/Къде се е намирал заселеният от Аспарух остров Певки/

Георги Балтаков, доктор на географските науки, СУ “Св. Кл. Охридски”

Палеогеографската ситуация в най-североизточните части на Балканския полуостров винаги е тясно свързана с поведението на три основни физикогеографски единици – Крайдунавската низина, делтата на Дунав и Добруджанското плато. Последното се състои от три по-малки по ранг геоморфоложки единици – масивът Бабадаг, депресията Карасу (Чернавода) и същинското Добруджанско плато.

Крайдунавската низина е широко представена предимно по левия бряг на реката. Състои се от широко дъно с разливище (пойма) с множество блата, наречени балти, както и речни тераси, които са пет при Турно Мъгурели и постепенно намаляват до една при гр. Кълъраш. След това терасите изчезват, а поймата постепенна прехожда в делта.  По десния бряг, който е по-висок, низините са представени само на отделни участъци, които са отделени от стръмни брегове, подминаващи се от реката като върху повечето от тях се развиват свлачищни комплекси.

Дунавската делта е младо образование и е твърде динамична в географски план. Нейното образуване води началото си от преди около 300 хил.г. и започва от линията Турно-Мъгуреле-Никопол. Постепенно се е придвижвала в източна посоке, като старите й части са се осушавали и са се  превръщали в алувиална низина (Балтаков, 2003). Най-новата й история е свързана с евстатичната еволюция на Черноморския басейн. Периодът от преди 10 хил.г.В.Р. съвпада с последния етап от неоевксинската  фаза от развитието на Черноморския басейн. По това време тя е била осушен морски залив, в който е била врязана реката. С настъпилата постглациална трансгресия на водите на Черно море през време на холоценския климатичен оптимум (7 хил.-5,5 хил.г.В.Р.), евстатичното ниво на морето достига до около + 3 м. над съвременното. На местото на сегашната делта е съществувал  голям морски залив, в който се е вливал един ръкав от реката, заедно с други долини – Прут, Яломница, Серет и др. Другият ръкав е имал естуарен характер .

Той е следвал източна посока по депресията Карасу и се е заустявал в морето при сегашния гр.Констанца(Балтаков, 1988). В съвремнния си вид развитието на делтата протича от бронзовата епоха насам, като нейното нарастване за  сметка на акваторията на Черно море продължава и в сегашни дни. При това по време на черноморските трансгресивни фази, тя частично  е била заливана, а през регресивните – частично осушавана.

Същинското Добруджанско плато  представлява една стабилна  в геотектонски план територия, насечена от каньоновидни долини, повечето от които са сухи. Междуречията с платовидни, равни, но се срещат и остатъчни възвишения от типа на инзълбргите.

Масивът Бабадаг представлява стара суша състояша се от няколко възвишения, насечени от неголеми и къси долини с отделни котловиноподолни понижения. Междуречията имат платовиден характер. Върху едно от най-големите по площ  е била построена най-голямата първобългарска укрепителна система от защитни валове при сегашното селище Никулицел.Тя заема площ около 48,3 km2 (Рашев, 1982). На места седловините между отделни долинни системи със срещуположни направления са силно понижени и някои от  изследователите, които са имали визуална представа само от долните им течения, са ги приемали като бивши, сега осушени ръкави на Дунав . Вероятно като  при всеки  напреднал в денудацията си стар планински масив  скалната основа на Бабадаг е силно натрошена от стари неактивни понастояще разломни и  пукнатинни системи, които лимитиран  страничната ерозия на реките, но същевременно улесняват дълбочинното им всичане. Същевременно склоновете на тези долини са стръмни, като здравите  и слабо податливите на денудация пластове образуват структурни плата и тераси. Особено ясно изразени стръмни склонове има северната страна на масива, която се подмива от р.Дунав и нейния Светигеоргийски (Сфънту Георге) канал.

