ВИЗИТКА
Иван Тодоров е роден на 9 май 1944 г. в Добрич. Завършил е средно специално образование по машиностроене. Има 3 следдипломни квалификации: машиностроене, промишлен дизайн и естетика, трудово право и охрана на труда. Губи 100% зрение през 1988 г., както казва - "без предупреждение", след облъчване при гамадефектоскопия на детайли.
Пенсионер по болест. Женен, с 2 деца и 6 внука. Ръководител на неправителствената организация на хора със зрителни увреждания "Хобисклуб" в Добрич и един от издателите на едноименния вестник.

- Вие не сте сляп по рождение, г-н Тодоров, как ви приемат хората сега, разбират ли ви или ви съчувстват?
- Имам една максима: "Проблемът е чужд, докато не те връхлети". Аз, който живея на тъмно, твърдя, че никой не знае какво е пълна тъмнина. Нито офталмолози или психиатри. Питате дали ме разбират? Едно е да разбираш, друго е да усещаш. Нас, хората с увреждания, ни препращат от канцелария в канцелария, унижават ни, подхвърлят ни като досаден проблем. Химията в главата на слепия никой не иска да чуе. Превърнаха ни в клиенти. Подигравка е, например, искането да съберем 3 подписа от три различни институции, за да получим бележка за инвалидност. А става дума за някакви си 15-тина лева повече годишно. Говоря за чл. 52 от Правилника за приложение на смешния Закон за хората с увреждания.
- Изпълнителният директор на Агенцията за хора с увреждания Минчо Коралски също е инвалид, не по рождение. Очаквате ли от неговата институция по-компетентна съпричастност?
- Нека изчакаме. Действия трябват, не само разбиране. Нашата организация Хобисклуб означава "Хора, обединени около истината за слепотата." Ние сме с опит и не възприемаме света, без да го премислим. От какво имат нужда слепите? От промени. Съюзът на слепите е организация, останала от комунистическо време, напълно изчерпана от съдържание. Там властовите позиции се препредават, по 30 години стоят провинциалните председатели и нищо не вършат. Говори се, че като ни приемат в Европейския съюз, ще се подобри качеството на живот, особено нашето. Надяваме се, че ще има равнопоставеност, интеграция в обществото и защита от дискриминация. Че ще постигнем равен достъп до правото на труд, образование, квалификация, социални услуги. Пак в този ред на мислене са развитието на духовното и интелектуалното състояние на българина, възможностите за изява на трудовите и творческите заложби. Според едно от изказванията на министър Меглена Кунева, ще вземаме повече пари, ще пътуваме повече и навсякъде. Българският език ще стане официален, един от официалните три езика в Европа. Ще се използва кирилица. По този начин ще имаме възможност да попълваме всички документи на български, дори да напишем писмо до Страсбург на родния си език.
- Не са ли прекалени очакванията ви за Европейския съюз?
- Казвам само, че би могло да се случи в обозримото бъдеще. В Европейския съюз обаче още не знаят, че България е страна на парадоксите. Българинът се отличава по това, че вземе ли властта веднъж, забравя задълженията и помни само правата си. И сега няма да пропуснем да покажем характерните си национални, регионални и местни парадокси. Най-трудни и най-бавни са промените в мисленето. Няма да разберем истинските неща в живота, ако не променим нагласата си към обществото и така постепенно да променим нагласата на обществото към нас, хората с увреждания. Ние сме повече образовани, но с по-малко разум. Имаме повече знания, но по-лоша преценка за всичко. Повече експерти, но и повече проблеми. Повече администрация с по-малък ефект. Повече медицина и по-малко здраве. Повече бюрокрация и още повече затруднения, особено за хората с увреждания.
- Кое е по-голямо изпитание: мизерните пенсия или чиновническото бездушие?
- В страната ни живеят или по-скоро оцеляват два милиона възрастни. В тази група са и хората с увреждания. Само в Добрич са седем хиляди. На улицата, на която живеете, вероятно са десет-петнадесет, има ги във вашия и в нашия блок. Има толкова беззащитни хора, които се нуждаят от една подадена ръка. В буквалния смисъл. Защо, докато минавате покрай сляп човек, първи не кажете "Добър ден" и не го докоснете с ръка? Очаква се вие да сте пръв, защото той не може да ви види. Парадокс е, че имаме високо самочувствие и много ниска търпимост. С особено сила това важи за могъщия чиновник, който най-малко се сеща, че получава заплата, за да служи на такива като нас. Всички имаме собствени къщи, но с много малки семейства. Пием твърде много, пушим твърде много, харчим съвсем безотговорно и то, когато имаме. И умираме лесно. Ядосваме се бързо и сме съвсем безкомпромисни към другите. Четем твърде малко, но пък гледаме много телевизия. Събуждаме се твърде уморени и се молим твърде рядко. Увеличихме броя на предметите, намалихме ценностите си. Обичаме твърде рядко и мразим твърде често. Знаем как да оцеляваме, но не знаем как да живеем. Ще дам пример с така нар. социален асистент. Какви проблеми решаваме с него? Тази министерска програма решава само безработицата на 20-30 човека. Или пък друга министерска приумица, наречена "Личен асистент"?
- Защо наричате програмата за подпомагане министерска приумица?
