изпрати публикация  :  календар  :  търсене  :  статистика  :  Архив  :  Има ли Дядо Коледа?  :  Интернет връзки  :  Polls  
    НДТ, Добрич, България Албена - Oasis for Holidays   По-добрият вестник на Добричка област
NDT Newspaper, Dobrich, Bulgaria
    
 Добре дошли в НДТ, Добрич, България
 2020-08-11 @ 20:12 EEST
КАЛЕНДАР НА СЪБИТИЯТА    
КалендарКАЛЕНДАР НА СЪБИТИЯТА: 1895 г. - Алфред Нобел подписва своето завещание в банка в Стокхолм, според което са учредени международните премии, носещи неговото име.

НА 27 НОЕМВРИ СА РОДЕНИ:

1866
Васил Николов Златарски - български историк, професор. Васил Златарски е член на БАН и на около 30 чуждестранни академии и научни дружества. Роден е в Търново (Велико Търново) в семейството на възрожденския просветен деец - даскал Никола Златарчето. Първоначално учи в родния си град, след което продължава образованието си в класическата гимназия в Санкт Петербург. През 1891 г. завършва и Санкт-Петербургския университет, където следва история. Защитава кандидатска дисертация на тема "Писмата на цариградския патриарх Николай Мистик до българския цар Симеон". Оформя се като историк под ръководството на руските професори В. И. Ламански - славист, и В. Г. Василевски - византолог. Под тяхното влияние насочва научните си интереси към проблемите на средновековната българска история. След завръщането си в България известно време е учител, а от 1893 г. постъпва като преподавател във Висшето училище в София (днешен Софийски университет "Св. Климент Охридски"). Веднага след това е изпратен на специализация в Берлин, където прекарва две години и има възможност да се запознае и с постиженията на немската славистика и българистика. Повече от три десетилетия е преподавател в Софийския университет. През 1897 г. е удостоен с научното звание доцент, а през 1906 г. и с професорско звание. Златарски полага началото на катедрата по българска история и я възглавява от 1906 г. до края на преподавателската си дейност в Университета. От 1901 г. до 1921 г. е секретар, а от 1921 г. до 1925 г. и председател на историко-филологическия клон на БАН. От 1926 г. до края на живота си е подпредседател на БАН. В своята близо половинвековна научноизследователска дейност Златарски оставя много материали, по-голямата част от които са посветени на историята на средновековната българска държава. В последните години от живота си отделя известно внимание и на някои въпроси от Българското възраждане.
По-важни трудове: "История на българската държава през средните векове" в 3 т., последният от които излиза след неговата смърт, "Приемниците на Омуртага", "Писмата на византийския император Романа Лакапена до българския цар Симеон", "България през VIII век", "Имали ли са българите свое летоброение?", "Сюлейманкьойският надпис", "Политическото положение на Северна България през XI и XII векове", "Иван Асен II (1218-1241 г.)", "Потеклото на Петра и Асена, водачите на въстанието в 1185 г.", "Политическата роля на Софрония Врачански през Руско-турската война 1806-1812 г.", "Първите "български депутати" в Русия", "Нова политическа и социална история на България и Балканския полуостров" и др.
Васил Николов Златарски умира през 1935 г.

1874 г.
Хаим Вайцман ­ израелски държавник и политик; професор по химия. Получава образованието си в Русия, Германия и Швейцария. Той е един от лидерите на ционисткото движение. През 1920 г.-1931 г. и 1935 г.-1946 г. е президент на Световната ционистка организация, а през 1929 г.-1931 г. и 1935 г.-1946 г. - на Европейското агентство за Палестина. Хаим Вайцман е първият президент на новосъздадената държава Израел (1948 г.-1952 г.).

1887 г.
генерал-лейтенант Руси Русев - министър на войната /14 септември1943 г. – 04 септември 1944 г./.
Завършва Военното училище в София като артилерист (1909 г.). В Балканската война 1912-1913 г. е командир на батарея в четвърти артилерийски полк. Първата световна война 1915-1918 г. започва като командир на батарея, а след това на артилерийско отделение в същия полк. След войната служи в трети артилерийски полк и командир на учебната батарея във Военното училище (1919-1927 г.). Отново постъпва в четвърти артилерийски полк (1927-1929 г.). От 1929 г. служи в Артилерийската инспекция като началник на техническия отдел (1930-1934 г.), завеждащ въоръжението (1934-1935 г.). Началник е на артилерийски отдел във военната фабрика в Казанлък (1935-1936 г.). Инспектор на въоръжението (1936-1940 г.). Началник на канцеларията на Министерството на войната (1940-1941 г.). Отново инспектор на въоръжението (1941-1942 г.). През 1942 г. става началник на новосъздадения Отдел за доставки и поддържане при Министерството на войната, където централизира цялата военно снабдителна дейност за нуждите на армията. При съставянето на правителството на Добри Божилов по настояване на регентите е назначен за министър на войната (14 септември 1943 г.). Той запазва длъжността си и при формирането на правителството на Иван Багрянов (1 юни 1944 г.). Като министър на войната предлага и е приет нов Закон за военните сили на Царство България (март 1944 г.) и утвърждава „Правилник за Главното командване във военно време (юли 1944 г.). През януари 1944 г. е създадена Държавната жандармерия специално за борба с антифашистките сили, която е подчинена на министъра на войната. На 1 септември 1944 г. изпраща писмо до командващите трета и четвърта армия да не оказват съпротива на Червената армия. При съставянето на правителството на Константин Муравиев е освободен от министерския пост и на 4 септември 1944 г. се уволнява по собствено желание от армията. След 9 септември 1944 г. е осъден от Народния съд на смърт и е разстрелян. С решение № 172 от 26 август 1996 г. на Върховния съд присъдата е отменена.

1891 г.
Иван Багрянов - български политик. Завършва Военното училище в София през 1912 година. От 1912 г. до 1918 година е офицер-артилерист във войните за национално обединение. Адютант е на цар Фердинанд I. През 1918 – 1919 г. е адютант на цар Борис III. От 1919 г. до 1923 г. следва право в София и агрономство в Лайпциг и Виена. В периода от 1923 г. до 1938 г. се занимава със земеделие в стопанството си край Разград. От 1938 до 1944 г. е председател на Общия съюз на Земеделските стопански задруги. През 1938-1939 г. е народен представител в XXIV ОНС. От 1938 г. до 1941 г. е и министър на земеделието и държавните имоти в правителствата на Г. Кьосеиванов и проф. Б. Филов. През 1944 г. става министър-председател на Царство България и управляващ Министерството на външните работи и вероизповеданията. На 1-2 февруари е осъден на смърт от т.нар. Народен съд, има 5 млн. лева глоба и конфискация на имуществото. Иван Багрянов е екзекутиран. На 26 август 1996 г. е реабилитиран посмъртно от Върховния съд.

