На 15 юни в България:

1253 г.
На всички българи и на българската държава е наложен ежегоден данък от татарите. Съобщението за налагането на данъка е предадено от францискански монах, който посещава по това време Златната орда - татарско обединение, което се разпростира върху териториите на Източна Европа, Западен Сибир и Средна Азия. Като изрежда държавите, които плащат годишен данък на татарския хан, той споменава голяма и малка България и допълва, че освен държавния данък всяка къща е задължена да дава на татарите по една секира и кюлчета желязо.

1253 г.
Сключен е договор на цар Михаил ІІ Асен с Дубровник. От българска страна договорът е подписан от владетеля и от севастократор Петър, негов зет, а от дубровнишка от княз Георги Марсилий и двадесет и шест градски благородници. С него се регламентира бъдещо военно взаимодействие на двете страни срещу Сърбия и нейния владетел крал Стефан Урош І (1243 г.–1276 г.), определен като общ “враг”. Условията, включени в договора, изискват съвместни действия на българи и дубровничани при войната със сърбите, която очевидно се възприема като предстояща. В договора се определя бъдещата подялба на сръбските територии. Втората група задължения, с която се ангажират страните, се отнася до търговските им връзки. След като напомня за правата на дубровнишките търговци от времето на цар Иван Асен ІІ, договорът фиксира равни условия за търговците от двете страни. В документа многократно се подчертава високата позиция на царския зет севастократор Петър като самостоятелен, макар и тясно свързан участник в договорените взаимоотношения.

1862 г.
Георги Раковски изготвя в Белград "Статут" ("Щатути") на “Привременното българско началство”, което "ще има пълна сила да отправлява всички ония дела, касающи се на всеобщото Българско въстание". Всички решения на “Началството” ще се взимат "по вишегласие".
Първият идеолог на националното революционно движение Георги Раковски е роден в Котел в търговско-занаятчийско семейство. Образованието си получава в родния си град, в Карлово и в гръцкото училище в Куручешме край Цариград. Там се свързва и с дейци на движението за църковна свобода. През 1841 г. в Браила Раковски подготвя масово въоръжено нахлуване в България- Браилските бунтове 1841-1843 г. На 10 февруари 1842 г. бунтът е разкрит от румънската полиция, другарите му са арестувани, а той успява да се укрие. След като научава за арестите, Раковски се предава на руския консул в Браила, който от своя страна го предава на румънските власти. На 14 юли е осъден на смърт и понеже е гръцки поданик, трябва да бъде изпратен през Цариград в Атина, за да бъде изпълнена присъдата. Но гръцкият посланик в Цариград Ал. Маврокордатос вместо за Атина тайно го изпраща във Франция - Марсилия. Там Раковски престоява година и половина. След като, лишен от средства, разбира, че не може да замине да учи в Париж, се връща в Котел през 1844 г. , но вече не като Съби Стойков Събев, а като Георги Раковски. През януари 1845 г. той и баща му са наклеветени, че готвят бунт, и са откарани в Цариград, където прекарват 3 години в затвора. По време на Кримската война 1853-1856 г. Раковски си издейства назначение в турската главна квартира в Шумен като преводач с тайното намерение да предпазва българското население от безчинствата на турските войски и, от друга страна - да изпраща военни сведения на русите. Планът му е разкрит и той е арестуван в Калафат, но по пътя за Цариград успява да избяга. След това организира чета от 12 души, с която се отправя към Балкана с намерение да се срещне с настъпващата руска армия. Около Преслав обаче узнава за неблагоприятния за русите обрат във войната и за тяхното изтегляне от България и разпуска четата и се прибира в Котел. Там се укрива 4 месеца и в навечерието на 1855 г. тайно се прехвърля във Влашко. След сключването на Парижкия мирен договор 1856 г. Раковски заминава за Нови Сад, където започва да издава в. "Българска дневница", книгата "Предвестник Горскаго пътника", първия брой на в. "Дунавски лебед" и поемата "Горски пътник". През 1857 г. е изгонен от Нови Сад по искане на турските власти и живее в Галац и Яш, а от 1858 г.- в Одеса. Там Раковски се занимава със събирателска и научна дейност - събира народни песни, пише исторически и етнографски съчинения. През 1860 г. се премества в Белград. Там съставя "План за освобождението на България" и "Статут за едно Привременно българско началство в Белград". В плана застъпва идеята за всеобщо въстание на всички българи, без разлика на тяхното социално положение, а не чрез реформи или с помощта на външни сили. Ръководният принцип на Раковски е "Наша свобода от нас зависи". Според плана му в България трябва да бъдат създадени тайни комитети, които да мобилизират населението за масово участие във въстанието. Основната ударна сила в началото се предвижда да бъде един добре въоръжен полк, създаден извън страната, който ще се движи по Балкана към Търново и Черно море. Появата му според Раковски ще разбуни народа. Въстанието трябва да избухне при благоприятна международна обстановка. Върховният организационен център също ще бъде изграден извън България. Основната слабост на плана е убедеността, че народът е подготвен за въстание и че въоръженото му ядро трябва да са емигрантските среди. Поради това той организира и ръководи в Белград Първата българска легия (1862 г .) и работи за създаване на съюз на балканските християнски народи за борба срещу турското робство през 1863 г. Раковски основава сред българските емигранти революционна организация "Върховно народно българско тайно гражданско началство" през 1866 г. и разработва "Привременен закон за народните горски чети за 1867-о лето". До края на живота си той работи за осъществяване на революционните си планове. Умира от туберкулоза във вилата на братя Мустакови край Букурещ през 1867 г. През 1885 г. костите му са пренесени в България в софийската катедрала "Св. Неделя". През 1942 г. са пренесени в Котел, а през 1981 г. в Мавзолея на Раковски и музей на възрожденците в същия град.
Книжовното дело на Раковски е неразривно свързано с революционната му дейност - и публицистичните му, и литературните и историко-етнографските му научни трудове.

