предвижда да бъде един добре въоръжен полк, създаден извън страната, който ще се движи по Балкана към Търново и Черно море. Появата му според Раковски ще разбуни народа. Въстанието трябва да избухне при благоприятна международна обстановка. Върховният организационен център също ще бъде изграден извън България. Основната слабост на плана е убедеността, че народът е подготвен за въстание и че въоръженото му ядро трябва да са емигрантските среди. Поради това той организира и ръководи в Белград Първата българска легия (1862 г.) и работи за създаване на съюз на балканските християнски народи за борба срещу турското робство през 1863 г. Раковски основава сред българските емигранти революционна организация "Върховно народно българско тайно гражданско началство" през 1866 г. и разработва "Привременен закон за народните горски чети за 1867-о лето". До края на живота си той работи за осъществяване на революционните си планове. Умира от туберкулоза във вилата на братя Мустакови край Букурещ през 1867 г. През 1885 г. костите му са пренесени в България в софийската катедрала "Св. Неделя". През 1942 г. са пренесени в Котел, а през 1981 г. в Мавзолея на Раковски и музей на възрожденците в същия град.
Книжовното дело на Раковски е неразривно свързано с революционната му дейност и публицистичните му, и литературните и историко-етнографските му научни трудове.

1878
(Нов стил) Открит е конгресът в Берлин за ревизия на Санстефанския договор. Той е свикан по настояване на западноевропейските велики сили и по-специално на Англия и Австро-Унгария. Освен тях в него участват още и представители на Русия, Франция, Германия, Италия и Османската империя, а така също и на някои от балканските страни - Гърция, Сърбия, Румъния и Черна гора. Българският народ, чиято съдба се решава там, не е представен.
Успешният край на Руско-турската освободителна война 1877-1878 г. обезпокоява западните европейски държави от евентуалното засилване на руското влияние на Балканите. Отчитайки изключителната стратегическа важност на този район, Запада не одобрява подписания след войната Санстефански договор от 1878 г. и настоява открито за неговото ревизиране. Изтощена от войната и в икономическо, и във военно отношение, Русия е принудена да приеме свикването на международен форум. В навечерието на свикването на Берлинския конгрес особено активна дейност разгръща английската дипломация. На 18 май в Лондон е сключено тайно англо-руско споразумение 1878 г., по силата на което Русия е принудена да се съгласи с разделянето на току-що освободената българска държава на две части: едната - обособена като самостоятелно Княжество България с граници между р. Дунав и Стара планина, и другата - Източна Румелия, на юг от Стара планина, която да бъде поставена под върховенството на Високата порта. Предвижда се Източна Румелия да бъде с широка автономия и генерал-губернатор християнин. На 25 май във Виена е сключено тайно споразумение между Англия и Австро-Унгария. В него освен разпокъсването на Санстефанска България на посочените части е постигнато и друго съглашение - да бъде намален чувствително срокът на Временното руско управление в България. Тези споразумения залягат в основата на преговорите между западните европейски държави и Русия. За председател на конгреса е избран германският канцлер Ото Бисмарк. Със своя благосклонен неутралитет той улеснява ходовете на европейските представители. В общите пленарни заседания участват английският министър-председател Б. Дизраели лорд Биконсфилд, австро-унгарският министър на външните работи Андраши, руският канцлер А. М. Горчаков и германският канцлер О. Бисмарк. Дебатират се най-важните въпроси - териториалните граници на новоосвободената българска държава и съдбата на Босна и Херцеговина. Представителите на западните велики сили и особено лорд Биконсфилд и Андраши се стремят колкото е възможно повече да намалят границите на България и да осигурят своите икономически интереси в нея след откъсването й от пределите на Османската империя. Австро-унгарската дипломация, с мълчаливото съгласие на останалите западноевропейски сили, се бори за по-големи права върху Босна и Херцеговина. Пред конгреса с известни териториални претенции към България излизат и някои от представителите на съседните балкански страни. На протестните писма на българския народ, изпратени до конгреса от всички краища на страната и особено от онези, които се предвижда да останат в пределите на Османската империя, не се обръща внимание.
Решенията на Берлинския конгрес залягат в Берлински договор 1878 г. Те са удар не само върху влиянието на Русия на Балканите, но и върху българските национални интереси.

1893
В София излиза първи брой на вестник "Свободно слово". Изданието е орган на първата опозиционна коалиция Съединена легална опозиция. Коалицията е образувана от консерватори, либерали и южнобългарски съединисти. През септември към нея минават и либералите на Драган Цанков. От брой 104 "Свободно слово" става орган на Народната партия. Отговорен редактор на вестника е Ст. Петров. Редактори са Ив. Белнеов, Ил. Попов, Д. Иванов, П. А. Клинков и др. "Свободно слово" излиза до 31 май 1894 г.