Депресията Карасу (Чернавода) отделя Бабадаг от  Добруджанското плато. Представлява система от блата и езера, които са линейно подредени и постепенно преминават едно  към друго от гр.Черна вода до гр.Констанца. С  Черно  море се отделя от пясъчни валове. Това е най-късото  разстояние между Дунав и морето преди делтата. От населението в Добруджа се възприема като стар ръкав на Дунав. Даже в някои места, например в Алфатар, възрастните хора го наричат “Стария Дунав”. Като такъв напоследък го приемат и някои от нашите медиависти (Рашев, 1982). В началото на 70-те години на 20 в.  самите хидрографски системи, заемащи дъната на депресията бяха преудълбани от румънската държава и беше прокаран плавателния канал Черновода- Констанца.

Черноморскеят бряг  отразява съвременното евстатично състояние  на морския басейн , а то е твърде променливо през неговата най-нова геологична история. Тя  е започнала преди около 18 000 години. Тогава  нивото на морето е било с около 105 m по-ниско от сегашното (Попов, Мишев,1977; Шопов, 1984), а солеността – в рамките на 2-4 ‰. Басейнът е бил затворен, без връзка със Световния океан и изключително с подхранване от топящите се континентални ледници.  Това състояние е продължило  най-малкото 3 хил.г., след което е започнало повдигане на нивото, което е продължило до края на халколита. Тогава е отбелязан максимума на постглациалната или атлантическа трансгресия. По това време. Делтата, лиманите и езерата по брега са били залети от  водите, а на запад от тях са се били образували нови лимани и лагуни. Времето между 9400 и 9200 г. В.Р.се приема за начало на новата връзка на морето със Световния океан чрез Проливите (Шопов, 1984, 1993). Тогава е започнало и осоляването на морето, като сегашните стойности са достигнати преди около 7000 г. Това ниво се е задържали около 2000 г. и се маркира от  морска тераса  на височина 4-6  m над съвременното ниво.  След това следва оттегляне на морето, като нивото му е паднало с около 6 m под съвременното. Това е  било през средната и късна  бронзова епоха. На такава дълбочина понастоящем са потопени пристанищата от това време (Орачев, 1988, 1989). След нея следва нова трансгресия известна като  Джематинска или Нимфейска. При нея нивото се издига с около 2 m   над съвременното  и тя е продължила до към средата на 9 в. А.С. След това е последвало нова регресия на водите известна като Корсунска (Михова, 1997),  която съвпада с Викингската климатична термофаза, протекла между десети и петнадесети век (Балтаков, 2003). От тогава насам евстатичното състояние на Черно море спрямо средните векове се намира в  състояние на трансгресия известна като Лазска. Най-високите й стойности са били през 17 –18  век. Те са сравнително близки до тези на Нимфейската евстатична фаза и в много отношения физикогеографската обстановка през тези времена са сходни. Тъй като през  този период картографирането е било доста напреднало, считам, че карти от това време в голяма степен могат да дадат представа за палеогеографската и дори за историческогеографскато обстановка през 7-8 в. А.С. За такава избрах френска военна карта от 1704 г., за която ще бъдат дадени някои пояснения.

Наименованието на картата в превод от френски е: ”Карта на военния театър на границите на двете империи от Виена до Константинопол, където се намират Унгария, Трансилвания, Влахия, Молдовия, Славония, Босна, Сърбия, България, Рагузката република и части от Далмация, Албания и Романя. Направена от много пътувания и посолства от Н. Дьо Фер, географ на Негово католическо величество и монсеньор на Дофина в Париж при Двореца на кея с часовниковата кула, която има кралска сфера, с лично разрешение на Краля.” Многословието при означението на наименованието са обичайни за това време при управлението на Луи XIV.  За авторът се знае, че се казва Никола дьо Фер . Роден  е  през 1646 г. Починал е през 1720 г. Автор е на повече от 600 карти с различно съдържание – политически, административни, религиозни, хидрографски, военни и др. Бил е повече от 30 г. кралски географ и в качеството си на такъв е използувал много информация, която е постъпвала в двореца от посолства, военно разузнаване, специални пратеници, шпиони и т.н. Той е бил един от най-добрите картографи по това време и произведенията му са се отличавали със забележителна точност.  Гравьорът на картата е бил Херман ван Лун, холандец , роден през средата на 17 в. и умрял през първата половина на 18 в. Самата карта наистина е много интересна и се нуждае от по-детайлно изследване, което ще бъде публикувано по-късно. Да сега ще се огранича с коментар само  територията и морския бряг на Добруджа с делтата на Дунав ( фиг.1).

