Пред "Нова добруджанска трибуна" дългогодишната пощальонка Миланка Костова, за която радостта в очите на получателите на писмо е най-голямото удовлетворение

Миланка Костова е родена на 19 август 1957 г. в с. Житница. Учи в ОУ "Христо Смирненски", а след това и в Първа гимназия в Добрич. Известно време работи като крояч. От 1991 г. е пощальонка и вече 15 години разнася на много добричлии и хубави, и лоши вести. Семейна е, има две дъщери и двама внука - Максим и Емануел.

- Какво Ви провокира да станете пощальонка?

- Трябваше да се започне нещо. Случайно ми се обадиха за свободното място. Започнах страхливо, защото работата има много отговорности, но постепенно ми хареса и останах. Попаднах в добър колектив, с добри началници. Подкрепяли са ме и в хубави, и в трудни моменти. Майка ми също беше пощальонка. С нея работихме две години, преди да излезе в пенсия. Петкана Червенкова ми беше първият началник, беше ми като майка. С нея съм споделяла всичко. Сегашният ми началник - г-жа Опълченова, е човек ерудиран, много изискващ, но и много даващ за службата.

- Как преминава един Ваш работен ден?

- Сутрин в 8 часа идва първата поща. Разпределяме писма, записи, вестници. След това ги подреждаме по маршрути. В 9 ч. идва втората поща от страната и чужбина. И нея сортираме. Описва се препоръчаната поща. След това напълваме чантата, тръгваме и разнасяме.

- Колко тежи чантата на един пощальон и колко домакинства обслужвате?

- Чантата не е под 7-8 кг, в някои дни тежи и много повече. Ако си в район с много жилищни блокове, обслужваш поне 2000 домакинства на ден.

- Какви пратки най-често се получават?

- Най-често се получават обикновени писма. Те се пускат в пощенските кутии, а препоръчаните се дават лично. Когато няма никой, се оставя известие. С него идват в Колетна служба. Там писмото се съхранява 20 дни.

- Как Ви посрещат, когато отивате да занесете писмо?

- Най-напред питат кой е, а като кажа "пощальонката", вече ме приемат по-спокойно. Явно хората ги е страх от измамници, които се представят за чиновници от различни служби.

С течение на годините хората започват да ни познават и в повечето случаи с радост ни посрещат. Още повече, че в тези времена децата и близките ни тръгнаха по чужбина да учат и да търсят препитание. За онези, които останаха тук да ги чакат, всяко писмо е огромна радост, а за нас - удоволствие, че я виждаме в очите им. В такава ситуация, като видиш кутията разбита, ти става съвестно и се качваш да им занесеш писмото. За тях е голяма радост, а за мен удовлетворение от работата.

Имало е случаи, когато чакат снимки на внуците си и като отида, канят ме и искат да ги покажат. Не можеш да откажеш, когато виждаш радостта им.

Имах случай, когато занесох препоръчано писмо от Франция на една госпожица. Излезе майка й и каза: "По-добре да не го беше носила. Дъщеря ми иска да се омъжи във Франция и това са документите, с които ще замине". Дъщерята излезе, подписа се и взе писмото. Мина около година, нося друго писмо и майката отново ме посреща, този път радостна, и казва: "Ела да те почерпя. Това са снимки на внучето. Дъщеря ми е щастливо омъжена във Франция". Те сега са тука и живеят при майката.

За нас писмото е писмо. Дали е важно, или маловажно - длъжни сме да го занесем.

- В епохата, в която съвременните технологии се използват все по-широко, не започнаха ли да се пишат по-малко писма?

- Напротив, все повече се увеличава кореспонденцията. Вярно, че и конкуренцията е голяма, но явно при нас е по-сигурно и по-евтино. 127 години след основаването на Всемирния пощенски съюз се стремим да поддържаме високо качество на услугите. Подобрява се механизацията на работните процеси и електронната обработка. През последните години поделението в Добрич има много добри резултати по отношение на приемане на писмовни и колетни пратки, експресни куриерски услуги, абонамент за вестници и списания.

Хората пишат писма. Изпращат мартеници. Има много открити картички за Нова година. Въпреки съществуващите модерни и бързи телекомуникации, писмото като средство за общуване на хора, разделени от време и разстоянието, не остарява.

- Колко са пощальоните в Добрич , познавате ли се и каква е връзката помежду ви?

- Пощальоните в Добрич са около 25. Познаваме се всички. В службата сме си свързани. Знаем улиците във всеки район. В личен план споделяме и хубави, и лоши неща. Отбелязваме заедно празниците. Няма повод, по който да не сме се събрали. Знаем рождените дни на децата и на мъжете си.

- След 15 години работа, чувствате ли Всемирния ден на пощите - 9 октомври, като личен празник и как ще го отбележите?

- Чувствам го като личен празник и винаги го чакам с нетърпение. През деня ще си работим като всеки друг път, а вечерта ще празнуваме. Професията пощальон на практика е не само професия, а и граждански дълг, който изпълняваме със съзнанието, че сме част от световната пощенска гилдия.

Разговаря Татяна ИВАНОВА

Снимки от личния архив на Миланка КОСТОВА