1909
Подписан е споразумителен протокол с компанията на Източните железници за откупуването им от България. Концесионна компания на барон М. фон Хирш сключва договор с Високата порта за построяване и експлоатация на жп линии в европейската част на Османската империя през 1869 г. Договорът е ревизиран през 1872 г. През 1870-1874 г. е построена и пусната в експлоатация жп линия Цариград-Белово с разклонения от Одрин за Дедеагач и от Търново Сеймен (днес Симеоновград) - за Ямбол. След това е пусната в експлоатация и линията Солун - Скопие - Митровица, която няма пряко отношение към българските земи, както първата, но допринася за икономическото им развитие при условията на феодалните порядки в империята. В желанието си да натрупа бързи и големи печалби, компанията установява високи тарифи за превоз на стоки и пътници. След Освобождението по силата на чл. 10. от Берлинския договор 1878 г. за Княжество България и чл. 21. за Източна Румелия България е задължена да поеме ангажиментите на Високата порта по отношение на "Източни железници" в частта им на българска територия. По този начин е грубо нарушен държавният суверенитет на българската държава. Това положение се запазва до септември 1908 г., когато в навечерието на провъзгласяването независимостта на България правителството на Ал. Малинов изземва линиите на компанията на българска територия. По силата на последвалия българо-турски протокол 1909 г. България е задължена да заплати на компанията 42 294 347 златни лева. Това задължение се потвърждава и от руско-турския протокол от 1909 г. и руско-българския протокол от 1909 г. С цената на този откуп България успява да се освободи от присъствието на една чужда компания и да поеме по-нататъшното жп строителство в свои ръце.

1913
На среща в Цариград екзарх Йосиф I и униатският архиепископ Михаил Миров обсъждат възможността за обявяване на уния в македонските земи. Целта е да се защити националната идентичност на македонските българи, които се предвижда след Балканските войни да преминат към Гърция и Сърбия. Това така и не се случва. Свещеник Михаил Миров е ръкоположен за теодосиополски епископ и е издигнат за архиепископ и глава на Католическата българска църква от източния обряд (униати) със седалище в Цариград през февруари 1907 г. Той заема това място до смъртта си на 17 август 1923 г. Михаил Миров е роден в с. Топузларе (днес Зорница), Ямболско. Първоначално завършва Висшата духовна семинария в Цариград, а през 1883 г. приема монашески сан.
Първоначално Униатското движение възниква в резултат на засилването на католическата пропаганда след Кримската война 1853 - 1856 г. Франция и Англия, в стремежа си да отслабят руското влияние на Балканите, изпращат множество католически и протестантски мисионери, които разгръщат силна агитация за откъсване на българите от православието. Турското правителство, заинтересувано от разрушаването на верското единство от отслабването на руското влияние, поддържа Униатското движение. Католическите мисионери обаче не успяват да се похвалят със значителни успехи. Движението не е популярно сред българското население. Само една малка част от обществеността проявява склонност да приеме католицизма и да се откъсне от Цариградската патриаршия и да извоюва независима българска църква. През 1859 г. българите в Кукуш се обявяват за униати. На 18 декември 1860 г. Драган Цанков, архимандрит Йосиф Соколски и др. подписват акт за уния - присъединяване на българската църква към католическата. 80-годишният Й. Соколски е ръкоположен в Рим от самия папа Пий IX за архиепископ на българите униати през март 1861 г. Високата порта признава веднага новообразуваната българска униатска община в Цариград и заточва Иларион Макариополски. Българският народ не приема новосъздадената църква. Той стои зад Иларион Макариополски дори и след заточаването му. Н. Геров и П. Р. Славейков успяват да убедят Й. Соколски да се откаже от унията. Той заминава за Одеса на 6 юни 1861 г. От там отправя послание до българите униати да се върнат към православието. Драган Цанков също се отказва от унията и движението заглъхва. Остават само незначителни униатски групи.

