НА 19 ЮНИ В БЪЛГАРИЯ:


1829 г.
По време на Руско-турската война (1828-1829 г.) руските войски завладяват Силистра. Отрядите на великия везир Решид паша са разбити и отстъпват на юг.
Военните действия по време на войната се водят в Закавказието и на Балканите. В Кавказ Русия превзема турските крепости Карс и Баязет. На Балканите през 1829 г. руската армия нанася редица военни поражения на турските войски и превзема Адрианопол. На 2 септември 1829 г. е подписан Адрианополския мирен договор. Към Русия преминават значителни територии по Черноморското крайбрежие на Кавказ и част от арменските области, принадлежащи на Турция.
В подкрепа на руските войски във войната участват много български доброволчески отряди. Българското население се подготвя за въстание, което руското командване осуетява. Преди подписването на мирния договор българското население, започва масово изселване. Имотите, жилищата и гробовете на бащите и дедите си изоставят около 150 000 българи от районите на Сливен, Ямбол, Одрин, Пазарджик, Бургас, Стара Загора, Ловеч, Търново и Варна. Обезлюдени са над 150 български селища. Бежанците се заселват главно във Влахия, Молдова, Бесарабия, Украйна, Крим.
След войната Сърбия, Влашко и Молдова получават автономия, а Гърция – независимост.


1868 г.
По настояване на сръбското правителство Любен Каравелов е арестуван в Нови Сад във връзка с убийството на княз Михаил Обренович. Обвиненията към него са отправени заради близките контакти, които той подържа с емигрирали в Нови Сад ръководни дейци на сръбската Омладина.
Любен Каравелов е виден деец на националнореволюционното движение, един от основателите на Българския революционен централен комитет в Букурещ, писател, публицист и журналист. Роден e в Копривщица. Отначало учи в родния си град в килийно, а след това и във взаимно училище при Хр. Пулеков, a от 1846 г. учи при Н. Геров. През 1850 г. продължава образованието си в Пловдив, където постъпва в гръцко, а от 1852 г. - в българско училище. През следващата година баща му го извиква в Копривщица и скоро след това го изпраща в Одрин да работи като абаджийски чирак. Тъй като Каравелов не проявява никакъв интерес към този занаят, баща му решава да го направи търговец и през 1856 г. го изпраща в търговската кантора на свой приятел в Цариград. Каравелов не проявява заинтересованост и към тази професия. Неговото влечение е съсредоточено към миналото, фолклора и етнографията на българския народ. За тази цел предприема пътуване до Бургас, Шипка и Габрово и успява да запише много народни песни. Чрез посредничеството на Н. Геров е направен опит Каравелов да бъде приет в някое руско военно училище и през 1857 г. се отправя за Одеса. След като не успява да влезе в тамошния кадетски корпус (поради надхвърлянето на допустимата възрастова граница), Каравелов заминава за Москва, но понеже няма завършено гимназиално образование, е приет в Университета само като доброволен слушател. В Москва живее десет години, през които успява да се запознае с произведенията на руските революционни демократи. Във връзка с очакван военен конфликт между Сърбия и Османската империя през 1867 г., Любен Каравелов се отправя за Белград като кореспондент на в. "Голос" и други руски вестници. Там установява незабавно контакт с много българи, които по това време живеят в сръбската столица, а така също и с прогресивни сръбски учени и общественици. Радушният прием, който му е оказан от българската емиграция и сръбската Омладина, го подтиква към идеята да започне издаването на български вестник. Сръбското правителство обаче не му дава разрешение да осъществи това си намерение. Тогава той основава т. нар. Български комитет (май 1867 г.) със задача да организира българската емиграция в Сърбия за предстоящата освободителна борба в България. За тази своя дейност през есента на 1867 г. е принуден от сръбското правителство да напусне Белград. В началото на 1868 г. се установява в Нови Сад (Войводина), който по това време се намира в пределите на Австро-Унгария. Във връзка с последвалото убийство на княз Михаил Обренович (24 май 1868 г.) по искане на сръбското правителство Каравелов е арестуван от австрийските власти и хвърлен отначало в Петроварадинската крепост, а след това в затвора в Будапеща. След седеммесечно следствие е освободен по недоказаност на обвинението. В началото на май 1869 г. се прехвърлил в Букурещ. Опитите на ръководителите на Добродетелната дружина да го привлекат за редактор на техния орган в. "Отечество" са неуспешни. Каравелов установява контакт с българската революционна емиграция и за кратко време се изявява като един от нейните ръководни дейци. През есента на същата година става един от инициаторите за създаването на Българския революционен централен комитет и след неговото основаване поема редактирането на печатния му орган в. "Свобода". На първото Общо събрание на комитета (април - май 1872 г.) Каравелов е избран за негов председател. След смъртта на Васил Левски през февруари 1873 г. той полага усилия да продължи неговото дело. На 25 февруари 1873 г. вместо в. "Свобода" Каравелов започва да редактира в. "Независимост". На свиканото през май същата година Общо събрание на БРЦК той отново е утвърден за негов председател. Гибелта на Васил Левски обаче разколебава до голяма степен неговата увереност в революционните сили и въпреки настойчивите увещания на Христо Ботев през 1874 г. преустановява издаването на в. "Независимост". От януари 1875 г. започва да издава сп. "Знание", което се занимава с научни и литературни проблеми. Макар и вън от редиците на революционната организация, Каравелов не престава да се интересува от развоя на обществено-политическите борби. Взима участие в организирането на български доброволчески чети за Сръбско-турската война 1876 г. След избухването на Руско-турската освободителна война 1877 г.-1878 г. той оказва ценно съдействие на руското командване при действията на неговите войски в България. През лятото на 1878 г. се завръща в свободната си родина и се установява в Търново (дн. Велико Търново), а няколко месеца по-късно отива да живее в Русе. Умира на 21 януари 1879 г. от туберкулоза.