- Личният асистент е член на семейството - майка, баща, дете...Този човек така и така помага, без да го задължават. С допълнителните 160 лв./ колкото е минималната работна заплата за страната към момента/ в семейството влиза малко повече сиренце, те правят човека с увреждания по-малко беден, но не по-независим. Това е решаване на проблема "на парче". Аз предлагам нова форма на обгрижване: асистент за независим живот. Сегашните дневни центрове за такива като нас са комунистическа отживелица. Държавата трябва да се задължи да заплаща 160-200 лв. на пострадалия и той да реши от какво има нужда: от патронаж за храна, от личен асистент или ще си поръча такси, за да отиде някъде. Нали няма нищо безплатно. Човекът обаче ще разполага с парите си, ще решава как и за какво да ги харчи, от какви услуги има нужда в момента. Животът му наистина ще стане независим, обществото ще го приеме като равен, той него - също. Точната сума за всеки инвалид може да се определя според процента на увреждане.
- В последните години държавата демонстрира добри намерения: тротоари за инвалиди, рампи в училища и театри, в административни сгради, в някои болници.
- Къде сте ги видели тези неща. Аз познавам толкова много публични сгради, които са без предпазни парапети? Това е опасно не само за слепите, но и за всички граждани. Говорите за загриженост. Какво стана със звуковите информационни светофари? Държавната и общинските администрации се задъхват от "специалисти", роят се институциите, които уж се "грижат" за хората с увреждания? Нима хора от нашите среди ще бъдат по-лоши консултанти, преподаватели или инструктори? Или действащите в момента програми целят решаването на част от безработицата за сметка на хората с увреждания. Те също имат право на труд и при това най-добре чувстват от какво имат нужда. Защо няма нито един уволнен социален работник за това, че демонстрира лошо възпитание и поведение към хора с увреждания? Нима нас - увредените, няма кой да ни защити от дискриминация. Защо управляващите ухажват само казионните и национални организации, които са платени? Защо не се допитват до неправителствените организации, създадени демократично, без директива "от горе".
- Как хората с увреждания у нас ще получат някакъв достъп, не казвам равен, до европейските фондове и програми?
- Трябва да се създаде един Обществен фонд, който да работи на принципа на проектите. Кандидатстваш с конкретен проект, печелиш и започваш работа. В Общественият съвет е добре да бъдат представени лидерите на всички организации на хората с увреждания. Защото едно е да имаш отношение към проблемите на тези граждани, друго е да си един от тях, да познаваш възможностите им, да знаеш перспективите им. Не омаловажавам усилията на обществото и държавата. Но направеното е престъпно малко. Приказките, че за стандарта на една страна се съди по статуса на нейните инвалиди, са за пред света. Не е ли парадокс, че на 13 април в сайта на социалното министерство бе обнародван концептуален документ за десоциализиране на услугите за хората с увреждания, както и за създаване на областни комисии с правомощия за закриване на фалшиво ефективните центрове за социална рехабилитация и интеграция. Как тогава си представяте интеграцията в обществото на такива като мен? Какво го е грижа държавния служител? Той прекрасно знае да извади музикални емпетройки от компютъра си, да си направи порнозапис или да изтегли филм от Интернет на работното си място. С какво е полезен той на другите? За нас, различните, разни чиновници правят бутафорни курсове по готварство, плетиво и особено по тапицерство. Кого залъгват, че ни създават заетост и ни приобщават в обществото? Себе си или нас? Или финансиращите европейски фондове? Отговорът е - шефовете си, за да защитят заплатите си, но не и каузата. Затова трябва да бъде създаден Обществен съвет, без значение към социалното министерство, Агенцията по заетостта или към друга държавна институция. И този съвет да управлява европейските фондове за инвалиди. Той да решава каква да бъде заетостта ни, начина да бъдем полезни на обществото. Уверявам ви, няма човек, комуто е приятно да повери съдбата си на друг. С повече толерантност и уважение ние, хората с увреждания, можем да се справим. В моя град Добрич се роят и ще се нарояват нови центрове: за рехабилитация, за интеграция, за деца, ресурсен център, център за демагогия и прочее. Откровена лъжа е, че някои от тези места имат значение за инвалидите. Болно ми е за нашите кметове и кметския екип, които сами си избрахме. Те направиха първи стъпки за адаптиране на инфраструктурата, но няма как да разберат истината за тези центрове. В тях доволно виреят послушници-дезинформатори, с интерес да продължава статуквото.
- Защо избрахте АТАКА, за да споделите проблемите си, да потърсите решения?
- Защото АТАКА единствена показва ясно, конкретно, точно и последователно недъзите на цялата управляваща класа. Това е единствената опозиционна партия. Тя има смелостта да говори, без да притеснява другояче мислещите, не им натрапва своите възгледи. За мен АТАКА е най-демократичната политическа сила, тя дава правото свободно да излееш мислите си, да спориш и да търсиш истината. Българинът все още не е свикнал да понася критика.

Маргарита Върбанова

http://www.vestnikataka.com