1923
В Москва е открит Третият пленум на Изпълкома на Коминтерна (ИККИ), който продължава до 23 юни. Взето е решение БКП да вдигне въстание. На 14 юни е изпратена телеграма до ЦК на БКП в този дух, а на 2 юли - и писмо. Генералният секретар на Коминтерна В. Коларов заминава за България, за да наложи новия курс и да подготви вдигането на Септемврийското въстание 1923 г. Целта му е свалянето на сговористката власт в България, установена чрез държавния преврат на 9 юни 1923 г. Макар че превратът предизвиква остра реакция сред значителна част от членовете и съмишлениците на БКП, ЦК на партията преценява акта като борба между "градската и селската буржоазия", поради което заема позиция на неутралитет. Тази позиция е утвърдена и на състоялия се в края на юни и началото на юли 1923 г. Партиен съвет. Поведението на БКП предизвиква недоволството в ръководството на Коминтерна, което гледа на избухналото непосредствено след преврата Юнско въстание 1923 г. от привържениците на БЗНС като начало на "втората революционна вълна" в Европа и подканя ръководството и да вдигне партията на борба. От София обаче уверяват, че обстановката в България далеч не е такава, каквато изглежда от Москва. Тогава Изпълкомът на Коминтерна изпраща като свой представител в страната В. Коларов, известен като дългогодишен водач на БКП , за да се запознае на място с положението и да вземе правилното решение. Коларов пристига в България в началото на юли 1923 г., но поради задържане и разтакаване от сговористките власти успява да се свърже с член на ЦК едва в началото на август 1923 г. По негово предложение на 5–7 август е проведено заседание на ЦК, на което след обстоен анализ е взето решение в духа на препоръките на Коминтерна, т. е. да се пристъпи към курс на въоръжено въстание. След заседанието започва военнотехническа и политическа подготовка на въстанието. Макар че мнозинството от членовете на ЦК застават зад приетата резолюция, някои от тях като Т. Луканов - организационен секретар, са против нея и правят всичко възможно за проваляне подготовката на въстанието. Усилията му остават без резултат. Няма засега данни, от които да се вижда, че правителството на проф. Ал. Цанков е узнало за решенията на ЦК от 5–7 август 1923 г. При все това на свой ред то решава да се справи с БКП. Мотивите му за това решение са от съвсем друго естество. То вижда, че след разгрома на БЗНС през юни 1923 г. БКП се очертава като първостепенна опозиционна сила в страната. Тя не само привлича и значителна част от членовете и съмишлениците на БЗНС, но има и далеч по-стройна и солидна организация. И което е особено важно, единствено тази партия не крие стремежа си за събаряне на съществуващия в страната обществен строй. Правителството на проф. Ал. Цанков решава да се разправи с БКП без оглед на обстоятелството, че тя на практика не е взела никакво участие в борбата против преврата и установяването на сговористката власт. Само избухналите остри противоречия вътре в кабинета между представителите на социалдемократите и националлибералите е причина да не започне веднага разправата с БКП. Намерението на кабинета да разгроми комунистите се засилва още повече и след намерението му да закрепи позициите си пред българската и световната общественост, като за целта организира парламентарни избори в страната. Спечелването на тези избори при влиятелна БКП е твърде съмнително за деветоюнските управници. Това е втората важна причина, поради която не желаят присъствието на БКП на политическата сцена в страната. За да мотивират действията си, в началото на септември 1923 г. вътрешният министър изпраща тайна окръжна заповед до столичния градоначалник и окръжните управители в страната, с която ги известява, че партията "готви" въстание в страната за 17 септември 1923 г. За да не се допусне това, вътрешният министър нарежда да предприемат като превантивна мярка арести на по-видните функционери на партията на 12 септември. Въз основа на тази именно заповед във всички краища на страната на посочената дата се пристъпва към масови арести, които продължават и на следващия ден. В резултат на акцията са задържани в арестите над 2000 комунисти. На много места акцията е неочаквана и не предизвиква съпротива от страна на членовете на БКП, но в някои градове и селища е посрещната с въоръжен отпор. Първи се вдигат комунистите от Мъглиж, примерът им е последван и от селища на Казанлъшка околия. От Казанлъшко въстанието преминава в Старозагорско и Новозагорско, а от там и в Пловдивско. Събитията в Южна България заварват ЦК неподготвен, тъй като самата подготовка на въстанието е още в своя начален стадий. За да не допусне последователното потушаване на въстаническите огнища, на заседанието си от 20 септември 1923 г. ЦК взема решение за вдигане на въстание в цялата страна. Създаден е Главен щаб на въстанието, в който са включени В. Коларов, Г. Димитров и Г. Генов. Обявяването на въстанието става на 22 срещу 23 септември в гр. Фердинанд (днес Монтана). В следващите дни въстанието взема най-големи размери в Северозападна България. Столицата и редица други големи градове обаче не въстават. Липсата на оръжие е решаваща и към края на септември въстанието приключва без успех. В. Коларов и Г. Димитров емигрират, следвани от стотици други участници във въстанието. Разправата с останалите е изключително жестока. Част от тях са избити, други – хвърлени в затворите и впоследствие осъдени с тежки присъди. След поражението на въстанието БКП по същество е принудена да мине в нелегалност. През януари 1924 г. парламентът приема прословутия Закон за защита на държавата, по силата на който БКП и нейните поделения – БКМС, ОРСС и кооперация "Освобождение", през април са официално забранени.