1880 г.
С указ на княз Александър I от съществуващите шест артилерийски батареи се сформира първият артилерийски полк в българската армия.


1912 г.
В хода на Балканската война (1912-1913 г.) между българския и сръбския щаб на армията е сключено споразумение, в което се уточняват някои стратегически аспекти на предстоящата война с Турция. В случай, че основните сили на турската армия се съсредоточат за действия на Вардарския оперативен театър, българското командване трябва да изпрати една армия в състав от три дивизии, която да се съсредоточи на левия фланг на съюзните войски. Планирано е още, ако турското командване избере за основен Тракийския театър и се окаже, че на Вардарския театър не е необходимо да се държат голямо количество сръбски войски, част от тях да се пренасочват на изток в помощ на българската армия.
В споразумението, а и в самата военна конвенция, не е решен въпросът за общото командване на съюзните армии.
Балканската война (1912 – 1913 г.) е война на България, Сърбия, Гърция и Черна гора (държавите от Балканския съюз 1912-1913 г.) против Османската империя. Предизвикана е от нерешения национален въпрос на Балканите през последната четвърт на XIX и началото на ХХ в. По волята на западните европейски велики сили значителни части от полуострова, населени с българско, гръцко, сръбско и албанско население, остават в пределите на империята след Руско-турската освободителна война 1877-1878 г. По този начин обществено-икономическото и културно развитие е възпрепятствано, както от съществуващите феодални порядки в Османската империя, така и от упражнявания национален и религиозен натиск.
Конкретен повод за войната стават кланетата над българското население в Щип (ноември 1911 г.) и Кочани (юли 1912 г.). В отговор на жестокостите на османските власти правителствата на България, Гърция, Сърбия и Черна гора отправят до Високата порта искане за административни реформи в европейските предели на империята и след последвалия категоричен отказ от нейна страна те пристъпват към обща мобилизация на войските си.
Начало на военните действия поставя Черна гора. В края на септември 1912 г. нейните войски нахлуват в Северна Албания. Това става повод за прекратяване на дипломатическите отношения между Османската империя и четирите балкански правителства. На свой ред на 5 октомври същата година България и Гърция обявяват война на Турция. На 7 октомври към тях се присъединява и Сърбия. При започване на войната балканските съюзнички разполагат общо с 645 000 души войска и 1412 оръдия, а армията на Османската империя възлиза на 420 000 души и 930 оръдия.


