изпрати публикация  :  календар  :  търсене  :  статистика  :  Архив  :  Има ли Дядо Коледа?  :  Интернет връзки  :  Polls  
    НДТ, Добрич, България Албена - Oasis for Holidays   По-добрият вестник на Добричка област
NDT Newspaper, Dobrich, Bulgaria
    
 Добре дошли в НДТ, Добрич, България
 2024-03-28 @ 23:34 EET
КАЛЕНДАР НА СЪБИТИЯТА    
КалендарКАЛЕНДАР НА СЪБИТИЯТА: 1147  - Основава се столицата на Русия – Москва 1921 - Изолират молекулата на инсулина 1953 - край на тригодишната война в Корея 1974 - Американският Конгрес открива процедура по импийчмънт на президента Ричард Никсън

НА 27 ЮЛИ СА РОДЕНИ:

1930 г.
Наум Шопов – български театрален и киноактьор.
Наум Шопов дебютира в киното като утвърден театрален актьор в “Бедната улица” (1960 г.). Постига големи успехи на сцените на Театъра на Българската армия. Особено запомнящи се са театралните му роли в спектаклите: “Делото “Дантон” (1977 г., Театър на Българската армия), “Сън” (1989 г., Народен театър “Ив. Вазов”), “На дъното” (1998 г., Народен театър “Ив. Вазов и други. Носител на награда за актьорско майсторство на Прегледа на пиеси с младежка тематика в Пловдив през 1968 г.; на две награди “Аскеер” за мъжка роля; на много награди от Съюза на актьорите в България и др. Едни от най-известните филми с негово участие са: “Двама под небето” (1962 г.), “Инспекторът и нощта” (1963 г.), “Крадецът на праскови” (1964 г.), “Вълчицата” (1965 г.), “Няма нищо по-хубаво от лошото време” (1971 г.), “Нона” (1973 г.), “Вилна зона” (1975 г.), “Вечни времена” (1975 г.) “По дирята на безследно изчезналите” (1977 г.), “Топло” (1978 г.), "Капитан Петко войвода” (1981 г.), “Под едно небе” (1982 г.), “Константин Философ” (1983 г. – 1986 г.), “За госпожицата и нейната мъжка компания” (1984 г.), “Горски хора” (ТВ, “Тишина” (1990 г.), “О, Господи, къде си?” (1991 г.), “Мълчанието” (1991 г.), “Граница” (1994 г.), “Вагнер” (1998 г.), “На дъното”, “Магьосници” (1999 г.), “Последно кино” (2002 г.), и др.

1933 г.
Дончо Цончев – български писател.
Дончо Цончев завършва геология в Софийски университет “Климент Охридски” през 1959 г. От 1951 г. до 1953 г. работи като зидар. В периода между 1959 г. и 1963 г. е геолог в Родопите и Странджа. Учител е в София (1963-1966 г.), геолог в Министерството на горите (1966-1968 г.), завеждащ редакция в издателство “Народна младеж” (1968-1970 г.), заместник-главен редактор на “Профиздат” (1970-1973 г.), завеждащ отдел “Българска литература” (1973-1989 г.) в сп. “Съвременник”, директор на списание “Лов и риболов” (от 1989 г.), основател и директор на вестник “Наслука” (от 1991 г.). Публикува в периодиката от 1956 г. Пише за природата и света на животните, както и детско-юношеска проза. Автор е на разкази, новели, повести, драми – “Мъже без вратовръзки” (1966 г.), “Роман на колелета” (1970 г.; 1974 г.), “Червени слонове” (1970 г.), “Опасни типове” (1971 г.), “Почти любовна история” (1972 г.), “Принцовете” (1976 г.; 1991 г.), “Ако можехме да ги чуем” (1977 г.), “Звезден прах” (1981 г.), “Къщата на песните” (1985 г.), романовата трилогия “Жълтата къща” (1982-1986 г.), “Дневникът на един геолог” (1989 г.), “Циганинът” (1991 г.), “Ние, децата на голямата лъжа” (1992 г.).

1963 г.
Трифон Иванов – български футболист. Играе за ФК "Етър" до есента на 1989 г., когато преминава в ЦСКА. С отбора на армейците е 3 пъти шампион на България, 2 пъти носител на Купата на Съветската армия и веднъж е носител на Купата на България. Играе 2 сезона в "Бетис" – Испания, 1 година в "Ксамакс" – Швейцария, а в периода 1995 г. – 1999 г. е в отбора на "Рапид" – Виена, с който стига до финала за Купата на носителите на националните купи през 1998 г. С националния отбор на България, в който е несменяем титуляр, печели бронзов медал (4-то място) от световното първенство в САЩ (1994 г.). В кариерата си като национален състезател отбелязва 5 гола, най-важният, от които е срещу отбора на Русия в квалификациите за европейско първенство в Англия през 1996 г. Трифон Иванов е футболист № 1 на България за 1996 г.