1934
Излиза последният брой на седмичника за литература, изкуство и обществена мисъл "ЩИТ". Началото на изданието е поставено в София на 27 септември 1933 г. Редактор е Л. Стоянов, а сътрудници - Г. Бакалов, А. Тодоров, Н. Хрелков, Г. Караславов, Мл. Исаев, Н. Ланков, Кр. Пенев и др. Художници на “ЩИТ” са П. Георгиев, Ал. Жендов, Ил. Бешков, Ст. Венев и др. Освен с литература, списанието се занимава и с обществено-политически проблеми.

1927
В София започва да излиза седмичния политически вестник "La Macedoine". Близкото до ВМРО (Иван Михайлов) издание съществува до август 1937 г. Директор е С. Евтимов, а главен редактор Д. Чилев.

1943
Спрян е от печат обществено-политическият вестник "Демократ". Органът на Радикалдемократическата партия излиза в София от 15 септември 1905 г. От 1911 г. изданието продължава да излиза под името "Радикал". "Демократ" е подновен след 9 септември 1944 г. и съществува до 9 февруари 1948 г. През 1913 г. е заместен временно от в. "Народна воля". Отначало вестникът излиза веднъж седмично, от втората година - два пъти седмично, а от деветата е всекидневник. Редактори на "Демократ" са Ил. Георгов, Н. Найденов, М. Генов и др.

1966
Подписана е търговска спогодба с Швеция. Кралство Швеция е една от 20-те най-развити страни в света. Основа на икономиката е промишлеността, в която работят 20 % от заетите. Развита е металургия в производство на специална стомана, машиностроенето, корабостроенето, електротехническо и радиоелектронно, включително радиолокационно и навигационно оборудване. Произвежда се оборудване за целулозно-хартиената промишленост. Автомобилостроенето е представено от “Волво” и “Сааб Скания” с леки и товарни автомобили, автобуси. Развита е и дървообработващата и целулозно-хартиената промишленост, химическата, текстилната и хранително-вкусовата промишленост. Водеща роля в селското стопанство има животновъдството в млечно и месно направление - едър рогат добитък, свине, домашни птици, овце. Растениевъдството е ориентирано към производството на фуражи и заема около 3/4 от обработваемата площ. Отглеждат се пшеница, ечемик, овес, картофи и захарно цвекло. Страната изнася машини и оборудване, железни руди, стомана, хартия и картон и др.

2002
В рамките на еднодневната си визита в Любляна министър-председателят Симеон Сакскобургготски се среща в двореца Бръдо със словенския си колега Янез Дърновшек. Обсъдени са търговско-икономическото сътрудничество между България и Словения и сътрудничеството в областта на туризма. Подчертана е и необходимостта от подписването на спогодби между двете държави за избягване на двойното данъчно облагане, взаимното признаване на сертификатите и резултатите от изпитвания и сътрудничеството в областта на туризма. Към делегацията на словенския премиер се присъединяват министърът на икономиката Теа Петрин и министърът на европейските въпроси Янез Поточник.

2003
Завършва посещението на Георги Първанов в Литва. За първи път български държавен глава посещава републиката. По време на визитата президентът се срещна с литовския си колега Роландас Паксас, с председателя на Сейма на Литва Артурас Паулаускас и с министър-председателя Алгирдас Бразаускас. Георги Първанов подчертава ползотворното взаимодействие на двете страни във Вилнюската група, като обръща внимание на сътрудничеството между България и Литва в рамките на НАТО. Президентът Паскас заявява, че Литва подкрепя България в усилията й за присъединяване към ЕС. Георги Първанов и председателя на Сейма на Литва Артурас Паулаускас обсъждат икономическото сътрудничество между двете страни и ролята на парламентите за усъвършенствуване на договорно-правната му основа. Ден по-рано е открит българо-литовски бизнес форум. В словото си пред представители на бизнеса от двете страни президентът изтъква предимствата за инвестиране в България – страната извървя огромна част от пътя на своята евроинтеграция, разполага със сериозни гаранции за сигурността на бизнеса, има много добри отношения с всичките си съседи, което я превръща в генератор на сигурност в региона. Във форума участват винопроизводители, представители на фармацевтичната промишленост, на туристическия бизнес, което според българския държавен глава показва вярност към традицията.
Президентът Първанов се среща и с студенти по българистика от Вилнюския университет подарява книги на Христо Ботев, Захари Стоянов, Валери Петров, Александър Геров и Асен Разцветников. И тъй като специалността "Българистика", създадена през 1993 г., съществува до 2002 г. с ректора на Вилнюски университет д-р Юозас Вайткус Първанов обсъжда въпроса за възстановяване на лектората по българистика. Българският президент се ангажира да съдейства пред Софийския университет за разкриване на реципрочна основа на балтийско звено в катедрата по скандинавистика.