1903
Ларс Онсагер - норвежки физик теоретик и физико-химик, един от създателите на термодинамиката на неравновесните процеси. Извежда уравнение за електропроводимостта на електролитите през 1926 г.. От 1928 г. е в САЩ. През 1931 г. доказва теорема, носеща неговото име. Разработва теорията за термодинамичните свойства на плоската решетка. Тъй като до 1945 г. не приема американско гражданство, не участва в Манхатънския проект за атомната бомба. Професор е по теоретична химия в Йейлския университет (1945 г.-1972 г.). Ларс Онсагер е лауреат на Нобелова награда за химия през 1968 г.. Онсагер умира през 1976 г.

1935 г.
Юрий Евлампиевич Титов – гимнастик, абсолютен световен шампион за 1962 г. , олимпийски шампион за 1956 г., заслужил майстор на спорта. Носител е на 5 сребърни и 3 бронзови олимпийски медали. Двадесет години Юри Евлампиевич е бил президент на Международната федерация по гимнастика.

1940 г.
Брус Ли – майстор на източните бойни изкуства, каратист, актьор.


1942 г.
Джими Хендрикс ­ американски музикант и китарист.
Той е рок-китарист и е роден в Сиатъл. Като малък се е научава да свири на китара, слушайки записи на Мади Уотърс, Би Би Кинг, Чака Бери и Еди Кокърн. Участва в училищни ансамбли, през 1959 година е взет в армията като десантчик, след два месеца е преместен след неуспешен парашутен скок. С псевдоним Джими Джеймс е работил с Сам Кук, Би Би кинг, Литъл Ричард, Уилсън Пикет, Айк и Тина Търнър. В Гринич Вилидж го забелязва Час Чандлер от групата The Animals и кани китариста в Лондон. Там е сформирана първата негова група The Jimi Hendrix Experience, където заедно с него свирят Ноел Рединг и Мич Мичел. Първото им парче Hey Joe заема шесто място в английския хит-парад. Джими Хендрикс участва в много музикални фестивали.
Джими Хендрикс умира на 18 септември 1970 г. в Лондон.


НА 27 НОЕМВРИ УМИРАТ:

1895 г.
Александър Дюма-син - френски романист и драматург. Член е на Френската академия (1874 г.). Започва писателската си дейност с романи за парижките нрави, по-късно се отдава на драматическо творчество.
Автор е на пиесите: "Дамата с камелиите", "Приятелят на жените", "Незаконороденият син", "Франсийон" и др.

1901
Светослав Мерджанов - български революционер. Светослав Мерджанов е роден през 1876 г. Като студент в Женева се запознава с македонски революционери, напуска университета и се отдава на македонско дело. Изпълнява важни и опасни мисии. Заедно със своя приятел Соколов подкопава канал под “Банк Отоман” в Цариград за взривяването £. През 1899 г. заедно с Г. Делчев обикаля Източна Македония. Когато Б. Сарафов е затворен от правителството в София, Мерджанов заема неговото място.


1970 г.
Елън Медисън – американска спортистка, олимпийска шампионка от 1932 г. – плуване на 100 метра свободен стил и щафета 4x100 м.

1982
Филип Кутев (Филип Кутев Тенев) - български композитор. Филип Кутев е роден през 1903 г.. Завършва Държавната музикална академия в София. Работи като капелмайстор в Бургас и София. От 1951 г. е ръководител на Държавния ансамбъл за народни песни и танци.
Автор на симфонични творби: “Скерцо” (1928 г.), “Българска рапсодия” (1937 г.), “Герман” (1940 г.), “Сакарска сюита” (1940-1943 г.); кантата “Девети септември” (1946 г.), драматичната Първа симфония (1950 г.), “Симфонични танци”, преработва множество народни песни. Филип Кутев подпомага създаването на филмите “Под игото” (1952 г.), “Героите на Шипка” (1955 г.), съвместно с Николай Крюков, “Хитър Петър” (1960 г.).

НА 27 НОЕМВРИ В БЪЛГАРИЯ:

1877 г.
Турските сили се изтеглят от Орхание (Ботевград).
През 1877 г.- 1878 г. се води война между Русия и Турция, която довежда до освобождаването на по-голямата част от българския народ от османско иго и до възстановяването на Българската държава. Тя е предизвикана от подема на националноосвободителните движения на Балканите (въстанието в Босна и Херцеговина 1875-1878 г., с което започва т. нар. Източна криза, Старозагорското въстание 1875 г., Априлското въстание 1876 г. в България) и широкото обществено движение в тяхна подкрепа. Целта на Русия е да подпомогне революционното движение в стремежа си да засили своето влияние на Балканите и да премахне някои неблагоприятни за нея последици от Кримската война (1853-1856 г.).
Русия полага усилия за уреждане на Източната криза по дипломатически път. За целта е свикана Цариградската конференция 1876-1877 г. След нейния неуспех войната става неизбежна. На 3 (15) януари 1877 г. Русия сключва съглашение с Австро-Унгария, осигурявайки си нейния неутралитет, но на много висока цена - анексирането на Босна и Херцеговина от Австро-Унгария. През март Румъния се съгласява да пропусне свободно руските войски през нейна територия. На 11 (23) април Русия скъсва дипломатическите си отношения с Турция и на следващия ден - 12 (24) април, в Кишинев Александър II подписва манифест за обявяване на война на Турция. Убедени във военния неуспех на Русия, Англия и Германия изчакват развоя на събитията, а поради сключеното на 3 (15) януари споразумение с Русия Австро-Унгария е принудена да пази неутралитет. Румъния застава на страната на Русия и нейните войски започнали активни военни действия през август.
В началото на юни руската Дунавска армия (190 000 души) е съсредоточена на левия бряг на р. Дунав (срещу 186-хилядна турска армия). На Кавказкия фронт силите също са почти равни. През нощта на 15 (27) юни руските войски под командването на ген. М. И. Драгомиров форсирали р. Дунав при Зимнич. Свищов е първият освободен български град. За преминаване на Балкана е определен Предният отряд (в който влизало и Българското опълчение) на ген. Й. В. Гурко, а за обезпечаване на фланговете са определени Източният и Западният отряд. На 25 юни (7 юли) е превзет Търново, на 2 (14) юли Предният отряд преминава през Хаинкьойския проход (днес Проход на републиката) Балкана и се насочва към Стара Загора. В боевете на Шипка, наред с руските войници и офицери се сражават и българските опълченци. Предният отряд трябва да отстъпи пред многочисления враг. Турското командване прегрупира силите си, а в негова подкрепа от Северна Албания идва (с помощта на английски параходи, прехвърлена в Дедеагач, а оттам по жп линия Дедеагач - Одрин - Търново Сеймен (днес Симеоновград) армията на Сюлейман паша. След това русите преминават към отбрана. С това започва вторият период на войната.
Западният отряд превзема Никопол, но не успява да превземе Плевен, където от Видин идва 15-хилядният корпус на Осман паша. Двата щурма на Плевен се оказват неуспешни. На Кавказкия фронт след първоначалните успехи руските войски преминават към отбрана. Заради неправилно стратегическо разгръщане на войските и липсата на сведения за противника те загубват завладяното, с изключение на гр. Ардахан. Третият щурм на Плевен отново завършва с неуспех. Руското командване пристъпва към блокада на града, която завършва на 28 ноември (10 декември) с капитулацията на турския гарнизон. Осман паша заедно с цялата си армия (43 000 души) пада в плен. След това започва общото руско настъпление.
Започва третият период на войната и началото на военния разгром на Турция. При изключително трудни условия Западният отряд на ген. Гурко преминава Балкана и на 23 декември 1877 г. (4 януари 1878 г.) София е освободена. В същия ден започва настъпление и Южният отряд на ген. Ф. Ф. Радецки при Шейново. В плен попада 22-хилядната армия на Вейсел паша. На 3-5 (15-17) януари армията на Сюлейман паша е разбита при Филипопол (днес Пловдив), а на 8 (20) януари е завзет и Одрин.
На Кавказкия фронт руските войски също преминават в настъпление и на 1-3 (13-15) октомври турската войска е разбита при Аладжа. След това са превзети Карс и Ерзурум.
На Балканския фронт руските войски достигат до Сан Стефано (дн. Йешилкьой), на 15 км от Цариград. Враждебната политика на Англия и Австро-Унгария и навлизането на английска ескадра в Мраморно море кара руското правителство да се въздържи от нахлуване в Цариград. На 19 (31) януари в Одрин турското правителство е принудено да подпише предварителните руски условия, а на 19 февруари (3 март) е подписан Санстефанският мирен договор.

1900 г.
Правителството на Либералната партия начело с Тодор Иванчов е преустроено като безпартийно.
Тодор Иванчов e политически и държавен деец. Роден е в Търново (Велико Търново) през 1858 г.. Завършва Робърт колеж в Цариград, след което учи в Монпелие, Франция. След завръщането си в България е назначен за директор на Статистическото бюро. Той е един от лидерите на Либералната партия (радослависти). От 1886 г. участва в управлението на държавата – министър на народното просвещение (август 1886 г.– юни 1887 г.; януари–октомври 1899 г.), министър-председател (1 октомври 1899 г.–9 януари 1901 г.) и едновременно министър на външните работи (до 27 ноември 1900 г.) и министър на финансите (27 ноември 1900 г.–9 януари 1901 г.). Правителството на Тодор Иванчов връща отново натуралния десятък върху зърнените култури, което предизвиква бунтове сред населението. Те са потушени с военна сила и довеждат до свалянето на правителството. На 4 юни 1903 г. Иванчов и министрите му са съдени от Държавен съд за нарушаване на конституцията. Тодор Иванчов е осъден на 8 месеца затвор, но по-късно е освободен. Иванчов умира през 1905 г.