НА 27 ЮЛИ УМИРАТ:
916 г.
Св. Климент Охридски – първият български епископ, който проповядва словото Божие на славянски език. Някои съвременни учени приемат, че той е създателят на кирилицата, много по-опростена като графична система азбука от глаголоцата. Климент Охридски e роден около 840 г. Той е архиепископ, учител и книжовник, един от учениците на братята Кирил и Методий. Биографичните данни за него, особено до пристигането му в България, са твърде оскъдни. Предполага се, че е роден в югозападните български земи. Знае се, че като ученик на братята Кирил и Методий взима участие в тяхната великоморавска мисия. След смъртта на Кирил през 869 г. придружава Методий от Рим до Панония и Великоморавия. А след неговата смърт през 885 г. заедно с Горазд застава начело на борбата против немското католическо духовенство в Панония и Великоморавия. Климент Охридски е принуден да напусне пределите на тези две западнославянски княжества, след 885 г. заедно с Наум, Горазд, Сава и Ангеларий се отправя на изток и през Белград пристига в България. Тук е посрещнат много радушно от княз Борис I, който управлява от 852 г. до 889 г. и бива изпратен за учител в югозападните български земи – областта Кутмичевица. Установява се в Охрид (откъдето е наречен и Охридски) и създава там Охридската книжовна школа. За един период от 7 г. между 886 г. и 893 г. Климент Охридски успява да подготви 3 500 ученици. През 893 г. е ръкоположен за пръв славянски архиепископ в Дрембица, или Великия, поради което му е прибавена и титлата Велички. Книжовното му дело е изключително голямо както по своя обем, така и по значение. Предполага се, че Климент Охридски е автор на около 75 поучителни и похвални слова и на двете пространни жития на Кирил и Методий. Той е един от инициаторите и участниците в създаването на кирилицата (като по-опростен вариант на глаголицата). Съчиненията му получават широко разпространение във всички славянски страни. Книжовното му наследство се усвоява от Русия, Сърбия и Румъния. На негово име е наречен Софийският университет – първото висше учебно заведение, открито в България след Освобождението. Името му носят още Университетското издателство в София, а доскоро и Духовната академия.

1576 г.
Вечелио Тициан (Ticiano Vecellio) – италиански живописец, представител на Венецианската живописна школа от късния Ренесанс. Роден е около 1477 г. / 1487 г. / 1490 г. Ученик е на Дж. Белини, изпитва влиянието на Джорджоне. Майстор е на многообразната красота на света, чийто идеал е жизнерадостният ренесансов човек: “Флора” (1515 г.), “Земна и небесна любов” (1515 г.), “Вакханалия” (1515-1518 г.), “Бакх и Ариадна” (152 г.), “Въвеждането на Мария в храма” (1534-1538 г.), “Венера Урбинска” (1538 г.). След 1540э работи предимно портретна живопис, която се характеризира с правдивост на изобразените характери и с богата колоритна гама: “Ла Бела” (1536 г.), “Пиетро Аретино” (1545 г.), “Иполито Риминалди” (около 1548), “Карл V” (1548 г.) и др. Късните му творби са на антични и религиозни теми: “Похищението на Европа” (около 1559 г.), “Св. Магдалена” (около 1560 г.), “Св. Себастиан” (около 1570 г.), “Оплакване на Христа” (1573-157 г.).

1841 г.
Михаил Юриевич Лермонтов – бележит руски писател и поет.
Лермонтов е роден в Москва на 15 октомври 1814 г. На 12 години е настанен в Московския университетски пансион, където се запознава с образци на руската и чужда литература, става горещ почитател на Пушкин и Байрон. На 16 години започва да следва в Московския университет, от където е изключен след 2 години заради разногласия с професорите. Постъпва в юнкерското кавалерийско училище. След 2 години получава назначение в лейбгвардейския хусарски полк в Царско село. Името му става известно в Русия със стихотворение, посветено на смъртта на Пушкин през 1837 г. Лермонтов е преместен на служба в Кавказ, а не след дълго е върнат в Петербург. През 1840 г. заради дуел със сина на френския консул отново е преместен в Кавказ, където участва в похода срещу черкезите. Бележитият руски поет е убит в кавказкия гр. Пятигорск на дуел. Въпреки ранната си смърт Лермонтов оставя в наследство забележително творчество: лирика – "Ангел" (1831 г.), "Русалка" (1832 г.), "Смъртта на поета" (1837 г.), "Бородино" (1837 г.), "Молитва" (1837 г.), "Поет" (1838 г.), "Дума" (1838 г.), "Три палми" (1839 г.), "И скучно, и тъжно" (1840 г.), "Мъгли" (1840 г.), "Валерик" (1840 г.), "Завещание" (1840 г.), "Въздушният кораб" (1840 г.), "Родина" (публикувана 1890 г.), "Прощавай, немита Русия" (публикувана през 1890 г.), "Сън" (1841 г.), "Тамара" (1841 г.), "Пророк" (1841) и други.; поеми – "Измаил бей" (1832 г.), "Литвинка" (1832 г.), "Хаджи Абрек" (1833 г.), "Аул Бастунджи" (1833 г. – 1834 г.), "Боярин Орша" (1835 г. – 1836 г.), "Сашка" (1835 г.), "Песен за цар Иван Василиевич, младият опричник и търговец Калашников" (1838 г.), и други, драми – "Испанци" (1830 г.), "Странният човек" (1831 г.), "Двама братя" (1834 г. – 1836 г., публикувана 1842 г.) и други; проза – "Вадим" (1832 г. – 1834 г., незавършен роман), "Княгиня Лиговска" (1836 г., незавършен роман), "Герой на нашето време" (1839 г. – 1840 г.), очерци. През 1840 г. излиза сбирката "Стихотворения".