1913 г.
По време на Междусъюзническата война (1913 г.) започва настъплението на гърците срещу Втора българска армия. След ожесточени боеве в районите на Дойран, Калиново, Кукуш и Лехана те успяват да отхвърлят нашите войски от заеманите позиции. Втора армия започва да се оттегля към долината на р. Струма. Командващият армията генерал-лейтенант Н. Иванов решава да прегради двете основни направления Дойран–Струмица и Демирхисар–Петрич. За целта се създават две бойни групи, които заемат за отбрана склоновете на Беласица и южния изход на Рупелското дефиле. След неколкодневни упорити боеве отбраната на Втора армия е пробита и е принудена да се оттегли по южните склонове на Кресненското дефиле.
Междусъюзническата война се води между България и бившите и съюзници от Балканския съюз 1912-1913 г. - Сърбия, Гърция и Черна гора, и присъединилата се към тях Румъния. След победата над Турция в Балканската война 1912-1913 г. между балканските съюзници избухват остри разногласия за владеенето на освободените територии. Сърбия предявява искане за земите, намиращи се на запад от р. Вардар, и повдига въпроса за ревизиране на българо-сръбския договор 1912 г. Гърция предявява искане към териториите на Южна Македония и част от Западна Тракия. Претенциите на двете държави са неоснователни, тъй като се отнасят до земи, населени предимно с българско население. Отчитайки своята решаваща заслуга за разгрома на Турция в Балканската война, България настоява да получи цяла Македония, изтъквайки и факта, че преобладаващият етнически елемент в нея е българският. На 19 май 1913 г. Сърбия и Гърция подписват таен военно-политически договор, който е насочен изцяло против България. По силата на този акт на Сърбия се предоставят всички земи на запад и изток от р. Вардар до планината Осогово. На Гърция се признават земите, намиращи се на юг от планината Беласица до залива Елефтера (разположен източно от устието на р. Струма). Двете държави се задължават да си оказват пълна подкрепа, в случай че някоя от тях влезе във война с България. Скоро след подписването на този договор от Букурещ са направени изявления, че Румъния търси приятелството на Сърбия и Гърция. Под предлог да не се допусне нарушаване на "балканското равновесие" от страна на България румънските управляващи среди предявяват претенции към Южна Добруджа. Турция също не прикрива своя стремеж да си възвърне земите, намиращи се на запад от линията Мидия - Енос. Всяка една от балканските държави започва да се готви за война. В България са мобилизирани 600 000 души, но практически от нея могли да бъдат използвани 500 000 души. Веднага след сключването на Лондонския мирен договор 1913 г., по заповед на българското военно командване всички български войски, разположени в района на Източна Тракия, са прехвърлени на запад за действия против сръбската и гръцката армия. След изготвения набързо план се проектирали военни действия само против тези две държави, поради това на турската и румънската граница не са оставени почти никакви войскови сили. Сърбия и Гърция, които също така не демобилизират своите армии, разполагат общо с 550 000 души, към които се присъединява и една черногорска дивизия от 12 000 души. След намесата на Румъния и Турция против българската армия се изправя и още една допълнителна военна сила от близо 700 000 души. Въпреки крайно неизгодното положение на България, цар Фердинанд I и стоящата зад него царедворска клика не скриват своите намерения за война против бившите съюзници на България.
Още преди 16 юни 1913 г. сръбският крал подписал манифест за обявяване на война на България с непопълнена дата. Цар Фердинанд I се оказва по-невъздържан и на 16 юни чрез своя помощник-главнокомандващ ген. М. Савов дава заповед за действия на българската армия срещу армиите на Сърбия и Гърция, които от своя страна предприели офанзива против България. Веднага на тяхна страна се присъединила и Черна гора. На 27 юни в конфликта се включва и Румъния, а 3 дни по-късно - и Турция. Изправена сама срещу всички свои съседи, въпреки някои успехи срещу сръбската и гръцката армия България е принудена да капитулира. Особено са облекчени в своите действия против нея Румъния и Турция. Без да срещнат каквато и да било съпротива, румънските войски прекосяват за няколко дни Северна България и се озовават до София. Турската армия успява, също без никакво противодействие от българска страна, да заграби Източна Тракия.
Австро-Унгария и Германия, които най-много насърчават цар Фердинанд I за войната, след нейното избухване не предприемат никакви стъпки за възпиране действията на останалите балкански държави против България. Тяхното желание е колкото се може повече да задълбочат противоречията на Балканите и да ликвидират Балканския съюз. На 28 юли е подписан Букурещкият мирен договор 1913 г., според който България не само е лишена в значителна степен от освободените от нея по време на Балканската война 1912 г.-1913 г. земи, но понася и тежки финансови и други загуби. Поражението на България в Междусъюзническата война сериозно разклаща положението на монархическия институт, но при все това цар Фердинанд I успява да се задържи на престола.