1916 г.
Първа софийска дивизия овладява гр. Гюргево.
На 15 юли 1914 избухва Първата световна война. Първата световна война от 1914-1918 г. е война между две големи капиталистически групировки - Тройният съюз и Съглашението. Породена е от неравномерното им икономическо развитие в края на XIX и началото на ХХ в., което изтласква на преден план въпроса за преразпределение на колониите в света.
Повод за войната става убийството на австро-унгарския престолонаследник в Сараево от членове на сръбска националистическа организация. В отговор на този акт Австро-Унгария изпраща на Сараево неизпълними условия, вследствие на което войната между тях става неизбежна. Военните действия започват на 15 юли 1914 г. и в следващите дни в конфликта се намесват Германия - като съюзник на Австро-Унгария, а Русия - на страната на Сърбия. Освен това Германия обявява война на Русия и Франция и навлиза със своите войски в пределите на неутрална Белгия. Англия се намесва на страната на Франция и Русия. В края на октомври 1914 г. австро-германският блок успява да привлече за свой съюзник Турция. Италия, която е член на Тройния съюз, проявява колебания и през пролетта на 1915 г. е привлечена на страната на Съглашението.
От лятото на 1914 г. до лятото на 1915 г. войната се води с променлив успех и за двете групировки, като превес продължават да имат държавите от Тройния съюз. През 1916 г. настъпва равновесие на силите. С намесата на САЩ във войната (6 април 1917 г.) на страната на Съглашението настъпва обрат в хода на военните действия и през есента на 1918 г. държавите от Тройния съюз капитулират.
Първата световна война избухва в момент, когато България се възстановява от първата национална катастрофа, последвала след поражението й в Междусъюзническата война от 1913 г. Поради това цар Фердинанд I и правителството на д-р В. Радославов декларират, че страната заема позиция на неутралитет спрямо двете воюващи групировки.
През пролетта и лятото на 1915 г., когато потребността от нови съюзници е изключително голяма и за двете военни групировки, те започват да се стремят да привлекат България на своя страна. Сред българското общество няма единно становище за позицията на страната във военния конфликт.
Възползвайки се от големите правомощия, които му дава промененият през 1911 г. член 17.-ти от Търновската конституция, цар Фердинанд I предприема тайни дипломатически ходове с управляващите кръгове на Виена и Берлин. Той и неговото правителство отклоняват направените предложения от Съглашението и още повече активизират контактите си с Австро-Унгария и Германия. На 24 август 1915 г. е сключен българо-германски договор и тайна спогодба, допълнена с военна конвенция между Германия, Австро-Унгария и България. Съгласно тези документи България поема задължението да се намеси в световната война, като в замяна и се предоставят земите, отнети й от съседните балкански държави след поражението й в Междусъюзническата война. Паралелно с тези спогодби на 24 август 1915 г. е сключена и още една спогодба - с Турция, уреждаща поправката на границата между двете страни по долното течение на р. Марица.
Въпреки че всички тези спогодби се сключват тайно, за българската общественост става ясно, че царят и неговото правителство се готвят да въвлекат страната в световния конфликт. Под натиска на общественото мнение опозиционните лидери са принудени да изоставят пасивната си позиция спрямо действията на монарха и правителството и отправят искане за аудиенция от държавния глава. Срещата се състои в двореца на 4 септември 1915 г. Ал. Стамболийски заявява на царя, че ако въвлече България във войната, той ще рискува не само короната, но и главата си. Скоро след това земеделският лидер е арестуван и въпреки депутатския му имунитет е осъден на доживотен затвор и е затворен в Софийския централен затвор.
Според постигнатите договорености с Австро-Унгария и Германия България пристъпва към непосредствени стъпки за участието си във войната. На 10 септември 1915 г. е обявена обща мобилизация. Формира се и Главно командване на Действащата армия начело с ген. Н. Жеков. До края на септември мобилизацията е приключена, като под знамената са призовани над 600 хиляди войници и офицери, разпределени в три армии. С обозните и други помощни части въоръжените сили на България надвишават 885 хиляди души, които се равняват на 17 % от цялото население на страната. Такъв процент на мобилизация не достига нито една от воюващите в световната война държави.
Към края на септември 1915 г. основните въоръжени сили на България са дислоцирани, както следва: първа армия (в състава на която влизат 1., 6., 8. и 9. пехотна дивизия, 1. конна бригада и 2. конен полк - общо 92 пехотни дружини, 109 батареи и 16 ескадрона) - към Брегово - Кула - Белоградчик - Цариброд и Трън, със задача да преодолее сръбската отбрана по р. Дунав и границата с България, след което да се насочи и завладее Тимошко и Поморавието (Парачин - Алексинац и Ниш); втора армия (състояща се от 3. и 7. пехотна дивизия и конната дивизия - общо 48 пехотни дружини, 51 батареи и 18 ескадрона) - към Кюстендил и Горна Джумая (дн. Благоевград), със задача да заеме южната част на Поморавието и част от Македония в района на Куманово; трета армия (съставена от 4. и 5. пехотна дивизия и 3. конна бригада - общо 44 пехотни дружини, 10 ескадрона и др. армейски части), е насочена към Русе-Шумен-Варна, със задача да отбранява северната граница на България в случай на нападение от страна на Румъния. Втора пехотна дивизия, която се оформя като самостоятелна военна единица, е насочена към Мехомия (днес гр. Разлог) - Неврокоп (днес гр. Гоце Делчев) - Доспат и Широка лъка, поема върху себе си задачата да отстоява евентуално нападение от Гърция и Съглашението. Подобни функции се възлагат и на 10. пехотна дивизия, съсредоточена към Беломорието. В помощ на Действащата армия се формира и 11. пехотна дивизия, съставена от опълченци от бившето Македоно-одринско опълчение.
Срещу въоръжените сили на България Сърбия противопоставя своята Тимошка армия (състояща се от две пехотни дивизии и един отряд), Втора армия (в която влизат три пехотни и една конна дивизия), Брегалнишката и Косовската дивизия. Общият състав на сръбските въоръжени сили срещу България възлиза на 118 пехотни дружини, 64 батареи и 25 ескадрона. Военните действия между двете страни започват на 1 октомври 1915 г. До края на годината българските войски успяват да сломят съпротивата на сръбските и притеклите им се на помощ части на Съглашението и да освободят Тимошко, Поморавието и Македония (безспорната и спорната зона). Сръбските въоръжени сили са разгромени напълно, но по нареждане на германското военно командване настъплението на българските войски е спряно на гръцката граница.
В освободените територии се изграждат две военноинспекционни области - Моравска и Македонска. Незабавно се пристъпва към тяхната административна уредба съгласно българското законодателство. Прогонват се намиращите се в тях сръбски чиновници, свещеници и учители, възобновяват се стари български училища и черкви, дава се възможност на живеещото в тях българско население най-после да говори на майчиния си език. По-късно в Беломорието е формирана и трета военноинспекционна област, в която също е възстановен българският облик.
Спирането на българското настъпление на юг позволява не само на сръбските войски да се спасят от гибел, но впоследствие да се даде възможност на Съглашението да открие втори фронт срещу държавите от Тройния съюз, простиращ се от Солун до Албанските планини на северозапад. Докато управляващите среди в Гърция се колебаят на коя страна да се намесят, Румъния заема страната на Съглашението и на 26 август 1916 г. влиза във войната. Срещу нея обаче незабавно се отправят обединените сили на Германия, Австро-Унгария, Турция и България и за кратко време тя е принудена да капитулира пред тях. Във военните действия против нея особено много се отличава конната дивизия, командвана от ген. Ив. Колев. Преодоляна е (предимно от български части) и съпротивата на труднопревземаемата Тутраканска крепост (началото на септември 1916 г.). От есента на 1916 г. и на Южния фронт войната се превръща в позиционна (окопна).
Издръжката на огромната българска войска е непосилна за икономиката на страната. Междувременно не последват и обещаните помощи от Германия и Австро-Унгария. В резултат на всичко това настъпва сериозна стагнация в стопанския живот на страната. От пазара изчезват стоките от първа необходимост, активизира се действието на черна борса и спекулантство. В отговор на създалата се ситуация в редица краища на страната избухват гладни бунтове, последвани и от т. нар. женски бунтове. Не по-леко е положението и на фронта. Снабдяването на войниците с храна и оръжие е силно затруднено, поради което е намалена в значителна степен хлебната им дажба. Всичко това поражда остро недоволство както сред населението във вътрешността на страната, така и сред войниците на фронта. Вълненията в различните градове и села обхващат и отделни войскови части на фронта. Особено много се засилват войнишките бунтове през пролетта на 1918 г. Цар Фердинанд I е изправен пред дилема. За да успокои населението в страната и войниците на фронта, той е принуден да се раздели с правителството на д-р В. Радославов (юни 1918 г.) и поверява управлението на страната на демократите и радикалите. Заемайки министърпредседателския пост, Ал. Малинов е изправен на кръстопът - да се вслуша във всеобщото недоволство на българския народ против по-нататъшното участие на България във войната или да приеме следваната дотогава линия. Той взема второто решение. Това предизвиква нови, още по-силни протести както вътре в страната, така и от страна на войниците на фронта.
Съглашението, което внимателно следи развоя на събитията в България, преценява, че за него ще бъде по-изгодно, ако предприеме главната атака против Тройния съюз на Южния, а не на Западния фронт. На 15 септември 1918 г. то пристъпва към изпълнение на своя план и атакува българските войски в района на Добро поле. След неколкодневни сражения, благодарение на численото си превъзходство и по-добро въоръжение, съглашенските войски извършват пробив на фронта и предприемат незабавно настъпление към старите граници на България. Българските войници и офицери, недоволни от заетата позиция на своите управници, също обръщат своето оръжие назад с цел да ги накажат за надвисващата нова катастрофа над страната. Тяхното отстъпление дава началото на спонтанно избухналото Войнишко въстание през 1918 г., което в следващите няколко дни обхваща повечето части, разположени по протежението на Южния фронт.
Имайки предвид твърдата линия на цар Фердинанд I за участие във войната до победния й край, правителството на Ал. Малинов не предприема никакви действия за преодоляване на създадената обстановка на фронта. Едва след като научава за разбиването на Главната квартира на Действащата армия в Кюстендил, то се събира на спешно заседание и решава веднага да изпрати свои представители в щаба на Съглашенската източна армия, намиращ се в Солун, за сключване на незабавно примирие. Цар Фердинанд I не крие недоволството си от взетото решение и предприема бързи стъпки за отстраняване на правителството и за продължаване участието на България във военните действия. Намеренията му обаче са осуетени от хода на бързо развиващите се действия. След като разбиват Главната квартира на Действащата армия в Кюстендил, въстаническите сили продължават настъплението си към столицата. За да ги възпре, цар Фердинанд I е принуден да освободи от затвора Ал. Стамболийски и д-р Р. Даскалов, които заедно с група министри и депутати изпраща при настъпващите въстанически сили със задача да ги убедят да спрат по-нататъшното си настъпление. Вместо това последва прокламирането на Радомирската република (27 септември 1918 г.) и по-нататъшно настъпление на въстаниците. В края на септември те са пред подстъпите на столицата. Благодарение на пристигналите германски войски и грешките на въстаническото ръководство, правителството успява да сломи въстаниците край София. Съглашението, което не крие своето безпокойство от обстановката в България, се съгласява с българското предложение и примирието е сключено (на 29 срещу 30 септември 1918 г.). Така България става първата страна от Тройния съюз, която напуска полесражението след пълна капитулация. Резултатите от неколкогодишното й участие в Първата световна война са катастрофални: пълна стопанска разруха и над 100 хиляди убити и ранени войници по бойните полета. По силата на последвалия Ньойски мирен договор от 1919 г. на страната са наложени репарации. Тя понася значителни териториални загуби - Вардарска Македония заедно със Струмишката област, както и Южна Добруджа, които преминават в пределите на Сръбско-хърватско-словенското кралство и Румъния. Беломорието е поставено отначало под управлението на самото Съглашение, а по-късно минава в пределите на неговия балкански съюзник - Гърция. Наложени са й и допълнителни реституционни задължения, лишаване от право на наборна армия и пр. В резултат на всичко това страната изпада в нова национална катастрофа, значително по-тежка по своите размери и последствия в сравнение с първата от 1913 г. Цар Фердинанд I е принуден да абдикира от престола в полза на първородния си син княз Борис Търновски. Бившият министър-председател д-р В. Радославов бяга в Германия. Ал. Малинов предприема незабавна реконструкция на своя кабинет, но не успява да се задържи дълго на власт. Подобна е и съдбата на следващия кабинет, оглавен от Т. Теодоров. На проведените в страната през август 1919 г. първи следвоенни парламентарни избори печели БЗНС. Партията застава начело на управлението, отначало в коалиция с други две партии, а от май 1920 г. - самостоятелно.