1959 г.
Александър Цолов Цанков – български общественик, политик, държавник, публицист, академик.
Александър Цанков е роден на 29 юни 1879 г. Министър-председател е на България от 9 юни 1923 г. до 3 януари 1926 г. Председател е на XXI и XXII Народно събрание между 1926 г. и 1931 г.
Александър Цанков завършва Юридическия факултет на Софийския Университет през 1905 г., специализира държавни науки и политическа икономия в Мюнхен, Бреслау (Вроцлав) и Берлин. Александър Цанков е професор по политическа икономия в Софийския Университет; член е на Българската академия на науките. Започва политическата си дейност като социалдемократ. Между 1921 г. и 1923 г. е ръководител на Народния сговор и на Демократически сговор (от август 1923 г.). Министър е на народното просвещение в периодите между 1923 г. и 1926 г. и между 1930 г. – 1931 г. Александър Цанков създава партията “Народно социално движение през 1932 г., която е разтурена след Деветнадесетомайския преврат от 1934 г. Автор е на “Икономическа история на България” (заедно с проф. Д. Мишайков), “Политическа икономия” (1931 г) и др. След Деветосептемврийския преврат през 1944 г. емигрира в Германия, където оглавява създаденото от него Задгранично представителство на България. В края на 40-те години заминава за Буенос Айрес. През 1945 г. е осъден задочно на смърт от Народния съд и лишен от политически и граждански права. Общото събрание на Българската академия на науките възстановява посмъртно членството му през 1993 г. Автор е на “България в бурно време. Спомени” (издадена през 1998 г).

2002 г.
Христо Константинов Фотев – български поет.
Завършва фабрично-заводско училище в Сливен през 1951 г. Моряк е на моторен кораб от 1953 г. до 1954 г. художник е в стенописно ателие в Ямбол (1957 г. – 1959 г.); драматург е на театъра “Адриана Будевска”, Бургас (1961 г. – 1962 г.); творчески секретар е на Дружеството на бургаските писатели (1964 г. – 1990 г.); главен редактор е на алманах “Море” (от 1990 г.). Носител е на националната литературна награда. “П. К. Яворов”, Чирпан (1992 г.), литературната и морална награда “Атанас Яранов” (1993 г.), наградата за цялостна творческа дейност “Пеньо Пенев” (1994 г.); “Златен Пегас”, Бургас (1994 г.); национална литературна награда за поезия “Иван Николов”, Пловдив (1995 г.) и други. Литературното му наследство включва Съчиненията: “Баладично пътуване” (1961 г.), “Лирика” (1965 г.), “Сантиментални посвещения” (1967 г.), “Пристанище” (1969 г.), “Обещания за поезия” (1978 г.), “Венецианска нощ” (1989 г.), “Литургия за делфините” (1981 г.), “Аполис” (1993 г.), “Над съня” (1995 г.), “Пейзаж от думи” и др.
 
НА 27 ЮЛИ В БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ:

1330 г.
След срещата на българската и сръбската армия на хълмистото поле при Земен цар Михаил ІІІ Шишман и крал Стефан Урош ІІІ Дечански не достигат до мирно решение на конфликта, но решават да бъде сключено еднодневно примирие.
Цар Михаил ІІІ Шишман, е син на деспот Шишман, владетел на Видинската област. Денят и годината на раждането му не са известни. Избран е за цар на болярски съвет след смъртта на цар Георги Тертер II, който царува от 1321 г. до 1322 г. В един венециански документ от 1313 г. той е упоменат като "Михаил деспот на България, господар на Видин, родственик на цар Урош". За дъщерята на крал Стефан Урош II Анна-Неда Михаил III се жени през 1292 г., когато Милутин е принуден от татарския хан Ногай да върне Видин на деспот Шишман. През 1323 г. предприема поход срещу подбалканските градове и опустошава околностите им, обсажда и принуждава градовете между Месемврия и Сливен да признаят властта му. В отговор император Андроник III организира поход в Тракия и завладява Пловдив. През 1324 г. Михаил ІІІ Шишман организира поход срещу отцепника Войсил, а след неговото бягство в Константинопол нахлува в Източна Тракия и в продължение на 12 дни опустошава земите между Вира и Траянопол. През август 1324 г. Михаил ІІІ Шишман и Андроник III сключват мирен договор, според чиито клаузи българската държава задържа черноморските крепости Аетос, Анхиало, Месемврия, Русокастро, Диампол. Във византийски ръце остават Пловдив, Созопол, Агатопол и Вукелон. Междувременно през 1324 г. Михаил ІІІ Шишман изпраща в заточение своята първа съпруга Анна-Неда и сина си Иван Стефан. Причините за това решение се крият както в желанието на българския владетел да сключи съюз с Андроник III, като за да потвърди това си намерение сключва брак с вдовицата на Теодор Светослав и сестра на Андроник Теодора, така и в силно влошените му отношения със сръбския крал Стефан Урош III Дечански, след като в династичната криза от 1323 г. до 1324 г. подкрепя претендента за сръбския престол Владислав. През 1326 г. и Византия е обхваната от вътрешнополитическа криза. В тази ситуация българският владетел сключил таен договор за взаимопомощ (т.нар. Черноменски договор от 13 май 1326 г.) с император Андроник III. Съгласно клаузите на Черноменския договор българският владетел се задължава да подкрепи Андроник III в борбата му срещу неговия дядо, а младия император Михаил III срещу Стефан Урош III. Сръбският крал Стефан Дечански заема страната на стария император Андроник II. През 1328 г. отношенията между Михаил Шишман и Андроник III силно се влошават след свалянето на стария император от престола и обявяването на Андроник III за "автократор". Военните действия между двамата приключват с подписването на т.нар. Одрински мир, според който срещу голяма парична сума Михаил III Шишман връща на Византия крепостта Вукелон (октомври 1328 г.). През май 1329 г. мирният договор е потвърден. През пролетта на 1330 г. Михаил III Шишман предлага на Андроник III организирането на антисръбски поход. Към българо-византийската коалиция се присъединяват и Иванко Бесараб, Белаур – брат на Михаил III Шишман и деспот на Видин, и Иван Александър – братовчед на българския владетел и деспот на Ловеч. На 19 юни 1330 г. българските войски, предвождани от Михаил III Шишман, потеглят от столицата Търново и скоро след това завземат Земен. Предложението на Стефан Дечански за възстановяване на мирните отношения било отхвърлено и неговите войски се установяват при Велбъжд. Преговорите между двете враждуващи страни, провели се между 25 и 27 юли 1330 г., приключили със споразумение за еднодневно примирие. На 28 юли българската войска се пръска да търси храна. В този момент каталаните и част от сръбската войска, командвана от бъдещия цар Стефан Душан, нападат българите и ги разгромяват. В битката загива и българският цар Михаил III Шишман. Погребан е в църквата "Св. Георги" в с. Старо Нагоричане. Михаил III Шишман е последният български владетел, водещ политика към установяване на военна и политическа хегемония на България на Балканския полуостров.