1863 г.
Излиза брой 1 на в. “Гайда”, редактор на който е П. Р. Славейков.
“Гайда” е първият български сатиричен вестник. Издава се в Истанбул като първият му брой излиза на 15 юни 1863 г., а последният — на 15 април 1867 г. Подзаглавиeто му е "Сатирический вестник за свестявание на българите. Издава се секи 15 дена. Год. аб. 2 бели меджидиета". Спрян е от турската цензура за периода 24 април 1865 г. - 1 януари 1866 г. След подновяването излиза като филологическо списание "нравствената цел на което ще е със занимателното си съдържание да приучи на прочитание нашите съотечественици". Първото стихотворение на Христо Ботев, Майце си, е отпечатано в този вестник.

1876 г.
Цанков Дюстабанов, войвода на Габровската чета, e oбесен. Месец по- рано под негово ръководството революционният комитет в Габрово провежда заседание и решава да обяви въстанието на следващия ден. В Соколския манастир край Габрово на 13 май се събират 219 души, които сформират чета. Два дни по- късно четниците, предвождани от Дюстабанов пристигат в с. Батошево, Севлиевско. Там те вдигат местното население и бунтът бързо обхваща околните села. На 23 май 1876 г., укрилите се в района на връх Марагидик (днес Русалка) въстаниците начело с Дюстабанов, Фильо Радев, Георги Бочаров и Дончо Фесчиев водят последно сражение. Пет дни по- късно, след предателство, Цанко Дюстабанов е заловен.
Цанко Христов Дюстабанов е български революционер, търговец, войвода на въстаналите през 1876 г. габровци. Роден е през 1844 г. Повежда своята чета към Севлиевския балкан, където заедно със севлиевци храбро се сражава с турците. След като е предаден от кмета на едно село, е осъден на смърт и обесен.

1897 г.
Започва Четвъртият конгрес на македонската емиграция. Участие взимат 20 дружества. Председател на Върховния комитет е Христо Станишев, а подпредседател - Георги Георгов.
Христо Арапнаков Станишев е деец на македоно-одринското революционно движение, инженер. Роден е на 24 декември 1863 г. в Кукуш. Завършва инженерство в гр. Гент (Белгия). След завръщането си в България работи по професията си в различни градове на страната. Заедно с това участва и в македоно-одринската освободителна борба. През 1896 г. е включен в състава на Върховния македоно-одрински комитет, като от юни 1897 г. до юли 1898 г. е и негов председател. След разцеплението на ВМОК (1902 г.) отново възглавява онази част от неговите привърженици, които са против крилото на ген. Ив. Цончев. След Първата световна война е избиран неколкократно за председател на конгресите на македонските благотворителни братства, член е на Изпълнителния комитет на македонските благотворителни братства, председателства и Великия македонски събор, проведен е през 1933 г . в Горна Джумая (дн. Благоевград). Той умира на 13 декември 1952 г.