2004
Министерство на финансите представя резултатите от преговорите по финансовите глави 21 и 29. В град Банкя се провежда семинар на тема “Приключването на преговорите по финансовите глави 21 и 29 – 28 ноември 2001 г. – 04 юни 2004 г.” Семинарът е открит от заместник-министъра на финансите Стамен Тасев. Участие взимат Стамен Тасев, заместник-министър на финансите, Любомир Дацов, Атанас Добрев, директор на дирекция “Европейска интеграция” към МФ, Боряна Пенчева, директор на дирекция “Управление на средствата от ЕС” и Ирен Русенова, началник отдел в дирекция “Европейска интеграция”. Атанас Добрев представя предизвикателствата и перспективите за България в резултат на приключването на преговорите с ЕС.
Заместник-министърът на финансите Любомир Дацов запознава участниците в семинара с договорената финансова помощ за страната от Европейския съюз за периода 2007 – 2009 г.
Преговорният процес по глава 21 “Регионално развитие и координация на структурните инструменти” представя Боряна Пенчева.
От презентацията на Ирен Русенова става ясно, че първата година на членството ни в ЕС – 2007 г. – вноската на България ще е около 280 млн. евро.


НА 13 ЮНИ В СВЕТА ПРЕЗ:

1494 г.
Христофор Колумб открива остров Исла Де Ла Хувентуд (до остров Пинос) в близост до Куба.
Мореплавателят Христофор Колумб е роден през 1451 г. в Генуа. През 1476 г.- 1484 г. живее в Лисабон и на португалските острови Мадейра и Порту Санту. Като се базира на античното учение за сферообразната форма на Земята и на неверни изчисления на учени от ХV век, той съставя проект за западния, според неговото мнение, най-кратък морски път от Европа до Индия. През 1485 г., след като португалският крал отхвърля неговия проект, Колумб се завръща в Кастилия, където с поддръжката на андалуски търговци и банкери организира правителствена океанска експедиция. Първата експедиция с екипаж от 90 души през 1492 г.- 1493 г. е направена с корабите “Санта Мария”, “Пинта” и “Ниня”. Корабите потеглят на 3 август 1492 г. от Канарските острови, пресичат Атлантическия океан в субтропичния пояс и достигат до остров Сан Салвадор от Бахамския архипелаг. Там Колумб акостира на 12 октомври 1492 г. и това става официалната дата на откриването на Америка. От 14 до 24 октомври експедицията посещава редица острови от Бахамския архипелаг, а от 28 октомври до 5 декември открива и изследва участък от североизточното крайбрежие на остров Куба. На 6 декември Колумб и хората му достигат остров Хаити. През нощта на 25 декември флагманският кораб “Санта Мария” засяда на риф, но екипажът се спасява. Корабът “Ниня” завършва изследването на северните брегове на Хаити и на 15 март 1493 г. Колумб се завръща с него в Кастилия. С това се слага край на първата експедиция за откриване на Индия.
Втората експедиция от 1493– 1496 г. Колумб оглавява с чин адмирал. Тя се състои от 17 кораба с повече от 1 500 души екипаж. От 3 до 19 ноември 1493 г. са достигнати островите Доминик и Гваделупа, на северозапад - още около 20 от Малките Антилски острови и накрая остров Пуерто Рико. След това корабите акостират на северния хаитянски бряг. От 12 до 29 март 1494 г. в търсене на злато Колумб извършва завоевателен поход във вътрешността на Хаити. След това отново поема на път и на 5 май 1494 г. достига остров Ямайка. Следват архипелага Хардинес дела Рейна, полуостров Сапата и остров Пинос. През периода 19 август - 15 септември 1494 г. Колумб изследва южният бряг на Хаити и през следващата година продължава завоюването на острова. На 10 март 1496 г. експедицията потегля и на 11 юни се завръща в Кастилия.
Третата експедиция , която Колумб организира е през 1498-1500 г. Тя се състои от 6 кораба, 3 от които отплават през Атлантическия океан. На 31 юли 1498 г. те достигат остров Тринидат, навлиза от юг в залива Пария, достигат устието на река Ориноко и полуостров Пария. С това се поставя началото на опознаването на Южна Америка. През 1500 г. Колумб е арестуван по донос и изпратен в Кастилия, където е освободен.
През 1502-1504 г. той организира Четвъртата експедиция, е която включва 4 кораба. С тях на 15 юни 1502 г. достига остров Мартиника, а петнадесет дни по- късно - Хондураския залив. От 1 август 1502 г. до 1 май 1503 г. Колумб достига и карибските брегове на Хондурас, Никарагуа, Коста Рика и Панама до залива Ураба. На 25 юни 1503 г. експедицията претърпява корабокрушение до остров Ямайка и помощта от Санто Доминго идва след една година. В Кастилия Колумб се завръща на 7 ноември 1504 г.
Откритията на мореплавателя са съпроводени с колонизация на земите, до които достига, основават се испански селища и масово се изтребва коренното индианско население. За приоритетната роля на Колумб за откриването на Америка в научната литература се водят дискусии. Установено е, че островите и крайбрежните области на Северна и Североизточна Америка са посещавани от нормани стотици години преди Колумб. Не е изключено европейци и жители на Африка да са достигали бреговете на тропическа Америка. Но тъкмо откритията на Колумб имат световно историческо значение, доколкото след него плаванията към американските земи влизат в сферата на географските представи на европейците. Откритията на Колумб спомагат за преразглеждане на средновековния светоглед и възникването на колониалните империи. Мореплавателят умира на 20 май 1506 г.