1875 г.
В периода 25 – 27 юли в гр. Браила, Румъния се провежда годишното събрание на Българското книжовно дружество (днес Българска академия на науките).

1877 г.
В хода на Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.) части от отряда на Осман паша завладяват Ловеч.
Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.) е война между Русия и Турция, довела до освобождаването на по-голямата част от българския народ от османско иго и до възстановяването на българската държава. Предизвиква се от подема на националноосвободителните движения на Балканите (въстанието в Босна и Херцеговина (1875-1878 г.), с което започва т. нар. Източна криза, Старозагорското въстание (1875 г.), Априлското въстание (1876 г.) в България) и широкото обществено движение в тяхна подкрепа. Целта на Русия е да подпомогне революционното движение в стремежа си да засили своето влияние на Балканите и да премахне някои неблагоприятни за нея последици от Кримската война (1853-1856 г.).
Русия полага усилия за уреждане на Източната криза по дипломатически път. За целта по нейна и на Англия инициатива се свиква Цариградската конференция (1876-1877 г.). След нейния неуспех войната става неизбежна. На 3 (15 нов стил) януари Русия сключва съглашение с Австро-Унгария, осигурявайки си нейния неутралитет, но на много висока цена – анексирането на Босна и Херцеговина от Австро-Унгария. През март Румъния се съгласява да пропусне свободно руските войски през нейна територия. На 11 (23 нов стил) април Русия скъсва дипломатическите си отношения с Турция и на следващия ден – 12 (24 нов стил) април, в Кишинев Александър II подписва манифест за обявяване на война на Турция. Този път руският император тръгва със своя народ за избавлението на друг народ – акт, непознат в дългата история на Романови. На циркулярната нота на турския външен министър Савфет Мехмед паша на другия ден след обявяването на войната до западните велики сили да вземат участие във въоръжения конфликт не се отзовава нито една европейска държава. Убедени във военния неуспех на Русия, Англия и Германия изчакват развоя на събитията, а поради сключеното на 3 (15 нов стил) януари споразумение с Русия Австро-Унгария е принудена да пази неутралитет. Румъния застава на страната на Русия и нейните войски започват активни военни действия през август. В началото на юни руската Дунавска армия (190 000 души) е съсредоточена на левия бряг на р. Дунав (срещу 186-хилядна турска армия). На Кавказкия фронт силите също са почти равни. През нощта на 15 (27 нов стил) юни руските войски под командването на ген. М. И. Драгомиров форсират р. Дунав при Зимнич. Свищов е първият освободен български град. За преминаване на Балкана е определен Предният отряд (в който влиза и Българското опълчение) на ген. Й. В. Гурко, а за обезпечаване на фланговете са определени Източният и Западният отряд. На 25 юни (7 юли – нов стил) е превзет Търново, на 2 (14 нов стил) юли Предният отряд преминава през Хаинкьойския проход (днес Проход на републиката) Балкана и се насочва към Стара Загора. На 31 юли се завързват епични боеве, в които наред с руските войници и офицери се сражават и проявяват голяма храброст българските опълченци. Предният отряд отстъпва пред многочисления враг. Турското командване прегрупира силите си, а в негова подкрепа идва от Северна Албания (с помощта на английски параходи, прехвърлена в Дедеагач, а оттам по ЖП линия Дедеагач – Одрин – Търново – Сеймен (днес Симеоновград) армията на Сюлейман паша. След това русите преминават към отбрана. С това започва вторият период на войната. Западният отряд превзема Никопол, но не успява да превземе Плевен, където от Видин идва 15-хилядният корпус на Осман паша. Двата щурма на Плевен се оказват неуспешни. На Кавказкия фронт след първоначалните успехи руските войски също преминават към отбрана. Заради неправилно стратегическо разгръщане на войските и липсата на сведения за противника те загубват завладяното, с изключение на гр. Ардахан. През август руските войски и българските опълченци на Шипка след героични боеве удържат позициите (Шипченска епопея). Това е едно от двете най-решителни сражения в цялата освободителна кампания. Чутовната храброст на опълченците спасява цялата война. Третият щурм на Плевен отново завършва с несполука. Руското командване разбира, че войната ще се реши при Плевен, и затова пристъпва към блокада на града, която завършва на 28 ноември (10 декември нов стил) с капитулацията на турския гарнизон. Осман паша заедно с цялата си армия (43 000 души) пада в плен. След това започва общото руско настъпление. Започва третият период на войната и началото на военния разгром на Турция. При изключително трудни условия Западният отряд на ген. Гурко преминава Балкана и на 23 декември 1877 г. (4 януари 1878 г. нов стил) София е освободена. В същия ден започва настъпление и Южният отряд на ген. Ф. Ф. Радецки при Шейново. В плен попада 22-хилядната армия на Вейсел паша. От 3 до 5 (15 – 17 нов стил) януари армията на Сюлейман паша е разбита при Филипопол (днес Пловдив), а на 8 (20 нов стил) януари е завзет и Одрин.
На Кавказкия фронт руските войски също преминават в настъпление и на 1-3 (13-15 нов стил) октомври турската войска е разбита при Аладжа. След това русите превземат Карс и Ерзурум.
На Балканския фронт руските войски достигат до Сан Стефано (днес Йешилкьой), на 15 км от Цариград. Враждебната политика на Англия и Австро-Унгария и навлизането на английска ескадра в Мраморно море накарва руското правителство да се въздържи от нахлуване в Цариград. На 19 (31 нов стил) януари в Одрин турското правителство се принуждава да подпише предварителните руски условия, а на 19 февруари (3 март нов стил) се подписва Санстефанският мирен договор (1878 г.). В резултат на Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.) Русия си възвръща Южна Бесарабия, загубена след Кримската война (1853-1856 г.), присъединява Южна Украйна, Крим, Карската област, Кавказкото черноморско крайбрежие, Югозападна Грузия, северната част на Турска Армения. Сърбия, Румъния и Черна гора стават независими държави. Под натиска на английската и австро-унгарската дипломация и при опасността от избухването на нова война руското правителство проявява склонност към отстъпки. В резултат на войната България е освободена от петвековното турско робство и започва самостоятелен политически живот и развитие по пътя на капитализма. Възродената държава съдейства за разгръщане на творческите възможности на българския народ, задържани дотогава от чуждото политическо робство.
Във войната Русия дава 200 000 убити, изчезнали, починали и ранени. Същността на този факт не се променя от субективните намерения на царизма, дори след като се допусне, че войната избухва, за да бъдат осъществени експанзионистичните планове на руския царизъм.
Българският народ участва много активно във войната. Наред с Българското опълчение, в хода на войната възникват спонтанно множество въоръжени отряди (с около 35 000 бойци). Тяхното участие с основание се смята за продължение на националната революция, и то вече не като саможертва, а като свещен дълг, като върховна повеля. Участието на българския народ не се ограничава само в съпроводителни акции по време на войната като продоволствена помощ, разузнавателни сведения, битова и медицинска подкрепа. Българите спомагат за успешното провеждане на много бойни операции и по този начин се превръщат в действена сила, във фактор за спечелване на победата над Османската империя и освобождението на България.