1908 г.
Състои се откриване на XIV ОНС. Председател: Христо Славейков, заменен от д-р Петър Ораховац на 15 октомври 1910 г. (демократи).

1918 г.
Обнародван е Закон за осигуряване на работниците и служащите в случай на злополука и болест.

1917 г.
Обнародван е Закон за хигиената и безопасността на труда.

1930 г.
В София е създаден Съюз на славянските дружества. Той е образуван от 5 славянски дружества. За председател на съюзът е избран проф. Стефан С. Бобчев.
Стефан Савов Бобчев е държавен и обществен деец, юрист, фолклорист, славяновед, публицист. Той е редовен член на БАН, дописен член на Югославската академия в Загреб, дописен член на Чешката академия в Прага, почетен доктор по право в университета "Ян Коменски" в Братислава. Роден е на 20 януари 1853 г. в гр. Елена. Получава средното си образование в Цариград, а след това следва медицина. Завършва и право в Москва. След завръщането си в България се установява в Пловдив, където заема множество висши държавни длъжности: председател на окръжното съдилище, член и председател е на Върховния административен съд, депутат в Областното събрание (1883 г.–1885 г.), директор на правосъдието в Източна Румелия. През 1911 г. е избран за министър на народното просвещение в правителството на Ив. Гешов, а една година по-късно е изпратен като пълномощен министър в Санкт Петербург. Той е един от инициаторите за създаването на Висшето училище (дн. СУ "Св. Климент Охридски"). Стефан Бобчев е преподавател в него по българско и славянско право и по история на каноническото право от 1902 г. до 1927 г. По негова инициатива се създава и Балкански близкоизточен институт, в който той е директор и преподавател по съвременна политическа и социална история. Бобчев основава и дълги години ръководи Дружеството на българските публицисти и писатели. Издава и редактира в. "Стара планина", сп. "Юридически преглед", сп. "Българска сбирка" и др. Издава редица студии, сборници, трудове, по–важните от които са: "Писма за Македония и македонския въпрос", "Източна Румелия", "Българско обичайно наказателно право", "Българско обичайно съдебно право" и др. Умира на 8 септември 1940 г.

1941 г.
В Ксанти излиза първият брой на всекидневника "Беломорска България".

1945 г.
Публикувана е наредбата-закон за избиране на народни представители за XXVI ОНС. Избирателни права получават всички български граждани, навършили 19 години, включително и военните и милиционерите. Кандидатите за депутати трябва да са навършили 23 години. Изборите трябва да станат по пропорционалната система, като партиите от ОФ излязат с обща листа. Предвидено е и право на отзоваване на депутати. Изборите са насрочени за 26 август.

1967 г.
Свързват се енергийните системи на България и Румъния посредством далекопровода Крайова-Бойчиновци.

1969 г.
В 11 ч и 30 мин в Държавния сатиричен театър започва закрита премиера на пиесата на Георги Марков "Аз бях той" с режисьор Методи Андонов. Пиесата е спряна, авторът й е сериозно критикуван и същия ден по-късно Георги Марков напуска България. Установява се в Англия и работи в българската секция на Би Би Си до септември 1978 г., когато е убит загадъчно с т.нар. български чадър.

1971 г.
Подписани са спогодби с Колумбия за търговия, за плащания и за научно- техническо сътрудничество, както и за предоставяне на кредит от България.
Република Колумбия е държава в Южна Америка с териториална площ от 1 138 914 кв. км. и население от 35 200 000 жители. Официалният език в страната е испанският. Столицата на Колумбия е гр. Богота. Държавата е административно разделена на 23 департамента, 4 интенденсии и 5 комисариата, 1 столичен окръг. Граничи с Тихия океан и Карибско море. Екваториален и субекваториален климат.

1976 г.
На пленум на ЦК на БКП се обсъждат промени в структурата и организацията на Народното събрание, Държавния съвет и Министерския съвет.