1919 г.
Подписан е Ньойският мирен договор. България губи Западна Тракия, Южна Добруджа и Западните покрайнини.
Ньойския договор за мир е наложен на България след поражението й в Първата световна война 1914 г.-1918 г. Подписан е на 27 ноември в парижкото предградие Ньой от министър-председателя Александър Стамболийски, а от страната на силите победителки - от ръководителите на техните делегации на Парижката мирна конференция 1919-1920 г.. Според него България е обременена с тежки репарационни задължения, възлизащи на 2 250 000 златни франка, които следва да бъдат изплатени в срок от 37 години след влизането му в сила с 2 % лихва върху общата сума за първата и 5 % за следващите години. Освен това България е задължена да предаде на своите съседи (съюзници на съглашенските сили победителки) - Сръбско-хърватско-словенското кралство (от 1929 г. Югославия), Румъния и Гърция, определено число добитък, както и 250 000 т въглища. Наред с това тя губи Западна Тракия, която първоначално се предоставя за управление от самите западни съглашенски държави, които от своя страна през 1920 г. я предоставят на Гърция. От България се отнема Южна Добруджа, която повторно се включва в територията на Румъния, както и гр. Струмица и нейната околност, заедно с т. нар. Западни покрайнини (включващи земите на част от Царибродска, Босилеградска, Трънска и Кулска околия), които се предоставят на Югославия. По такъв начин страната ни е лишена от значителни територии, населени с компактно българско население. Пак по силата на Ньойския мирен договор на България е отнето правото да има своя наборна армия, като на нейно място й се разрешава рекрутирането на платена войска в размер на 33 000 души войници и офицери, с които да охранява границите си и да пази вътрешния ред. Като неделима част от договора по искане на Гърция е приложена и т. нар. конвенция за доброволна размяна на малцинствата между двете съседни държави, която впоследствие е използвана от атинските управляващи среди за насилствено прогонване на българското население от неговите родни огнища в Западна Тракия. Ньойският мирен договор просъществува до началото на Втората световна война 1939-1945 г.. През този период България изплаща на съглашенските сили и техните балкански съюзници репарации в размер на 65 000 000 златни франка.