1787 г.
Високата порта отправя ултимативно искане към Русия да й върне Кримския полуостров и да признае Грузия като васално на султана владение. В ултиматума се настоява и за гарантиране равни права на руските и на турските търговци.

1895 г.
В периода 21 – 27 юли 47 делегати от 62 учителски дружества основават Български учителски съюз с печатен орган вестник "Съзнание", посрещнат остро от просветния министър Константин Величков.

1903 г.
В сградата на Висшето училище в София по инициатива на проф. Любомир Милетич българските политически партии основават Благодетелна комисия за подпомагане на страдащите македонци с почетен председател митрополит Симеон Варненско-Преславски, с председател професор Димитър Агура и с членове Александър Радев, Димитър Петков, Димитър Вачов, Тодор Влайков и Андрей Ляпчев.
Любомир Милетич е филолог и общественик, член на Българската академия на науките. Милетич е роден в Щип. Следва славянска филология в Загреб, като завършва обучението си в Прага. Той е един от създателите на Висшето училище в София (днес Софийски университет "Св. Климент Охридски") и полага много грижи за неговото издигане. От 1888 г. до 1892 г. е преподавател, а след това между 1892 г. и 1934 г. е професор и ръководител на катедрата по славянска филология. През 1903 г. – 1904 г. е избран за декан на Историко-филологическия факултет, а през 1900 г. – 1901 г., 1921 г. – 1922 г. Милетич е избран и за ректор на университета. Той участва и в управлението на Българската академия на науките като председател на Историко-филологическия му клон между 1901 г. и 1915 г., подпредседател между 1911 г. и 1925 г. и председател от 1926 г. – 1937 г. на Управителния съвет на Българската академия на науките. Освен това Любомир Милетич между 1928 г. – 1937 г. е председател на Македонския научен институт, като дълги години е и редактор на списание "Македонски преглед". Той пръв чете лекции по сравнителна граматика на славянските езици и поставя началото на славянското езикознание в България. Изследва езика, бита и историята на българските преселници в Трансилвания, Банат, Влашко и Молдова. Проучва историята на българския език и българската диалектология и най-вече на източните говори. Автор e на редица трудове: "Книжнината и езикът на банатските българи", "Източните български говори", "Разорението на тракийските българи през 1913 г. година", "Седмиградските българи и техният език" и др.