1976 г.
Народното събрание избира отново Тодор Живков за председател на Държавния съвет, Станко Тодоров - за министър-председател и Владимир Бонев - за председател на Народното събрание. За първи заместник-председател на Държавния съвет е избран Петър Танчев, а за заместник- председатели - Георги Джагаров, Митко Григоров и Пеко Таков.
Тодор Живков е роден на 7 септември 1911 г. в с. Правец, Софийска област. Има две деца - син Владимир и дъщеря Людмила (починала през 1981 г.). През 1928 г. е приет за член на БКМС. През 1932 г. постъпва на работа като букволеяр в Държавната печатница в София. По същото време се включва в нелегалната дейност на Българската комунистическа партия. През 1934 г. е уволнен след провали в Държавната печатница и в две акции на Софийската окръжна партийна организация, но скоро е възстановен на работа. От 10 май до 19 октомври 1935 г. отбива военната си служба като трудовак в Шеста рота на Първа пехотна работна дружина в София. От юли 1938 г. до ноември 1942 г. пребивава в селата Дъскот, Лесичево, Говедарци. През юни 1943 г. като член на Софийския окръжен комитет на БКП организира партизанското движение в Ботевградско. През 1944 г. е изпратен в партизанския отряд "Чавдар" като пълномощник на ОК на БКП. Партизанското му име е Янко. В началото на май 1944 г. заминава за София. През юли 1944 г. става заместник-командир на Първа въстаническа оперативна зона. На 6 септември 1944 г. оглавява оперативно бюро за охрана на главния удар на шестващите демонстрации. На 8 и 9 септември 1944 г. командва сборния отряд за щурмуване на Военното министерство в София. От септември до ноември 1944 г. е политически ръководител на щаба на Народната милиция. През 1945 г. е кандидат-член на Централния комитет на БКП. От 1948 г. до декември 1989 г. - член на ЦК на БКП. От 1948 до 1990 г. е народен представител. От 1948 г. до 1949 г. е първи секретар на Градския комитет на БКП-София, председател на Градския комитет на Отечествения фронт. От 27 май до 28 октомври 1949 г. е председател на Столичния градски народен съвет. През 1950 г. става секретар на ЦК на БКП. От 1951 г. до ноември 1989 г. е член на Политбюро на ЦК на БКП. От март 1954 до април 1981 г. е първи секретар на ЦК на БКП. От 19 ноември 1962 г. до юли 1971 г. е председател на Министерския съвет. От юли 1971 до ноември 1989 г. - председател на Държавния съвет на Народна република България. От 4 април 1981 г. до 10 ноември 1989 г. е Генерален секретар на ЦК на БКП. На пленум на ЦК на БКП (11-13 декември 1989 г.) е изключен от БКП. След 1990 г. Главна прокуратура започва срещу него 5 дела. През 1990 г. е образувано дело за насилствената смяна на имената на българските турци и принудителното им изселване от 1984 г. до 1989 г. До 1998 г. Върховният съд връща делото 4 пъти за доразследване във Военна прокуратура. През 1990 г. е обвинен за превишаване на правата в качеството си на държавен глава на НРБ за периода от 1962 г. до 1989 г. Арестуван е на 18 януари 1990 г. През юли 1990 г. мярката за неотклонение е заменена с домашен арест. На 25 февруари 1991 г. започва процес заради незаконно раздаване на апартаменти, коли и представителни пари от УБО. На 4 септември 1992 г. Върховният съд го признава за виновен и го осъжда на 7 години лишаване от свобода и да върне на държавата 7 млн. лева. През януари 1994 г. присъдата е потвърдена. На 9 февруари 1996 г. Общото събрание на наказателните колегии отменя присъдата му. На 8 юни 1993 г. е образувано делото за т. нар. “Лагери на смъртта”. Привлечен като обвиняем и по делото за отпускане на несъбираеми кредити и помощи на развиващи се държави и комунистически партии, с което е ощетил държавния бюджет. Обвинен е и по т. нар. дело “Фонд Москва” за подпомагане на международното комунистическо движение. След смъртта му всички обвинения срещу него отпадат. Тодор Живков умира на 5 август 1998 г.

1976 г.
Установени са дипломатически отношения с Мадагаскар.
Република България признава Малгашката република на 26 юли 1960 г. Дипломатически отношения са установени на 15 юни 1976 г. Посланикът на Мадагаскар в Москва е бил акредитиран и в София. От 1983 г. до 1986 г. в Антананариво е акредитиран нашият посланик в Танзания. През януари 1980 г. е взето решение да се открие българско представителство в Антананариво, но това не е осъществено. През юни 1991 г. Министерският съвет анулира решението. Понастоящем няма български посланик, акредитиран в Мадагаскар.
С вербална нота № 41256 от 24 януари 2003 г. на Министерството на външните работи на Република Мадагаскар е поискан агреман за акредитиране у нас на посланик Елоа Алфонс Максим Дово, със седалище в Москва. Посланик Дово връчва акредитивните си писма на 14 септември 2004 г.