1777 г.
Маркиз дьо Лафайет пристига в Америка, където се включва в борбата на колониите срещу Великобритания. По-късно, през 1789 г., той взема участие и във Френската революция.

1967 г.
Москва призовава Обединените нации за действия срещу Израел. Съветът за сигурност към Обединените нации отхвърля исканията на Русия за незабавно приемане на резолюцията, осъждаща Израелската агресия по време на шестдневната война.
Добрите отношения на Русия с Египет мотивират и исканията за изтегляне на Израелските военни части от Арабската територия. Предявяването на тези искания е в резултат на продължилите шест дни сражения, при които Израел напредва на три фронта и увеличава двукратно територията, върху която упражнява контрол. От Израел заявяват, че реализираните военни действия са насочени срещу активизирането на предвижването на войскови арабски части покрай границите.

1983 г.
Американският космически кораб “Пайъниър-10” пресича орбитата на Нептун и става първият обект, дело на човешка ръка, който напуска Слънчевата система.

1990 г.
Започва системното разрушаване на Берлинската стена.

1991 г.
Един от запазените екземпляри от Декларацията за независимост на САЩ е продадена на търг за 2 420 000 долара, което е най-високата цена, плащана някога за печатно произведение.
Декларацията за независимост на САЩ е приета от Петия Континентален конгрес на 4 юли 1776 г. Чрез нея американските колонии обявяват независимостта си от Британия. Текстът е съставен от Т. Джеферсън, Дж. Адамз, Б. Франклин, Р. Шерман и Р. Ливингстън.

НА 13 ЮНИ СА РОДЕНИ:

1884 г.
Политикът Добри Божилов Хаджиянакиев. Слез завършване на основно образование в родния си град той продължава да учи в Търговската гимназия в Свищов. От 1902 г. в продължение на 20 години работи като банков служител. През 1922 г. е назначен за член на Управителния съвет на Българската народна банка, а от 1935 г. до 1938 г. е и нейн управител. Междувременно е привлечен и за преподавател по финансови науки в тогавашния Свободен университет (дн. Университет за национално и световно стопанство). От ноември 1938 г. до 14 септември 1943 г. изпълнява длъжността министър на финансите в кабинетите на Г. Кьосеиванов и проф. Б. Филов. След включването на проф. Б. Филов в състава на Регентския съвет е назначен за министър-председател, който пост заема до 31 май 1944 г. Като шеф на българското правителство провежда политика на засилен терор против съпротивителното движение в страната. Външната му политика е насочена към по-нататъшно обвързване на България с държавите от хитлеристката ос. След 9 септември 1944 г. е осъден от Народния съд на смърт и е разстрелян на 1 февруари 1945 г.