1925 г.
Гръцките офицери Каламбакис и Доксакис избиват 17 арестувани българи от селата Търлис, Ловча и Каракьой (Търлиски инцидент). На 12 януари 1925 г. България настоява за международна анкета. Докладът на Де Ровер и Корф от 2 май разобличава гърците и е приет от Съвета на Обществото на народите.

1940 г.
На 26 и 27 юли в Залцбург А. Хитлер и Й. Рибентроп приемат последователно румънския и българския премиер и уговарят връщането на Южна Добруджа на България.

1991 г.
Провежда се обединителна конференция с участието на Българският земеделски народен съюз с председател Виктор Вълков (т. нар. БЗНС казионен), БЗНС "Никола Петков" (на Милан Дренчев) и БЗНС "Врабча 1", на която се учредява Български земеделски народен съюз – единен (БЗНС-единен). Избира се ново Постоянно присъствие със секретар Ценко Барев и председател на Управителния съвет Светослав Шиваров. Йосиф Петров е обявен за почетен председател на съюза. Печатен орган: в. "Земеделско знаме". След възстановителния конгрес на БЗНС (7 и 8 ноември 1992 г.) прекратява своята дейност. Възобновява се с решение на Софийския градски съд през март 1994 г. Съюзен секретар е Ценко Барев.

2000 г.
След остър политически и исторически дебат с гласовете на ОДС ХХХVІІІ Народно събрание сваля академик Благовест Сендов от поста заместник-председател на парламента.



НА 27 ЮЛИ В СВЕТА ПРЕЗ:

1147 г.
Основава се столицата на Русия – Москва.
Москва е столицата на Русия, център на Московска област. Най-големият в страната политически, промишлен, научен и културен център е. Разположен е на река Москва. Около Москва се формира най-голямата в Русия градска агломерация. Москва е най-големият транспортен възел на Русия, в който се събират 11 железопътни, 13 шосейни линии, има 3 речни пристанища, 4 летища. В Москва има 76 висши учебни заведения (вкл. 2 университета), 31 професионални театри, над 70 музея и др. Тук се намира най-голямата в страната библиотека.
За първи път градът се споменава в летописи от 1147 г. От ХIII в. е столица на Московското княжество, а до 1712 г. – на Руската държава. След пренасянето на столицата в Петербург през 1712 г. Москва запазва значението си на втора столица. От 1918 г. Москва отново е столица на Русия, а от 1922 г. – на СССР. Градът става свидетел на тежки отбранителни битки по време на нашествията на Наполеон I (1812 г.) и Хитлер (1941 г.). Градът е запазил архитектурни паметници от ХIV-ХХ в. Домакин е на ХХII Олимпийски игри през 1980 г.

1772 г.
В гр. Фокшани започват преговорите за подписване на мирен договор между Русия и Турция. Освен воюващите страни в мирната конференция участват представители на Австрия и Прусия.
Войните, водени в района на Черно море и Балканския полуостров, където се сблъскват интересите на Русия и Турция, са свързани с изострянето на международните противоречия в Близкия изток (т. нар. Източен въпрос) и засилването на експанзията на Русия в балканските страни, опирайки се на националноосвободителните движения на угнетените християнски народи. Русия се стреми да получи излаз на Черно море и да предпази своите южни области, които много често са обект на турска експанзия. Управляващите руски среди отделят огромни средства и сили за решаване на близкоизточните проблеми в своя полза. По време на войните с Турция бунтовническите движения на Балканите ангажират значителни турски сили и така създават стратегически простор за по-широко руско настъпление. В резултат на войните от 1710 г. – 1713 г., 1735 г. – 1739 г., 1768 г. – 1774 г. и 1787 г. – 1791 г. Русия се превръща в черноморска държава и укрепва своите позиции на Балканите. С Кючуккайнарджишкия мирен договор от 1774 г. Русия в резултат на победата във войната получава правото да закриля християнската църква, да дава подслон на балкански бегълци, да бъде официален покровител на християнските народи в Османската империя.
С войните през XIX в. (1806 г. – 1812 г., 1828 г. – 1829 г. и 1877 г. – 1878 г.) Русия се стреми да утвърди своето влияние на Балканите, и да завладее Проливите. Обективно войните допринасят за освобождаването на балканските народи. Във втората Екатерининска война (1787 г. – 1791 г.) се сформират няколко доброволчески полка. Русия се страхува, че подобни хомогенни военни части, изградени на национален принцип, могат да породят неочаквани политически усложнения, и се отказва от сформирането на такива команди. Българските доброволци се бият при крепостта Очаков, при овладяването на гр. Фокшани, на р. Римник, при крепостта Измаил. След войната от 1787 г. – 1791 г. Влашко и Молдова стават полунезависими под покровителството на руските императори, а след войната от 1806 г. – 1812 г. Сърбия получава автономия във вътрешните си работи. С Одринския мирен договор след войната от 1828 г. – 1829 г. Сърбия, Влашко и Молдова получават автономия, а Гърция – независимост. С Руско-турската освободителна война от 1877 г. – 1878 г. България е освободена от турско робство.