1980 г.
В периода 13 – 15 юни в София се провеждат 39-ите балкански игри по лека атлетика за мъже и жени. България е на първо място в крайното отборно класиране.

2000 г.
За главен преговарящ на България с Европейския съюз е назначен Владимир Кисьов, заместник-министър на външните работи.
Владимир Янаниев Кисьов е роден на 30 септември 1947 г. Завършва Немска езикова гимназия в София. Завършва специалност "Електроинженерство и радиотехника" във ВМЕИ - София. Работи като конструктор в Институт по съобщителна промишленост 1971-1974 г. От 1976 г. до 1992 г. изпълнява длъжността ръководител секция, научен сътрудник в Институт по радиоелектроника и технологии, а от 1976 г. до 1992 г. е началник отдел. Като главен експерт работи в отдел "Международна интеграция" в Министерство на промишлеността 1992-1993 г. В периода 1993-1994 г. е началник отдел "Международна интеграция". В следващите години изпълнява длъжностите съответно: началник управление "Международна интеграция и координация" 1994-1996 г., началник Главно управление "Международна дейност" 1997 г., заместник-министър на промишлеността по външноикономическата дейност (1997 – 1998 г.), заместник-министър на външните работи от декември 1999 г., назначен е за главен преговарящ от страна на България за присъединяването към Европейския съюз през юни 2000 г. /наследява на този пост Александър Божков/. Изпълнителен директор е на Европейския институт от август 2001 г. От 12 март 2002 г. е заместник-председател на СДС.

2000 г.
Парламентарната опозиция излиза с меморандум към правителството с искане за парламентарен контрол върху приватизацията.

2002 г.
Софийската организация на СДС избира за председател бившата министърка от правителството на ОДС Евдокия Манева.
Евдокия Манева е родена на 20 март 1945 г. в София. Завършва гимназия в София. След това продължава образованието си в Харковм, където учи специалност "Организация на химическата промишленост" в ХИИИ. Специализира "Автоматизирани системи за управление" и "Екологична оценка на инвестиционни проекти". Евдокия Манева има научна степен доктор на икономическите науки. Ръководител е на проектантска група в ЕИЦ в Министерство на химическата промишленост 1969-1973 г. От 1973 г. до 1976 г. е главен инспектор в Министерство на труда и социалните грижи, а от 1976 г. до 1983 г. е главен инспектор управление "Охрана на труда" в ЦС на БПС. В периода 1983-1988 г. е главен специалист в МТСД 1983-1988 г., след което от 1988 г. до 1990 г. е главен специалист в Министерство на икономиката и планирането. Евдокия Манева изпълнява още и дейността главен експерт, началник на управление "Икономика и финансиране", заместник-министър в служебния кабинет на Стефан Софиянски. От май 1997 г. е министър на околната среда. Депутат е в XXXIX НС. Избрана е от кандидат – депутатските листи на ОДС за 7 –ми многомандатен избирателен район - Габрово. В XXXIX НС изпълнява длъжността заместник-председател на комисията по околната среда и водите и член на комисията по земеделието и горите. През 2004 г. е сред депутатите (начело с Иван Костов), отделили се в рамките на XXXIX НС от СДС и образували парламентарна група на ОДС, а по-късно основали новата партия Демократи за силна България. През 2005 г. е кандидат за народен представител от ДСБ в парламентарните избори за XL НС (25 юни). Избрана от София 24 МИР.

На 15 юни в света

763 пр. Хр.
В столицата на Асирия Ниневия за първи път в историята е описано слънчево затъмнение.

1215 г.
Подписана е Магна харта.
Великата харта на свободите (Магна харта) е акт, подписан от английския крал Джон Безземни. С него се гарантират и защитават правата и интересите на феодалната аристокрация, бароните и гражданите от действията на представителите на кралската власт. Това е първият документ в английската история, който ограничава кралската власт. Първоначално Великата харта била написана на латински език без подразделения на статии. Тя била нееднократно преиздавана (1216 г., 1217 г., 1225 г.). Подписването на Магна харта става в резултат на поражението на краля в борбата с въстанието на бароните, които били недоволни от нарастването на кралската власт. Във въстанието участвали и други слоеве на обществото:рицари и граждани, възпротивили се главно на увеличението на налозите и неудачната вътрешна политика, водена от краля.
По своята същност хартата представлява договор на краля с опозицията (основно църковно-баронската) и гарантира съблюдаване на определени права и привилегии на свободните съсловия: църквата, бароните и търговците. Великата харта е анулирана от Джон Безземни още в годината, в която била подписана, а в последствие е потвърдена от кралете Хенри III, Едуард I и Едуард II.

