Миналата зима възрастната жена изкарала в мазе без печка, баня и тоалетна. Какво му трябва на един възрастен човек - една усмивка и две сладки думи, споделя тя

Щерионка Маринова е на 71 години, от Балчик. Когато казва името си, вдигам въпросително поглед и тя се усмихва: "Всички се учудват. Кръстена съм на кръстницата си, която бе гъркиня и се казваше така. Внучката ми е кръстена на мене - Щилияна". Така започва разговора ни с една от най-новите обитателки на Дома за стари хора в Добрич. Щерионка е постъпила тук на 17 септември, след като около година е била бездомна. Сълзите често капят от очите на възрастната жена докато разказва нелеката си съдба - изгубила е съпруга си и двете си деца, а сега двама от четирите й  внуци не я поглеждат. С мъка споделя: "Нямам никой, един Господ ми остана..."

През 1990 г. съпругът й Димитър Пенев преписва къщата им в Балчик на един от внуците си - син на сина й Пенко. На следващата година тя остава вдовица и заживява сама в пристройка към къщата. "С такава любов сме я строили, сами сме си я правили" - с мъка разказва Щерионка. И се връща назад в годините, още в детството. Останала малка сираче - била на 6 години, когато майка й починала. На девет се научила да меси хляб за баща си и за по-големите си братя. Тогава баща й взел друга жена, много добра, по думите й. "Когато изпращахме батко войник, тогава татко още не се бе оженил повторно, аз му плетох чорапите за казармата. И курабии му опекох" - спомня си балчиклийката. Омъжила се е едва на 17 години. С родителите си живеели в Шабла. Димитър бил с 10 години по-голям от нея и когато я поискал за първи път, баща й го изгонил. Опитал втори път - резултатът бил същият. "На третия път му пристанах" - разказва Щерионка. Започнала работа в килимарски цех в Балчик, а след три години - в курорта Албена. Там е била 22 години - до пенсионирането си през 1989 г. "Първо започнах в хотел "Кардам" , но понеже бяха доволни от работата ми, ме преместиха в по-голям хотел, с повече стаи. Камериерките все искаха да са в моя хотел. Имам и много грамоти и награди. Накрая в хотел "Кировоград" бях домакин-управител" - реди спомените си от добрите времена събеседничката ми. Децата й - Пенко и Красимира, се задомили добре, възрастните им помогнели да си купят апартаменти - синът в Балчик, а дъщерята - във Варна. "Всяка събота и неделя идваха децата и четирите ми внучета, как съм ги споделяла..." - спомня си жената.

Мъките на Щерионка започват през 1993 г., когато синът й заболява от множествена склероза. "Доведе го снаха ми и каза - гледай си болното дете" - с огромна болка продължава разказа си възрастната жена. Гледала го пет години, докато заболял от рак и починал. Пенко бил военен и голяма помощ й оказали от поделението в Балчик - военният лекар идвал всеки ден да му слага инжекциите, командирът отпускал линейка. След две години Щерионка изгубила и дъщеря си - също от рак. "12 операции претърпяла, а те крили от мен да не ме тревожат. Две висши образования имаше, трето караше..." - не довършва изречението си жената. Преди година я сполетява нова беда - остава на улицата. Внуците й по линия на сина й продават къщата в Балчик и си купуват два апартамента. В тях за баба им няма място. Щерионка излиза да живее под наем в едно мазе. "Нямаше печка, миналата зима по цял ден стоях под юргана с антибиотиците до мен... Нямаше баня и тоалетна, ходила съм при познати да се къпя и да простирам..." По едно време я прибира позната - пак в мазе, но при по-добри условия. След месец обаче я накарала да напусне. Възрастната жена се обърнала към дирекция "Социално подпомагане" в Балчик и я настанили за лятото - за 4 месеца, в почивна станция. "Там наново се родих, като роза в градина" - споделя събеседничката ми. Храната била с намаление - в зависимост от пенсията, добре се грижили за нея.

Щерионка постъпила в Дома за стари хора в Добрич преди дни. "Още ми е трудно да се адаптирам, но тук е хубаво. Мъчно ми е обаче за болничките хора, и аз ще стана като тях" - споделя жената. И изброява болестите си - начална фаза на паркинсон, диабет, болни бъбреци, сърце, високо кръвно налягане... Внуците й Ивайло и Щиляна - деца на дъщеря й, й се обаждат и тези дни се канели да я навестят. Щерионка с нетърпение очаква срещата с тях. И се надява да е намерила своя дом. Споделя, че догодина през февруари ще навърши 72 години и ще отпразнува рождения си ден с новите си мили приятелки. И с надежда в гласа, надежда за живота, който я очаква в новия й дом, тихо споделя: "Какво му трябва на един възрастен човек - една усмивка и две сладки думи..."