На пръв поглед прави впечатлени различната географска конфигурация на обектите спрямо съвременните. Вижда се, че долината на Дунав завършва при Черно море с два ръкава. Северният, където е развита съвременната делта,  представлява голям лиман с 6 по-големи острови, означени с тогавашните им наименования . Завършва с широк отвор при Килия ,който се приема като северен изход. Срещу него се намира един по-голям остров наречен Гезиренуар. Южният канал  е само с една малка извивка и е ориентиран права по направлението Карасу (Чернавода) - Констанца. Сегашният град Констанца е означен с три имена – Кюстанже, Констанс и Преславица. Последното е интересно като топоним, тъй като се среща на още няколко карти от късното Средновековие до началото на 19 в.(Лаков, 1984).

Топографските обекти на Южния канал са дадени в един сравнително подробен план. Сегашният масив Бабадаг е представен като остров между двата ръкава на Дунав и морето. По средата му има дълбок залив, означен като Баба. По протежение на канала са означени четири фара, а по средата му има мост, означен като Мост на ескадроните. Град Констанца е на юг от устието на канала, също и  Черна вода (Карасу). Срещу устието му  е отбелязано малкото островче Грация.  Островът Бабадаг е означен  с три наименования – Татарско поле,  Томисвар и Баба. На юг от Мангалия картата не е така подробна и има много обекти дадени не така точно, особено между Варна и Месемврия.

От направеният преглед се вижда, че сегашните Крайморски езера- лимани  - Баба, Варненското, Бургаските и др., са били морски залив Сегашната делта е имала съвсем други очертания, само с един канал. Най-убедително е представен южният канал, който се е заустявал в морето като естуар. Всичко това дава основание да се приеме тогавашното морско нива  с около 1,5 – 2,0 m по-високо от съвременното и палеогеографска обстановка, подобна на тази от 7-8 в., когато е била създадена Дунавска България.

Депресията Карасу има  продължително геоложко развитие. Още по време на сармата (12 млн.г. назад) тя е била част от една широка връзка между стария Предкарпатски (Гетски)  и Кримо-кавказския (Черноморски) басейни. Тази връзка постепенно се е стеснявала и пред плиоцена е  била лимитирана само в обхвата на депресията, което е продължило  също  през целия плейстоцен час до средата на 18 или началото на 19 в., ако съдим по картите издавани до тогава (Лаков, 1984).

 Базирайки се на географската обстановка отразена във  френската военна карта от  края на 17 и началото на 18 в., както  и условието за сходните й палеогеографски параметри по време на образуването на първата държава на дунавските българи, заедно с продължителното геоисторическото развитие на депресията Карасу, напълно е логично да се приеме, че по това време през нея е протичал южния канал на Дунав, който се е заустявал като естуар в Черно море при гр.Констанца. При това положение сегашният масив Бабадаг е представлявал остров ограничен от двата ръкава на Дунав и морето. Именно това е въпросният остров Певки, който е изграден предимно от твърди скали, насечен е от малки долини със заравнени междуречия и удобни за прехождане седловини. С една дума, много е бил удобен за разгръщане на конница и за внезапни нападения, нещо което е било невъзможно  да се осъществи в сегашния Буджак на Южна Молдавия и Западна Украйна. Укрепяването му изглежда е започнало още по време на Кубратовата Велика България, тъй като укрепителният комплекс при Никулицел е доста голямо съоръжение за това врем като  е бил изграден  в комплекс с Малкия защитен вал, който изцяло следва очертанията на канала Карасу  (Рашев, 1982).