1389 г.
Състои се битката на Косово поле, в която загиват султан Мурад І и сръбският крал Лазар Хребелянович. Това е най-известното сражение между балканските християни и мюсюлманите османци преди завладяването на Константинопол. Митовете, породени от смъртта на двама владетели на бойното поле, покриват с множество неизвестни хода на военните действия. Османски извор съобщава, че в бойните редици на християните има и българи, но те вероятно не са изпратени от владетелите на трите български държави, а са самоорганизирани военни отряди на локални военачалници. След смъртта на Мурад І синът му Баязид І (1389 г.–1402 г.) веднага убива брат си и напуска полесражението. Той се отправя към Одрин, за да си осигури безпроблемно владетелския трон. Пътят от Косово до Одрин преминава с такава скорост, че получава прозвището “Светкавицата”. Новият султан решава, че разполага с достатъчно потенциал, за да завладее целия Балкански полуостров, и поема курс на твърда агресивна политика.

1520 г.
Папа Лъв Десети отлъчва Мартин Лутер, осъждайки 41 от тезите му като ерес.
Мартин Лутер е немски философ, теолог, родоначалник на Реформацията в Германия, основател на протестантизма (лутеранството). Роден е на 10 ноември
1483 г. , Айслебен, Саксония. От 1512 г. е професор по философия и теология във Витенбергския университет. Повлиян от хуманистите и от чешкия реформатор Ян Хус, решава, че е необходима реформа в Католическата църква. На 31 октомври 1517 г. излага във Витенберг своите 95 тезиса срещу злоупотребите и търговията с папски индулгенции. Провъзгласява идеята за спасение на хората с помощта на вярата, като отхвърля посредничеството на Църквата и духовенството между хората и Бога. Обявява за най-висш религиозен авторитет Светото писание. На 10 декември 1520 г. публично изгаря папската була, с която е обявено отлъчването му от Църквата. На Вормския райхстаг (1521 г.) категорично отказва да се отрече от учението си. Последните години от живота си посвещава на пасторска дейност. Преводът на Библията и литературните трудове на Мартин Лутер имат голямо значение за развитието на литературния немски език и немската литература. Автор е на "Послание до германското дворянство", на памфлета "За Вавилонския плен на Църквата", на трактата "За свободата на християните", "Срещу булата на Антихриста" и др. Умира на 18 февруари 1546 г. в Айслебен, Саксония.

1826 г.
В турската столица (Цариград) избухва бунт на еничарите, които са недоволни от провъзгласената военна реформа в османската армия. Около 20 000 метежници се събират на Ат мегдан и настояват султанът да отмени решението от 29 май 1826 г. От името на Махмуд ІІ великият везир отхвърля исканията на еничарите и им предлага да се приберат в казармите си. След техния отказ верните на султана войски блокират площада и избиват всички бунтовници.
На 29 май 1826 г. Султан Махмуд II свиква разширен съвет, който взима решение да се създаде редовна турска армия. Този акт създава реална възможност за премахване на еничарския корпус, чийто войници са най-консервативният елемент в политическия живот на Османската империя. Военната реформа според Махмуд ІІ трябва да подготви почвата за цялостното модернизиране на империята. Султанът заема престола с помощта на русенския аянин Мустафа паша Байрактар след свалянето на Мустафа IV и убийството на султан Селим III. През 1808 г. еничарите вдигат бунт, целящ възстановяването на султан Мустафа IV. Махмуд ІІ убива брат си Мустафа IV и остава единствен потомък на Османовата династия. На 5 януари 1807 г. султанът официално обявява война на Русия, но резултатите от конфликта не са положителни. Предприетият от Наполеон I поход срещу Москва през 1812 г. дава възможност на султана да подпише с Русия т. нар. Букурещки мирен договор от 16 май 1812 г., според клаузите на който за граница между двете държави е приета р. Прут до сливането й с р. Дунав. Русия получава Бесарабия, а Османската империя - Влахия и Молдова. Азиатската граница между империите не се променя. Управлението на Махмуд ІІ не е белязано със знака на спокойствието. През 1815 г. започва Второто сръбско въстание, през 1821-1829 г. в ход е гръцкото национално-освободително въстание, което приключва със създаването на независима гръцка държава. Империята воюва и срещу Али паша Янински (1820-1822 г.), а през 1831-1833 г. се развива турско египетски конфликт, провокиран от амбициозния египетски васал Мехмед Али паша. Конфликтът е приключен с помощта на Великите сили и с големи териториални загуби за империята. Освен с външнополитическа активност управлението на Махмуд ІІ е свързано и радикални вътрешни реформи. По негова заповед освен, че е ликвидиран еничарският корпус са реформирани и централната и провинциалната администрация, премахнати са старите административно-териториални единици и са създадени нови. Създаден е Министерски съвет начело с башвекил, на мястото на великия везир. Махмуд ІІ е първият османски владетел, демонстрирал различно отношение към немюсюлманското население на империята - издига идеята за равнопоставеност на всички поданици. Не са малко и промените в обществения, културно-просветния и религиозен живот на Османската империя.