1927 г.
Състои се откриване на XXII Обикновено народно събрание. Председател: Александър Цанков, а от 21 май 1930 г. - Никола Найденов (Демократически сговор).


1951 г.
Българското правителство приема Правилник за присъждане на научни степени и научни звания: кандидат на науките и доктор на науките; асистент, доцент и професор във ВУЗ; младши и старши научен сътрудник в БАН.


1953 г.
Световният съвет на мира награждава посмъртно с “Почетна награда на мира” българския поет Никола Й. Вапцаров.
Никола Вапцаров е роден в Банско. Завършва Разложката гимназия, след което учи в Морското машинно училище във Варна. От 1932 г. е машинен техник в АД "Българска горска индустрия" в Кочериново. Член е на Районния комитет на БКП в Рилската долина. През 1936 г. се премества да живее в София. Първоначално работи в мелниците на братя Бугарчеви, а по-късно е огняр на парен локомотив. В годините на Втората световна война 1939–1945 се обявява за съюз със СССР и взема участие в Соболевата акция (ноември 1940 г.). През 1940 г. е отпечатана единствената му стихосбирка "Моторни песни". От 1941 г. е в редакционния комитет на в. "Технически глас" и е един от редакторите на в. "Литературен критик". Стихотворенията му са преведени на над 30 езика.
Арестуван през май 1941 г, Вапцаров е интерниран за 3 месеца в Годеч. Завръщайки се в София, става пръв помощник на Цв. Радойнов – ръководител на Военния отдел при ЦК на БКП. На 4 март 1942 г. е арестуван. Осъден е на смърт и на 23 юли 1942 г. е разстрелян заедно с А. Иванов, А. Попов, Ат. Романов, П. Богданов и Г. Минчев.


1971 г.
В София започва XXX Европейско първенство по вдигане на тежести, на което българските спортисти печелят 1 сребърен и 2 бронзови медала.


1984 г.
Политбюро на ЦК на БКП взема решение "За по-нататъшно сплотяване и приобщаване на българските турци към делото на социализма, към политиката на БКП". Предвижда се да се изработи система за поощряване на смесените бракове, за разширяване на общуването между младежи – турци и българи, набелязват се мерки за ограничаване дейността на ислямското духовенство и се забранява строителството на нови джамии. Предвижда се от средите на българските турци да се издигат повече кадри в местните и в централните органи на управление. Дава се разпореждане общуването на обществени места "да се осъществява на български език".


1986 г.
Министър-председателят Георги Атанасов съставя ново правителство. Първи негови заместници са Андрей Луканов и Стоян Марков. Заместник-председатели на премиера и председатели на новосъздадените съвети – Стопански, Социален, за духовно развитие и за селско и горско стопанство, са съответно Огнян Дойнов, Георги Караманев, Георги Йорданов и Алекси Иванов (от 25 декември 1986 г.). Ст. Марков е и начело на Държавния комитет за изследвания и технологии. Заместник-председатели на Министерския съвет са и Григор Стоичков, Иван Илиев и Кирил Зарев.
Георги Атанасов е роден на 25 юли 1933 г. Завършва история в Софийския университет "Св. Климент Охридски". Бил е първи секретар на Софийския градски комитет на Комсомола (1962 г.), първи секретар на ЦК на ДКМС (1965-1968 г.), завеждащ отделите "Наука и образование", "Деловодство" и "Организационен" към ЦК на БКП, секретар на ЦК на БКП (1977-1984 г.), кандидат-член и член на Политбюро на ЦК на БКП (1984-1986 г.). Заема и отговорни държавни постове: първи заместник-председател на Държавния комитет по планиране, заместник-председател на Държавния съвет, председател на Комитета за държавен и народен контрол. Председател е на Министерския съвет (1986-1990 г.). Избиран е за народен представител в V, VI, VII, VIII и IX Народно събрание. На 3 ноември 1992 г. Върховният съд го осъжда на 10 години затвор, но след едногодишен престой в затвора е помилван с президентски указ поради болест (1994 г.).