1959 г.
Генерал – лейтенант Бойко Борисов. През 1982 г. се дипломира във Висшата специална школа на МВР като инженер по специалността "Противопожарна техника и безопасност" с чин лейтенант. Същата година постъпва на работа в Софийско градско управление като командир на взвод, а по-късно е командир на рота. От 1985 г. до 1990 г. е преподавател във Висшия институт за подготовка на офицери и научноизследователска дейност /ВИПОНД/ на МВР. Защитава дисертация по темата "Психо-физическата подготовка на оперативния състав" и му е присъдена н.с. "доктор". През 1990 г. напуска системата на МВР. През 1991 г. основава фирмата “Ипон-1” ООД, която в момента е сред най-големите охранителни фирми в страната. “Ипон-1” членува в Световната организация на охранителите IАРРА, а Бойко Борисов е персонален член на организацията.От 1978 г. е активен състезател по карате, притежава VII дан. Дългогодишен треньор на националния отбор по карате, както и международен съдия. Оказвал е помощ на семействата на загинали служители от органите на реда след напускане на системата на МВР. От 01.09.2001 г. е назначен на длъжност главен секретар на МВР с указ №194/2001 г. на президента на Република България, а със заповед на Министъра на вътрешните работи му е присвоено звание “полковник” от МВР. С Указ №32/2002г на президента на Република България от 19 януари 2002 г. е удостоен със звание генерал-майор. С Указ №227 на президента на Република България от 25 юни 2004 г. е удостоен със звание генерал-лейтенант.
По покани на специалните служби посещава САЩ, Руската федерация, Кралство Великобритания, Кралство Испания, Белгия, Австрия, Франция, Германия, Нидерландия - централата на Европол, Румъния - Специалната работна група по наркотрафик, Гърция и Турция, което спомага за много доброто взаимодействие в реализирането на съвместни операции по разкриването на престъпления, свързани с трафика на хора и МПС, наркотици, незаконни печатници и разпространители на фалшифицирани парични знаци и кредитни карти, контрабанда и др. За добрите резултати от съвместните операции и съществения личен принос на генерал-лейтенант Борисов при реализирането им са изказани благодарности от всички специални служби и Европол, което допринася за добрия имидж на страната във връзка с присъединяването ни към Европейския съюз и НАТО. Генерал Борисов започва съществена борба с корупцията в МВР за прочистване на ”къщичката”. С личния си принос успя да мотивира служителите на министерството за сериозен отпор на организираната престъпност, което допринесе съществено за издигане авторитета на институцията и връщане на доверието към полицая в обществото. След встъпването си в длъжност главният секретар на МВР дарява безвъзмездно месечната си заплата на децата на загиналите служители от МВР при изпълнение на служебните си задължения.
Носител е на следните постиженията и награди: “Обявяване на благодарност” - 1985 г., 1987 г., 1988 г.; “Почетен знак III степен” - за конкретен съществен принос при изпълнение на служебни задачи с изключително значение в борбата срещу престъпността, опазването на обществения ред и сигурността в Република България - 2002 г.; “Почетен знак II степен” - за проявен висок професионализъм и обезпечаване сигурността и обществения ред по време на посещението на президента на Руската федерация Владимир Путин - март 2003 г.; “Огнестрелно оръжие” - за постигнати високи резултати при изпълнение на служебните задължения - от министъра на вътрешните работи - 2003 г.; “Кръст за полицейски заслуги с червена звезда” - от министъра на вътрешните работи на Кралство Испания за заслуги към испанската полиция – септември 2003 г.; “Сребърен паметен медал” - от министър Соломон Паси - председател на Националния организационен комитет по случай 100-годишнината от установяване на българо-американските отношения; Почетен медал на френската полиция - от името на президента на Франция и на министъра на вътрешните работи, вътрешната сигурност и местните свободи; Медал за бойно съдружие - от заместник-директора на ФСБ на Русия; Почетен жезъл от генералния директор на полицията на Испания; Сертификат за изключително добра работа и съществен принос в борбата против фалшивото евро - от директора на “Европол” Юрген Щорбек - януари 2004 г.; Сертификат от Министерството на вътрешните работи и Генералната дирекция на Турската национална полиция за изключително ценен принос в развитието на двустранните отношения между българската и турската полиция в борбата с организираната престъпност и корупцията; Сертификат за благодарност за изключителен принос в борбата с наркотиците от Службата за борба с наркотиците към Департамента на правосъдието на САЩ.

1865 г.
Yeats
Ирландският поет, драматург, есеист и прозаик Уилям Бътлър Йейтс. Той започва да публикува от 20-годишна възраст, а след 4 години отпечатва първата си стихосбирка "Кръстопътища" (1889 г.). Възпитан в идеите на прерафаелитите, Йейтс изпитва "ненавист" (според собствените му думи) към рационализма и практицизма на съвременността. Още в ранното си творчество изисква от изкуството не само емоционално въздействие върху читателя, но и нравствено влияние. Той е един от създателите на т. нар. Келтска лига - обществен съюз за възраждане на коренния език и преход към литература, базирана на народните традиции. През 1899 г. основава Ирландския литературен театър в Дъблин, чийто директор е в продължение на 40 години. Работи сам върху репертоара на театъра, ориентиран изключително към националния епос и родната история. Създава своеобразна концепция за "поетически театър", антитеза на засилващия се натурализъм. Основно негово призвание е поезията, която преминава през различни етапи: в ранното си творчество се увлича от митологията и идеята за "вечната красота", а реалността почти не го привлича; преломен в творчеството му е сборникът "Отговорност" (1914 г.), след който пише предимно изповедна и гражданска поезия; след Дъблинското въстание от 1916 г. уклонът към мистицизъм е заменен от нов поглед за преоценка на миналото. Автор е на стихосбирките: "Вятър в тръстиките" (1889 г.), "Роза" (1893 г.), "Кула" (1928 г.), "Вита стълба" (1933 г.) и др.; поемата "Пътешествията на Ойсин" (1889 г.), стихотворението "Пасха 1916" (1916 г.). Пише също така и пиесите: "Графиня Кетлин" (1892 г.), "Земята на сърдечните желания" (1894 г.), "Дейдре" (1897 г.), "Кетлин, дъщерята на Улиен" (1902 г.); пиеси с маски в традициите на японския театър "но"; комедии. През 1926 г. излиза неговата "Автобиография", а през 1940 г. (посмъртно)- "Последни стихове и пиеси". През 1923 г. е удостоен с Нобелова награда за литература. Умира на 28 януари 1939 г. в Рокбрюн, Франция.