1876 г.
В Япония в резултат на цунами загиват около 28 хиляди души.
Цунами е природно явление, представляващо поредица вълни, възникващи при масивно разместване на водите на езеро или море. Земетресения, земни свличания, вулканични изригвания или удари на космически тела, като метеорити, могат да предизвикат цунами, довеждащи до тежки разрушения по крайбрежието на водния басейн. Вълните започват да нарастват на височина, когато наближат брега.

1907 г.
В Хага започва втората световна мирна конференция, в която вземат участие 44 страни.

1954 г.
Учреден е УЕФА. Съюзът на европейските футболни асоциации е учреден по време на Световното първенство в Швейцария по инициатива на Анри Делоне (Франция), Жоне Крайхай (Белгия) и д-р Оторино Бараси (Италия). Първоначално включва 30 европейски държави: Австрия, Албания, Англия, Белгия, България, ГДР, Гърция, Дания, Ейре, Исландия, Испания, Италия, Люксембург, Норвегия, Полша, Португалия, Румъния, Северна Ирландия, СССР, Унгария, Уелс, Финландия, Франция, ФРГ, Холандия, ЧССР, Швеция, Швейцария, Шотландия, Югославия. По-късно към тях се присъединяват и Турция (1955 г.), Малта (1960 г.), Кипър (1964 г.) и Лихтенщайн (1976 г.). До 1992 г. общият брой е 34. След политически промени, довели до обединяването на Германия и разпадането на СССР, ЧССР и Югославия, броят на приетите в УЕФА страни нараства на 48. УЕФА организира европейски първенства за мъже, жени, юноши, както и европейски клубни турнири (КЕШ, КНК, Купа на УЕФА) и Суперкупа на Европа.

1977 г.
По-малко от две години след смъртта на Франциско Франко в Испания са проведени първите от 41 години към този момент демократични избори.
Франциско Франко е испански генералисимус. Роден е на 4 декември 1892 г. в Елферол. В периода 1939-1975 г. налага диктаторски стил на управление на Испания. Завършва пехотна академия, участва в колониалните войни на Испания в Африка, командир е на Чуждестранния легион (1921 г.). През 1934 г. е началник на главния щаб на сухопътните войски командир на испанския корпус в Африка (Мароко). Организира и ръководи въоръженото въстание на испанските демократичните сили срещу комунистическата диктатура, в резултат на което избухва Испанската гражданска война (1936 г.-1939 г.). След победата на патриотичните сили управлява чрез диктатура, провъзгласен е за пожизнен държавен глава (“каудилио”) на Испания. Създава тоталитарна система в Испания. Става вожд на Испанската фаланга (организация на националистическите сили), председател е на министерски съвет до 1973 г. и върховен главнокомандващ на държавата. Прокарва закон за наследството на престола през 1947 г., съгласно който Испания “в съответствие с традицията” е провъзгласена за кралство. На 22 юли 1969 г. за бъдещ крал на Испания е обявен Хуан Карлос Бурбон. След ликвидиране на последствията от комунистическото управление, постепенно се оттегля от властта. Умира на 20 ноември 1975 г. в Мадрид.

1988 г.
Пакистанският президент Зиа-ул-Хак обявява шериата за върховен закон в Пакистан.

1994 г.
Израел и Ватикана установяват дипломатически отношения.