В заключение искам да изтъкна, че с това научно съобщение  искам да потвърдя по палеогеографски и историкогеографски път местоположението на остров Певки и мястото на локализацията на армията на Аспарух преди победата й над византийската войска водена от Константин IVПогонат през 680 г., което фактически началото на завоюването на цялата Долна Мизия от Византия и Аварския хаганат и създаването на значителна по размери Дунавска България, простираща се от Днепър до Карпато-Балканската дъга и граничеща с два хаганата – Хазарски и Аварски, както и с Византийската империя. Друго, което мога да изтъкна, е че границата между Велика България и Византия е бил южният ръкав на Дунав, вероятно потвърден с договора между владетелите Кубрат и Теодосий подписан през 635 г. Един четиридесетгодишен период е напълно достатъчен за изграждането на системата от укрепителни съоръжения на остров Певки, които успешно са използувани от Аспарух да завладяването на цялата Долна Мизия.

Накрая отправям моята искренна благодарност към доцент д-р Димитър Веселинов от Факултета за класически и нови филологии, който ми помогна за разчитането на френските текстове и наименования  по картата и нейната компановка, както и за направената справка за автора й и нейния гравьор.

ЛИТЕРАТУРА

Балтаков, Г. Кватернерна геоморфология и палеогеография. С. УИ “Климент Охридски” 1988.

Балтаков, Г.  Плейстоценска и холоценска еволюция на бреговата зона на източните части на Балканския полуостров. Год. Соф. У-тет, ГГФ, т.96, кн. 2, Геогр., 2003.

Лаков, Л.  Учебен факсимиле-атлас за картографиране на българските земи през вековете (до XVIII век). С. СУ “Климент Охридски”, ГГФ, 1984.

Михова, Е.  Колебания на морското ниво на Черно море и еволюция на бреговата зона през холоцена. – В: География. Сборник. С. Филвест, 1997.

Орачев, А.  Тракика Понтика. Основни проблеми на извороведското и историографко изследване на Западното Черноморие. Автореферат на кандидатска дисертация. С., СУ, ИФ,1988.

Орачев, А. К вопроссу палеогеографических исследования Болгарского Черноморья. Движения береговой полосы и основные  етапы террасо- и лиманообразования в периода голоцена. – В:  Palaeohistorica, т. 1, 1989.

Попов, В., К. Мешев.  Геоморфология на Българското Черноморско крайбрежие и шелф.  С., Изд. БАН, 1974.

Рашев, Р.  Старобългарски укрепления на Долния Дунав (VII –XIвек). Варна, Книгоиздателство “Г.Бакалав”, 1982.

 Шопов, В.  Четвертичные сообщества Болгарского Черноморского шельфа. – В: Палеонтология, , стратиграфия, литология, кн. 20. С. БАН, 1984.

 Шапов, В.  Стратиграфия на кватернерните наслаги в Българския Черноморски шерф. – Спис. Бълг. геол. д-во, т. 54, кн.1, 19

ПАЛЕОГЕОГРАФСКАТА ОБСТАНОВКА В ДОБРУДЖА ПРЕЗ VII ВЕК А.С. С КОМЕНТАР ВЪРХУ ФРЕНСКА ВОЕННА КАРТА ОТ 1703 г.

Георги Балтаков, доктор на географските науки

Софийски университет “Св. Климент Охридски”

(резюме)

Направен е опит за изясняване на географската  обстановка в Добруджа в края на нимфейската трансгресионна евстатична фаза ва Черно море. Разгледана е географската структура и най-младата геологична история на североизточната част на  Балканския полуостров  по отделни физикогеографски единици. Установена е пареогеографска конфигурация на делтата  на Дунав и Северна Добруджа. За сравнение с подобна  евстатична фаза от XVII век е използувана френска военна карта. Потвърдено е продължително развитие на южен канал на Дунав в направление Чернавода- Констанца, огражзащ масива Бабадаг от юг и съществуването му като голям остров. Потвърдена е хипотезата, че това е въпросният остров Певки.