1920 г.
От 27 до 29 ноември се провеждат успоредни конгреси на Либералната, Народнолибералната (генадиевисти) и Обединената народнолиберална партия. Те одобряват протокола за сливане от 31 октомври и учредяват Националлиберална партия с орган в. "Независимост".

1933 г.
На конгрес на Тайния военен съюз в София е взето решение за преврат срещу кабинета на Народния блок.
На изборите проведени на 21 юни 1931 г. коалицията на Народния блок регистрира победа - получените над 590 хиляди гласа й осигуряват 150 мандата. В съответствие с предизборната си програма кабинетът дава пълна свобода на печата. През 1932 г. е обявена амнистия, която позволява на емигриралите през 1923 г. земеделски ръководители да се върнат в страната и да се включат в политическата борба (БЗНС "Александър Стамболийски"). В същото време Народното събрание гласува нова добавка към Закона за защита на държавата. Запазени са старите структури на полицията и Обществената безопасност, продължава безкомпромисната борба срещу комунистите.
Основен въпрос за разрешаване във вътрешната политика на правителството е излизане на страната от икономическата криза. Опитите тя да бъде омекотена с външна помощ завършват с частичен успех - на проведената през 1932 г. конференция в Лозана България получава разсрочка на плащанията си по репарационния дълг. През тригодишното управление на Народния блок настъпват редица промени сред политическите сили в страната. Разпада се Демократическият сговор. В унисон с международните тенденции за засилване влиянието на фашистката идеология в обществения живот възниква Националното социално движение на бившия министър-председател проф. Александър Цанков, което за кратко време спечелва голям брой гласоподаватели. Привърженици на авторитарната идеология са и част от българските офицери, обединени в политическия кръг "Звено", както и някои младежки организации - Съюзът на българските национални легиони, Българска родна защита... С надеждата за връщане на Западна Тракия в българските предели, във външната си политика Народният блок дава приоритет на връзките си с Франция и Югославия. Основано е българо-югославско дружество, проведени са две срещи между цар Борис III и крал Александър. Една година по-късно отношенията между двете страни отново охладняват поради влизането на Югославия в т.нар. Балкански пакт (Румъния, Гърция, Турция). Целта на пакта е да се намерят военни гаранции срещу евентуалните опити на България да промени границите си, определени й от Ньойския договор. В началото на 1934 г. противоречията в Народния блок се засилват. Борбата е главно между Демократическата партия и земеделците. Последните не са доволни от министерските кресла, предоставени им в правителството, и от предприетите в селското стопанство мерки за излизане от кризата. На 15 май 1934 г. Никола Мушанов подава оставката на кабинета.

1947 г.
От 25 до 28 ноември в България пребивава правителствена делегация на Югославия, водена от Йосип Б. Тито. На 27 ноември в Евксиноград е подписан Договор за дружба, сътрудничество и взаимопомощ.
Йосип Тито е югославски политически и държавен деец. От 1934 г. той е член на Политбюро на Югославската комунистическа партия, а от 1940 г. е генерален секретар на ЦК на ЮКП. След окупацията на Югославия от хитлеристка Германия е главнокомадващ Народоосвободителната армия (1941 г.–1945 г.), а от 1943 г. е председател и на Националния комитет за освобождение на Югославия. След края на Втората световна война 1939 г.–1945 г. е председател на югославското правителство, а от 1953 г. – президент на Федеративна народна република Югославия (от 1971 г. Социалистическа федеративна република Югославия). От 1953 г. Тито е председател на Социалистическия съюз на трудовия народ на Югославия. Като политически и държавен деец продължава курса на великосръбския хегемонизъм на кралска Югославия по отношение на България и Вардарска Македония.

1950 г.
Национална женска конференция в София решава да се преустанови съществуването на Българския народен женски съюз като отделна организация и да се слее с Отечествения фронт.
Българският народен женски съюз е единна масова организация на българските жени. Неговото изграждане започва през октомври 1944 г. по решение на Националния комитет на Отечествения фронт. С тази задача се заема Централната женска комисия към Националния комитет на Отечествения фронт начело с Р. Тодорова. Пристъпва се към реорганизация на съществуващите женски дружества, създадени от Българския женски съюз. През юли 1945 г. се провежда учредителният конгрес на БНЖС, на който се избира и ръководният му орган – Управителен съвет. Дългогодишен негов председател е Ц. Драгойчева. Печатен орган на съюза е в. "Народен женски глас" (1945 г.–1950 г.). От 1945 г. започва да издава и списание "Жената днес".

1958 г.
От 27 ноември до 1 декември на своя девети конгрес младежката организация ДСНМ е преименувана на Димитровски комунистически младежки съюз (ДКМС).

1962 г.
Съставено е ново правителство начело с първия секретар на ЦК на БКП Тодор Живков, първи зам.-председатели на Министерския съвет - Живко Живков и Георги Трайков, и зам.-председатели на Министерския съвет – Станко Тодоров, Тано Цолов, Иван Михайлов и Пенчо Кубадински.

1972 г.
Публикуван е Закон за пребиваване на чужденците в Народна Република България.

1981 г.
От 24 до 27 ноември на посещение в България е президента на Република Кипър Спирос Киприану.

1982 г.
Българската телеграфна агенция разпространява съобщение, че арестуването на Сергей Антонов е недопустима провокация срещу България.
На 25 ноември същата година служителят на БГА "Балкан" в Рим Сергей Антонов е арестуван от италианските власти по обвинение за участие в подготовката на атентата срещу папа Йоан Павел II. Според показанията на Али Агджа по време на пребиваването му в България , той е нает от български тайни служби да убие папата. Разследването на българската връзка в случая с атентата от 1981 г. твърди, че Ага е взет в 3 часа следобед от началника на разузнавателен отдел и служител в авиокомпания “Балкан” Сергей Антонов. Според първоначалната версия той е придружаван от още двама български дипломати - Желю Василев и Тодор Айвазов. Обвинението твърди, че Антонов предоставя на Ага пистолета от атентата и го откарва до площада “Св. Петър”, за да осъществи покушението.
На 27 май 1985 г. в Рим започва процес срещу Сергей Антонов, Желю Василев и Тодор Айвазов.
Основният обвинен за покушението срещу папата – Али Агджа, никога не се е срещал с обвинения Антонов и с другите двама бивши служители на посолството - Василев и Айвазов. Този факт е доказан по време на процеса.
Оправдателна присъда на тримата българи по случая е издаден на 29 март 1986 г., но не поради невинност, а "поради недостиг на доказателства".