1986 г.
Политбюро на ЦК на БКП решава да се разработи "комплексна програма за повишаване готовността на страната за работа в условия на повишено радиоактивно замърсяване на околната среда", както и програма за повишаване безопасността, охраната и сигурността на АЕЦ-Козлодуй на базата на изводите от Чернобилската авария.


1987 г.
Открита е експозицията от 3000 минерални образци на Националния музей "Земята и хората". Музеят се помещава в сградата на бившия Военен арсенал в кв. Лозенец - София. Решението за създаване на музея е взето от Министерския съвет през 1986 г. Той се изгражда от даренията на над 200 дарители, най-значителното от които е на живеещия в чужбина Илия Делев.


2000 г.
Започват преговори на мисията на МВФ, ръководена от Юха Каконен, с българското правителство. Най-трудни са разговорите по исканото от МВФ замразяване на цените на парното, електроенергията и данъците. Мисията проявява разбиране по този проблем.
През 1944 г. се подписва споразумение между страните членки на ООН, което предвижда създаването на две международни организации - Международен Валутен Фонд и Международна Банка. Фондът започва своето реално съществуване от 1946 г. с 36 страни членки и статут на специализирано учреждение към ООН. В момента страните членки на МВФ са 185. Основните цели на фонда са да съдейства за стабилността на валутните курсове, за премахване на валутните ограничения и по международни валутни въпроси. МВФ предоставя временни финансови помощи и спомага за растежа на международната търговия.
България става член на МВФ на 25 септември 1990 г. За периода 1991- 2004 г. размерът на предоставените средства е близо 2.1 млрд. Страната ни сключва общо дванадесет споразумения с МВФ, три споразумения за извънредно финансиране, едно за подпомагане на преструктуриране на системата, подписано през април 1994 г. и едно разширено тригодишно споразумение от 28 септември 1998 г., чиято цел е да подпомогне икономическите реформи в периода 1998 - 2001 г.


2002 г.
Започва посещение на президентът Георги Първанов в Полша, където се среща с президента Александър Квашневски и получава полската подкрепа за членството на България в НАТО.


НА 19 ЮНИ В СВЕТА:


1829 г.
По инициатива на сър Робърт Пийл се създава лондонската полиция.


1846 г.
В САЩ се изиграва първият бейзболен мач с установени правила.


1912 г.
В САЩ е въведен 8-часовият работен ден.


1919 г.
Мустафа Кемал Ататюрк открива турския Национален конгрес в Анкара, който отхвърля решенията на Версайския договор, засягащи съдбата на Турция.
Мустафа Кемал Ататюрк е роден в Солун през 1881 г. Той е първият президент на Република Турция (1923-1938 г.). Фамилията Ататюрк (баща на турците) получава от Великото национално събрание на Турция при въвеждане на фамилиите през 1934 г. Средно и военно образование получава в Солун и Битоля. Завършва Академията на Генералния щаб в Истанбул през 1905 г. Участва в младотурското движение и след Младотурската революция през 1908 г. се оттегля от комитета "Единение и прогрес". Участва в Итало-турската война (1911-1912 г.), Втората Балканска война (1913 г.) и Първата световна война. В периода 1913-1914 г. е военен аташе в София. Той е привърженик на идеята за добросъседски отношения и за неутралитет на България.
Възглавява борбата на турския народ срещу гръцката военна интервенция в Мала Азия, подкрепяна от съглашенските държави (1919–1922 г.). По негова инициатива е свален султанът и Турция е обявена за република (29 октомври 1923 г.). Той е основател и лидер на Народнорепубликанската партия до края на живота си. От 1923 г. до 1938 г. е президент на Турция. Провежда много прогресивни реформи, които превръщат Турция в съвременна светска държава: преустройство на администрацията, формиране на нова съдебна система, въвеждане на латиницата в турския език (1928 г.). Въвежда фамилните имена (1934 г.).
По отношение на България се опитва да води дружелюбна политика, но по същество продължава стария курс на султанска Турция. Налага Ангорския договор от 1925 г., по силата на който се признава окончателното обезбългаряване на Източна Тракия. При неговото управление се подписват Договор за приятелство между Турция и България (1925 г.), Договор за търговия и мореплаване (1928 г.), Договор за неутралитет, арбитраж и помирение (1929 г.).