1777 г.
Французинът маркиз Лафайет пристига в Америка и се включва в борбата на колониите за тяхната независимост. По-късно той се завръща във Франция и взема участие в революцията от 1789 г.
Войната за независимост на 13-те английски колонии избухва поради задълбочаващия се конфликт между тях и Метрополията. В резултат е създадена независимата държава САЩ. Военните действия започват на 19 април 1775 г. със сраженията при Лексингтън и Конкорд. На 4 юли 1776 г. американският Конгрес приема Декларацията за независимостта на САЩ.
В началото британските войски имат надмощие, но победата на американците в битката при Саратога през октомври 1777 г. води до обрат в хода на войната. Към американската армия, командвана от Джордж Вашингтон, се присъединяват и доброволци от европейските държави. На 19 октомври 1781 г. английската армия капитулира. С подписването на Парижкия мирен договор от 1783 г. Англия признава независимостта на САЩ.

1787 г.
Високата порта отправя ултимативно искане към Русия да й върне Кримския полуостров и да признае Грузия като васално на султана владение. В ултиматума се настоява и за гарантиране равни права на руските и на турските търговци.

1866 г.
Чрез трансатлантически кабел, положен от парахода “Грейт ийстърн”, се установява телеграфна връзка между САЩ и Англия.

1921 г.
Джон Джеймс Рикард, Фредерик Бантинг, Чарлз Хърбърт Бест и Джон Маклауд изолират молекулата на инсулина.
Английският физиолог Джон Джеймс Рикард е роден на 6 септември 1876 г. в Клъни, Шотландия и умира на 16 март 1935 г. в Абърдийн. Учи в университети в Абърдийн и Лайпциг. От 1918 г. Рикард живее в Канада. Изучава диабета. През 1922 г. заедно с Ф. Бантингъм и други открива инсулина. Лауреат е на Нобелова награда за физиология и медицина през 1923 г.

1949 г.
Първият реактивен самолет, английският “Де Хавиланд комет"”, извършва първия си полет.

1953 г.
В Панминчжон е подписано примирие между ООН, Северна Корея и Китай, което слага край на тригодишната война в Корея, в която загиват 1,6 млн. корейци и китайци и над 118 хиляди войници на ООН. Южна Корея отказва да подпише споразумението, тъй като не е съгласна с разделението на страната.
Войната в Корея (1950 г. – 1953 г.) е породена от агресията (25 юни 1950 г.) на Корейската народнодемократична република (КНДР) в Република Корея с цел обединение на двете държави. Превзета е столицата на Република Корея – Сеул. Съветът за сигурност на ООН осъжда КНДР като агресор в отсъствието на съветския постоянен представител. На 27 юли САЩ се включват във войната на страната на Република Корея. След настъпление на американската армия линията на фронта се премества на север. В подкрепа на КНДР пристигат китайски доброволци. Октомври 1951 г. ООН възстановяват фронта на 38-ия паралел. След преговори на 27 юли 1953 г. е подписано примирие. Войната завършва без победител. Страната остава разделена.

1955 г.
Австрия възстановява суверенитета си след 17-годишна окупация от чуждестранни войски.
Федерална република Австрия е държава в Централна Европа, разположена по горното и отчасти по средното течение на р. Дунав и североизточните разклонения на Алпите. Образувана е след разпадането на Австро-Унгарската империя през 1919 г. Площта на Австрия е 83 858 кв. км., а населението и е 8 078 000 жители, според преброяване проведено 2002 г. В пределите на Австрия живеят австрийци, словенци, хървати, чехи, словаци и унгарци. 84% от населението й са католици, а 6% са протестанти (лутерани). На север страната граничи с Чехия и Словакия, на изток с Унгария, на юг с Хърватска, Словения и Италия, а на запад с Швейцария и Лихтенщайн. Официалният език е немски. Столицата и е Виена. Състои се от 9 провинции: Виена, Долна Австрия, Горна Австрия, Залцбург, Форарлберг, Бургенланд, Щирия, Каринтия и Тирол. Глава на държавата е федерален президент. Законодателен орган е двукамарен парламент и Национален федеративен съвет. Австрия е член на Европейския съюз от 1 януари 1995 г. Австрия е промишлено-аграрна страна. От 12 ноември 1918 г. Австрия е федеративна демократическа република, чиято федерална конституция е в сила от 10 ноември 1920 г. През март 1938 г. Германия окупира Австрия (аншлус). Освободена е през 1945 г. След капитулацията на Германия е разделена на 4 окупационни зони. В резултат на мирния договор между СССР, САЩ, Великобритания и Франция, от една страна, и Австрия, от друга, на страната е върнат статутът на независима република (15 май 1955 г.). На 26 октомври 1955 г. Австрийският парламент приема Закон за постоянен неутралитет на Австрия. От 1945-1966 г. на власт са коалиционни правителства на Австрийската народна партия и Австрийската социална партия.