1935 г.
Живописецът Георги Йорданов Божилов. Учи декоративно-монументална живопис във ВИИ "Н. Павлович" при проф. Г. Богданов. Георги Йорданов Божилов се утвърждава като портретист, пейзажист и майстор на фигуралната композиция: "Писта" (1961 г.), "Пловдив" (1965 г.), "Старият Пловдив" (1969 г.), "Икар" II (1978 г.) и много др. Има над 40 самостоятелни изложби в България и в чужбина. Картините му са част от колекции в цял свят.
След тежка катастрофа в Бургас умира на 30 май 2001 г.


НА 13 ЮНИ УМИРАТ:

1894 г.
Руският художник Николай Николаевич Ге. Той е роден на 27 февруари 1831 г. във Воронеж. Работи в Рим (1857 г.-1859 г.) и във Флоренция (1860 г.-1869 г.). Живее в Петербург (от 1870 г.) и в Черниговска губерния (от 1876 г.). Става член-учредител на Дружеството на подвижните художествени изложби. Търси в историята теми със силно гражданско звучене - "Петър I разпитва наследника Алексей Петрович в Петерхов" (1871 г., Третяковска галерия). След 1880 г. се връща към евангелските теми и създава цикъл картини за страданията на Христос: "Христос в Гетсиманската градина", "Голгота" (1893 г.), "Разпятие" (1892 г.-1894 г.). Портретите, които рисува, се характеризират с голяма простота, строгост на цветните и композиционните решения и стремеж да се предадат богатството и сложността на духовния мир на човека.

1938 г.
Швейцарският физик и метролог Шарл Едуар Гийом. Той е роден на 15 февруари 1861 г. През 1920 г. получава Нобелова награда за физика.
Завършва Цюрихския университет през 1883 г., работи в Международното бюро за мерки и теглилки в Севър, където от 1915 г. е директор. През 1883 г.-1889 г. участва в определянето на коефициента на линейно разширение и в сравнението между платиниево-иридиевите еталони за метър. Определя обема на 1 кг вода. Получава серия от сплави от типа инвар, които имат голямо значение за точното приборостроене, метрологията и геодезията.


1963 г.
Българският журналист Никола Нарев Трайков. Той е роден на 13 юни 1888 г. в с. Вранещица, Кичевско. Участник е в национално-освободителните борби на Македония. Завършва Славянска филология в СУ през 1914 г. Преподавател е по новогръцки език в СУ в периода 1946 г.-1958 г. По време на Балканската война (1912 г.-1913 г.) се сражава в Македоно-одринското опълчение. Като журналист започва да пише през 1912 г. в солунския български периодичен печат. Открива и изследва неизвестни документи за политическото и културно минало на българския народ в български, румънски, гръцки и др. архивни хранилища. Той е задълбочен изследовател и познавач на делото на българските възрожденци. Автор е на съчиненията: “Манастирът “Пречиста” (1912 г.), “Кичево в миналото” (1913 г.), “Спомените на капитан Васил Вълков” (1930 г.), “Н. Г. Чернишевски” (1953 г.), “Архив на Г. С. Раковски” (т. II-III, 1966 г.), “Преписка на братя Миладинови” (1964 г.).

 


Сходни връзки

ИСТОРИЯ: КАЛЕНДАР НА СЪБИТИЯТА, СТАНАЛИ У НАС И ПО СВЕТА НА 13 ЮНИ | 0 брой коментари | Регистрация
Екипът не носи отговорност за коментарите, публикувани от посетителите.

Stats
 Copyright ©2000 - 2003 © 2020 НДТ, Добрич, България
 Всички права запазени.
Powered By Geeklog 
Страницата е генерирана за 0.10 секунди