1933 г.
Франция дава политическо убежище на изгонения от Русия Лев Троцки.
Лев Давидович Троцки е руски революционер и съветски политик. Идеолог на теорията за перманентната революция, привърженик на методите на "военния комунизъм" и др. (троцкизъм). От 1897 г. се включва в социалдемократическото движение. Принадлежи към най-радикалното крило на Руската социалдемократическа работническа партия. Председател на Петербургския съвет по време на революцията 1905-07 г. и на Петроградския съвет по време на Октомврийската революция 1917 г. Троцки е един от организаторите на Червената армия и я ръководи по време на Гражданската война 1918-20 г. Народен комисар е на външните работи (1917-18 г.) и на военноморските сили (1918-25 г.). Член на Централния комитет (1917-27 г.) и на Политбюро на Централния комитет (1919-26 г.) на Руската КП (болшевики). От 1925 г. Троцки се противопоставя на нарастващата власт на Й. В. Сталин, обявява се против възможността социализмът да бъде изграден в една-единствена страна. Обвинен е в антисъветска дейност, през 1927 г. е изключен от Руската КП и заточен в Алмати. През 1929 г. е експулсиран и живее в емиграция. Критикува режима на Сталин като бюрократично израждане на пролетарската власт. Основава IV интернационал (1938 г.). Убит е в Мексико от агента на Народния комисариат за вътрешните работи (НКВД) испанеца Р. Меркадер.


1944 г.
По време на Втората световна война (1939-1945 г.) започва битката за Филипинското море, в която САЩ нанасят големи загуби на японската флота и авиация.


1953 г.
В нюйоркския затвор “Синг-Синг” са екзекутирани съпрузите Джулиъс и Етел Розенберг, признати за виновни по обвинение в шпионаж и издаване на важни държавни тайни на СССР.


1961 г.
Великобритания се отказва от правата си върху Кувейт и официално е провъзгласена независимостта на държавата.
Кувейт е държава в Западна Азия, в североизточната част на Арабския полуостров, на брега на Персийския залив. Площ - 17 818 кв. км. Официален език – арабски. Столица - Ал Кувейт. Парична единица - кувейтски динар. Административно деление - 3 провинции. Кувейт е конституционна монархия. Законодателната власт принадлежи на емира и Националното събрание.


1961 г.
При изкопни работи в Израел е открит град Цезарея, доказателство за съществуването на Пилат Понтийски.
Пилат Понтийски е римски наместник на провинция Юдея (26-36 г.), по време на царуването на Тиберий. Според Новия завет и Йосиф Флавий Пилат Понтийски осъжда Иисус Христос на разпъване на кръст. Християнският историк Евзебий Кесарийски съобщава, че Пилат Понтийски се самоубива през 39 г.


2000 г.
Елтън Джон произнася реч, в която защитава правата на хомосексуалистите.
Английският поп и рокизпълнител е роден през 1947 г. Той е един от роксимволите на 70-те години. Учи в Royal Academy of Music 6 години. Работи в музикално издателство и свири в нощни барове на Лондон. От 1967 г. до 1977 г. работи с Бърни Топин, автор на текстове. Истинският успех за Елтън Джон идва след турнето му в САЩ през 1970 г. Популярността му нараства с течение на годините: над 20 песни в световните ранглисти, три едновременно пласирани албума в САЩ и т. н. През 1973 г. създава собствена звукозаписна фирма - "Rocket Records", а през 1974 г. сътрудничи на Джон Ленън. Притежава футболния клуб "Удтфорд". Някои албуми: "Empty Sky" (1969 г.), "Elton John" (1970 г.), "Tumbleweed Connection" (1971 г.), "Friends" (1991 г.), "Goodbye Yellow Brick Road" (1973 г.), "A Single Man" (1978 г.), "Victim Of Love" (1979 г.), "The Fox" (1981 г.), "Too Low For Zero" (1983 г.), "Breaking Hearts" (1984 г.); "Sleeping with the Past" (1989 г.); "The One" (1992 г.), "Duets" (1993 г.), "Made in England" (1995 г.), "Big Picture" (1997 г.), "The Muse" (1999 г.), "Songs from the West Coast" (2001 г.).