2001 г.
Генерал Атанас Атанасов подава оставка като ръководител на Националната служба за сигурност.
Атанас Петров Атанасов е роден на 17 май 1959 г. в с. Батин, Русенска област .През 1977 г. завършва средното си образование в гр. Русе, десет години по-късно завършва право в СУ ”Св. Климент Охридски” . През 1987 г. -1988 г. изкарва теоретико-практически стаж в Русенски окръжен съд. От 1988 г. до 1992 г. е прокурор в Разградския съдебен окръг. След това става директор на РДВР - гр. Разград. Остава на този пост до 1995 г. , след което отново започва да се занимава с право. През 1993 г. специализира в Държавния департамент на САЩ по темата "Борба с международния тероризъм". През 1997 г. – 2001 г. е Секретар на МВР и Директор на НСС. През 1999 г. е удостоен със звание Генерал-майор с президентски Указ.През 2004 г. става член на Вътрешнопартийния арбитраж на партията "Демократи за силна България".

2001 г.
За председател на новия Съвет за електронни медии (СЕМ), утвърден от XXXIX Народно събрание, е избрана доцент Маргарита Пешева.
Маргарита Пешева е родена през 1950 г. в град Враца. Завършва СУ „Св. Кл. Охридски". Има специализация в Московския държавен университет (1977 г.). През 1982 г. защитава докторска дисертация на тема: „Младежта и изкуството".

2001 г.
На 26 и 27 ноември председателят на БСП Георги Първанов и председателят на Българската евролевица Александър Томов участват в заседание на Съвета на Социалистическия интернационал в Доминиканската република.

2002 г.
Словашкият президент Рудолф Шустер е на еднодневно работно посещение в България. Той разговаря с българския президент Георги Първанов за общите проблеми по присъединяването към НАТО.

НА 27 НОЕМВРИ В СВЕТА:

1095 г.
На Клермонския събор в Оверн папа Урбан ІІ благославя първия кръстоносен поход. Въпросът за Свещената земя е повдигнат на десетото съвещание на Събора, когато на големия Клермонски площад се появява Петър Пустинник. Отшелникът от Пикардия, избира за свое убежище един от най-суровите манастири, по време на посещението си на Голгота и Светия гроб. Той вижда страданията на палестинските християни, което предизвиква негодуванието му. Патриарх Симон му е дава писма, с които моли за съдействие папата и европейските владетели. Връщайки се от Палестина, Петър се среща с папата и получава неговата благословия за изнасянето на проповед за освобождението на Палестина. Той обикаля Франция и по-голяма част от Европа.
Кръстоносците от Първия кръстоносен поход превземат Йерусалим. Убити са около 40 000 души, множество синагоги са изгорени. През 1101 г. две кръстоносни армии преминават безпрепятствено през Балканския полуостров.
Кръстоносните походи са експедиции, организирани от западноевропейски рицари за завладяването на свещените места на Изток (Сирия, Палестина и Северна Африка). От предприетите осем Кръстоносни походи, четири преминават през Балканския полуостров и засягат непосредствено и българските земи.
Първият Кръстоносен поход (1096 г.-1099 г.) съвпада с времето, когато българските земи се намират под византийско господство. Местното българско население дават сериозен отпор на опустошителните действия на кръстоносците. Не по-малка е и съпротивата на българите по време на Вторият Кръстоносен поход в периода 1147 г.-1149 г., когато кръстоносците са посрещнат враждебно българско население.
Третият Кръстоносен поход се състои от 1189 г. до 1192 г. е предприет и предвождан лично от германския император Фридрих I Барбароса в момент, когато българите току-що са се освободили от византийско владичество. Опитите на новите български владетели Асен I и Петър II да се съюзят с кръстоносците за общи действия против Византия не завършват с успех, тъй като Византия успява да отклони новите нашественици към Мала Азия.
Четвъртият Кръстоносен поход (1202 г.-1204 г.) се локализира с превземането на византийската столица и създаването на Латинската империя. Намиращият се по онова време на българския престол цар Калоян (1197 г.-1207 г.) се опитва да поддържа мирни отношения с кръстоносците, но без успех. Това довежда до Одринската битка то 1205 г., в резултат на която те са разгромени напълно.

1842 г.
Състои се премиерата на операта “Руслан и Людмила” от Михаил Глинка.

1895 г.
Алфред Нобел подписва своето завещание в банка в Стокхолм, според което са учредени международните премии, носещи неговото име. Година след неговата смърт се оказва, че изобретателят на динамита е вложил средства за учредяване на премии в областта на физиката, химията, медицината, физиологията, литература и миротворческа дейност.
Нобеловите награди са ежегодни международни награди за физика, химия, физиология и медицина, литература, икономика и за принос към движението за мир. Според завещанието на Алфред Нобел приходите от продажбата на имуществото му трябва да се разделят на 5 равни части. Условието му е да се награждават само приживе, хора с най-голям принос към човечеството. На 29 юни 1900 г. се учредява Нобеловата фондация с 4 институции: Кралска шведска Академия на науките, Кралски каролински медицински-хирургически институт в Стокхолм, Шведската академия в Стокхолм и Нобеловия комитет в Осло. Към тях се създават Нобелови институти, които подпомагат издирването, проучването и избирането на кандидатите. Нобеловите награди могат да поделят най-много трима души. Документите, събрани с подбора на кандидатите се засекретяват за 50 години. Обявяването на лауреатите е на 21 октомври - рождения ден на Нобел. Официалното връчване е на 10 декември, денят на неговата смърт. Нобеловата награда се състои от Нобелов златен медал, Нобелов диплом и чек. Първите наградени от 1901 г. са получили по 150 хил. шведски крони (42 хил. $), а през 1992 г. чекът е 1 млн. и 200 хил. $.
Алфред Бернхард Нобел е шведски химик, изобретател. Той е роден на 21 октомври 1833 г. Собственик е на повече от 300 патента в областта на синтеза и производството на взривни вещества. Завършва Химическия факултет на Санктпетербургския университет. През 1866 г. смесва нитроглицерина с инфузорна пръст и получава динамита. През 1867 г. получава патент за откритието си и организира производството на динамит. През 1887 г. създава бездимния нитроглицеринов барут, наречен балистит. През 1868 г. заедно с баща си получава златния медал "Летерстед" на шведската академия на науките за използването на нитроглицерина и откриването на динамита. През 1896 г. патентова откритието си "бездимен барут". Депозира в различни държави около 350 сертификата, представящи 150 изобретения. Член е на Кралската шведската академия на науките (1884 г.), на Лондонското кралско дружество и на Дружеството на инженерите в Париж. От 1880 г. е рицар на Нордстейерне орден. Почетен доктор е по философия на университета в Упсала (1893 г.). Кавалер е на Почетния легион. Алфред Бернхард Нобел умира от инсулт.