1974 г.
Американският Конгрес открива процедура по импийчмънт на президента Ричард Никсън във връзка с аферата “Уотъргейт”. По-късно Никсън подава оставка.
Импийчмънт е процедурата за привличане към отговорност от законодателен орган на държавния глава и други висши длъжностни лица в някои държави за измяна, вземане на подкуп и други тежки престъпления. Възниква във Великобритания през 1376 г.
Под Аферата ”Уторгейт” се разбират незаконните действия на Комитета на Републиканската партия за избор на президент при избирателната кампания през 1972 г. Опитват се да монтират подслушвателно устройство в щабквартирата на Демократическата партия в хотел “Уотъргейт” във Вашингтон. Ричард Никсън не успява да докаже убедително, че няма нищо общо с аферата “Уотъргейт”, и подава оставка като президент. Конгресът на САЩ приема закон, с който се прекратява разследването на делото и се забранява Р. Никсън да бъде обект на разследване.
Ричард Никсън е роден на 9 януари 1913 г. в Йорба Линда, щат Калифорния и умира на 22 април 1994 г., в Ню Йорк. Никсън е ХХХVІІ президент на САЩ, управляващ между 1969 г. и 1974 г., кандидат от Републиканската партия. Той завършва "Уайтър Колидж" през 1934 г. Служи във Военноморските сили на САЩ (U. S. Navy) от 1942 г. до 1945 г. От 1950 г. Никсън е в Сената на САЩ, от 1952 г. до 1960 г. е вицепрезидент на Д. Айзенхауер. През 1960 г. Ричард Никсън се включва в предизборната борба срещу президента Дж. Ф. Кенеди и губи. През 1969 г. е избран за президент. По време на президентския му мандат на 20 юли 1969 г. Нийл Армстронг стъпва на Луната водят се военни действия в Камбоджа и Виетнам, подписва се мирен договор с Виетнам през 1973 г. След процедурата по импийчмънт в резултат от аферата "Уотъргейт" през август 1974 г. е сменен е от вицепрезидента Дж. Р. Форд.

1993 г.
Лидерите на босненските сърби, хървати и мюсюлмани се срещат в Женева в опит да осуетят взаимно плановете си за разделянето на вече обхванатата от война разпаднала се Югославия.
Въоръжените конфликти в Югославия започват след отделянето на Словения и Хърватия от Федерация Югославия на 25 юни 1991 г. В периода 29 февруари – 1 март 1992 г. се провежда референдум за независимост в Босна и Херцеговина, бойкотиран от сърбите. Бившата югославска република е разделена на 52 окръга за мюсюлманите, 37 – за сърбите и 20 – за хърватите. С намеса на югославската армия е създаден Сръбски автономен район в Крайна. На 2 септември 1992 г. се провежда референдум за сръбска автономия. Създадена е Република Сръбска в Босна и Херцеговина с център Пале. Следват нови въоръжени сблъсъци между националните общности, дипломатическа намеса на Европейския съюз и изпращане на силите на ООН (ЮНПРОФОР). На 21 септември 1993 г. САЩ, Русия, Испания, Франция и Великобритания поемат инициативи за съвместни действия, преговарят с президентите на Босна и Херцеговина, Хърватия и Югославия. Страните не приемат предложените проекти за споразумение и следват нови религиозни и етнически сблъсъци. През март 1994 г. във Вашингтон е подписано споразумение между босненския президент Алия Изетбегович и хърватския президент Франьо Туджман. През април 1994 г. сръбската артилерия обстрелва мюсюлманския анклав Горажде в Източна Босна, обявен за "зона на сигурност". Американски самолети бомбардират сръбските позиции. Предложенията на т.нар. Контактна група (САЩ, Русия, Франция, Германия, Великобритания) за разделяне на босненските територии (51 % за мюсюлманите и хърватите, обединени в Мюсюлманско-хърватска федерация, и 49 % за босненските сърби; Сараево остава под контрола на ООН) не довеждат до прекратяване на военните действия. На 12 октомври 1995 г. след мирни преговори по инициатива на САЩ е постигнато споразумение за прекратяване на огъня. На 1 ноември 1995 г. в Дейтън, САЩ, президентите на Хърватия, Босна и на Мюсюлманско-хърватската федерация подписват споразумение за прекратяване на войната. На 14 декември 1995 г. в Париж президентите на Босна, Хърватия и Сърбия подписват договор за мир в Босна.

1993 г.
Израел атакува Южен Ливан в отговор на ракетните атаки на арабската терористична организация “Хизбула”.
Страната Израел е разположена на брега на Средиземно море. Територията й е определена с резолюция на ООН от 1947 г. – 14,1 хиляди кв. км, а заедно с присъединените територии през арабо-израелските войни – 21,9 хиляди кв. км.
Независимостта на Израел е провъзгласена на 14 май 1948 г. по решение на ООН. Територията на Палестина е разделена на еврейска и арабска държава. През 1948 г. и 1949 г. се води арабо-израелска война. През юни 1967 г. започва нова война, в която Израел окупира територии от Египет, Сирия, Йордания и източната част на Йерусалим. През 1979 г. е подписано съглашение за мир между Египет и Израел и на Египет е върнат Синайският полуостров. През 1993 г. се подписва мирно съглашение с Организацията за освобождение на Палестина за автономия, през 1994 г. – съглашение за Газа и Йерихон, а през 2000 г. се водят преговори със Сирия за връщане на Голанските възвишения.
 


Сходни връзки

КАЛЕНДАР НА СЪБИТИЯТА | 0 брой коментари | Регистрация
Екипът не носи отговорност за коментарите, публикувани от посетителите.

Stats
 Copyright ©2000 - 2003 © 2024 НДТ, Добрич, България
 Всички права запазени.
Powered By Geeklog 
Страницата е генерирана за 0.07 секунди