1896 г.
Във Франфурт се провежда премиера на симфоничното произведение на Рихард Щраус “Тъй рече Заратустра”.

1967 г.
В САЩ излиза албумът Magical Mystery Tour на Бийтълс.
Бийтълс е английска рокгрупа, основана в Ливърпул, Англия, в края на 50-те години. Съставът й е: Джон Ленън - вокал, китара, устна хармоника, клавишни; Пол Маккартни - вокал, китара, клавишни; Джордж Харисън - китара, вокал, ситар; Ринго Стар - ударни, вокал; Стю Сътклиф - бас (до 1961 г.); Пит Бест - ударни (до август 1962 г.). Още през 1955 г. Дж. Ленън създава скифл-групата "Куоримен", към която се присъединява с.г. Пол Маккартни, а през 1958 г. и Дж. Харисън. Названията на групата се сменят на "Johny and the Moondogs" (1959 г.), а след това на "Long John and the Silver Beatles" (1960 г.). Те свирят в ливърпулските клубове "Казбах" и "Кавърн", правят турне в Шотландия. През август 1960 г., вече под името "Бийтълс", заминават да свирят в Хамбург, Германия (с Пит Бест). Следващата година осъществяват и първите си записи в Германия (самостоятелно и като съпровод на Тони Шеридън). След завръщането си в Англия започват работа с Брайън Ъпстейн - мениджър на групата до 1967 г., когато умира. През 1962 г. Бест е заменен с Р. Стар. Започват издаване на плочи с "Парлофон", създаване на песни, които неизменно оглавяват британските хит-паради. “Бийтълс" са наградени с ордена на Британската империя през 1965 г. Периодът от 1963 г. до 1966 г. е известен като "битълсмания". Последният концерт на групата е през 1966 г. в Сан Франциско. През 1968 г. създават собствена компания "Епъл". Въпреки усилията и добрите намерения, разпадането на групата завършва през 1970 г., когато всеки поема по собствен творчески път. Жанрово музиката на " Бийтълс" търпи развитие: от скифл и рокендрол-подражанията, през бийт-музиката до по-твърдия рок и баладата, с влияния на места на английски фолклор. Групата осъществява и няколко филма. Албуми в Англия до 1970 г.: "Please, Please Me" (1963), "White the Beatles" (1963 г.), "A Hard Day’s Night" (1964 г.), "Beatles for Sale" (1964 г.), "Help" (1965 г.), "Rubber Soul" (1965 г.), "Revolver" (1966 г.), "A Collection of Beatles’ Oldies" (1966 г.), "Sgt. Pepper’s Lonely Hearts Club Band" (1967 г.), "The Beatles" (1968 г., известен като "Белият албум"), "Yellow Submarine" (1968 г.), "Abbey Road" (1969 г.), "Let it Be" (1970 г.). Други албуми: "Live At The BBC" (1994), "Anthology I” (1995 г.), "Anthology II" (1996 г.), "Anthology III" (1996 г.), "CD Singles Collection" (1999 г.); "1962 Live At The Star Club in Hamburg" (2000 г.), "The Beatles 1” (2001 г.).

1970 г.
Александър Солженицин се отказва от пътуване до Швеция, за да получи присъдената му Нобелова награда за литература, считайки, че съветските власти няма да му разрешат да се върне в родината.
Александър Солженицин е руски писател хуманист и общественик. Той е роден през 1918 г. През 1941 г. завършва Физико-математическия факултет на Московския университет и задочно 2 курса на Филологическия факултет в МИФЛИ (Московски институт по филологии и литература). От есента на 1941 г. е в действащата армия, от есента на 1942 г. е офицер, командир на батарея за звуково разузнаване. Служи на различни фронтове по време на Втората световна война. Арестуван е през февруари 1945 г. и е осъден на 8 години концлагер. След изтърпяване на присъдата през 1953 г. е заточен до живот в Казахстан. През 1956 г. е реабилитиран и работи като учител във Владимирска област в Централна Русия, след което се заселва в Рязан. Известност му носят повестите “Един ден на Иван Денисович” (1962 г.) и “Матьориният двор” (1963 г. ). След 1965 г. никъде не се печатат негови произведения. През 1969 г. е изключен от Съюза на писателите, след като през 1967 г. е изпратил писмо, в което се обявява против цензурата.
След излизането на първия том на “Архипелаг ГУЛАГ” (1974г.) е обвинен в държавна измяна, арестуван е, отнето му е гражданството и е експулсиран в Германия. От 1976 г. живее в щат Върмонт, САЩ. На 27 май 1994 г. се завръща в Русия. През 2002 г. учредява награда на свое име.
Автор е на : “Архипелагът ГУЛАГ” (1974 г.), “Раково отделение” (повест, 1968 г.), “В първия кръг” (повест, 1968 г.), епопеята “Червеното колело” (т. 1-8, 1971-1991 г.), “Решило телето дъба да събаря” (1975 г.; допълнена 1991 г.), “Април 1917. Върмонт; Париж” (1993-1995 г., т. 1-2), “Публицистика” (т. 1-2, 1995-1996 г.). Пише разкази, пиеси, киносценарии и публицистика. Събраните му съчинения са издадени в Москва през 1990 г.(т. 1-8).

1971 г.
Съветската космическа станция “Марс-2” достига повърхността на едноименната планета и въпреки неуспешното приземяване тя става първият предмет от Земята, достигнал Марс.

 


Сходни връзки

КАЛЕНДАР НА СЪБИТИЯТА | 0 брой коментари | Регистрация
Екипът не носи отговорност за коментарите, публикувани от посетителите.

Stats
 Copyright ©2000 - 2003 © 2020 НДТ, Добрич, България
 Всички права запазени.
Powered By Geeklog 
Страницата е генерирана за 0.10 секунди