изпрати публикация  :  календар  :  търсене  :  статистика  :  Архив  :  Има ли Дядо Коледа?  :  Интернет връзки  :  Polls  
    НДТ, Добрич, България Албена - Oasis for Holidays   По-добрият вестник на Добричка област
NDT Newspaper, Dobrich, Bulgaria
    
 Добре дошли в НДТ, Добрич, България
 2020-09-26 @ 02:29 EEST
ПЪРВИЯТ НОСИТЕЛ НА НАГРАДА ЗА БНТ Е ШИЛ ШАПКАТА НА ФРАНСИС ФОРД КОПОЛА    
ИнтервютаГеорги Колев е майстор и в двата си занаята - шапкарството и операторското майсторство. 6 милиарда зрители по цял свят са видели слънчевото затъмнение над България, благодарение на него. Разговаряме с него по повод Деня на занаятчиите - 29 юни 


- Откъде води началото си твоят занаятчийски път?
- Израснах в тази работилница. От четиригодишен съм в дюкяна на баща ми. Ако може да се говори за приемственост на занаятите, аз съм точен пример за това. За разлика от брат ми, когото баща ми пердашеше с линията, за да го вкара в дюкяна и да седне зад машината, а той казваше: "Аз шапкар няма да ставам". Може би, затова се казва, че когато нещата не ти идват отвътре, нямаш желание за нещо, то не се получава. На мен ми беше интересно тук. Може би, интересът идваше и от това, че една занаятчийска работилница е център на антиките, на интересни личности от града. Аз израснах в такава среда - около баща ми, който бе интересен, симпатичен човек, се въртяха актьори, музиканти. Оттам познавам бай Новак, бай Митьо Камиона, най-старите наши актьори в театъра. Въртях се в дюкяна, зяпах с отворена уста. Имаше голяма печка с пясък отгоре, на която постоянно имаше водичка и те си правеха кафе. Може би, тази среда ми е повлияла, за да бъда по-чест гост на дюкяна.
- Баща ти наследствен шапкар ли е?
- Не. Той е бил 13-о дете. Един от братята му - чичо Георги, успял навреме да се измъкне от село и да завърши търговско училище в Добрич. Дали от съжаление или защото му е бил симпатичен, хваща баща ми за ръка, когато бил десетгодишен и го пазари да стане шивач в Добрич. Баща ми обаче вечер хващал пътечката и се прибирал обратно в Димитър Ганево. Тогава брат му го завел с влака в Букурещ. Пазарил го в една фабрика, където започнал да учи занаята шапкарство. Десетина години като ерген е живял там. Университетът на неговия живот е бил там. Когато живееш в град като Париж или Букурещ достатъчно е да четеш афишите, за да имаш богата култура. Добре усвоил школата. Беше природно интелигентен, макар и с трето отделение образование. Намираше общ език с актьори, музиканти.
- Колко време ти бе необходимо, за да усвоиш занаята?
- При усвояването на една професия нещата не стоят така, както казваме сега - за шест месеца изкарваш една школа и си готов шивач, шапкар, фризьор или обущар. Нещата се учат цял живот. Сега, след като 50 години вече практикувам този занаят, има случаи когато идват хора, носят ми шапка, шита някъде по света - в Япония, Китай, Америка, и я искат абсолютно същата. Тогава въз основа на опита, който имаш, трябва малко да се напънеш и да я направиш.
- Кое е най-специфичното в шапкарството? Къде е тънкостта?
- Всеки занаят си има тънкости. Специфичното е в това, че трябва да убедиш клиента, да му направиш най-доброто за него. Да му предложиш онова, което на него му отива, а не просто да му сложиш шапката на главата, както в десетките магазини, където не се интересуват от това. Слагат му шапката на главата, няча значение, че човекът прилича с нея на кукер. Има едно златно правило, което съм наследил с дюкяна, а именно, че всеки върнат клиент връща десет. Затова целта на занаятчията е да предложи най-доброто на съответната личност. Клиентът идва с една представа. Видял приятеля си, харесал го, и иска същата шапка. Но не си дава сметка, че приятелят му е пълничък, а той е висок. Ако му сложа шапка, която да го извиси с още 20 сантиметра, той ще прилича на кукер. Най-тънкото в занаята е за всекиго да определиш онова, което ще му подхожда най-добре като форма и цвят. Не като излезе на улицата да го погледнат и да се запитат този какво се е докарал като плашило.
- От какви материи стават хубавите шапки?
- Ако говорим за каскетчета, ги делим на зимни и летни. През зимата обикновено ги шия от флаконета, от по-дебели платове. През лятото предпочитам да са от ленени платове. Държат по-хладно, не запотяват. Стремя се материалите да са естествени.  Бомбетата пък се правят от филц. Оформянето им е щамповано, докато при ленените шапки се прави с кройка. Почти всяка материя, с изключение на коприните, стават за каскетчета. Правил съм и от коприна, но те са по-артистични. Имам около 15-20 калъпа в различна форма. Правя каскети с различни козирки, моряшки, военни шапки.
- Кое е най-интересно за чужденците, които идват в дюкяна ти?
- Най-интересното за тях е, че нещата се правят на ръка, от парче плат и добиват съответната форма. Миналата година имах такъв случай. Дойде американка от Далас, САЩ. Влезе в дюкяна, седна. Впечатлиха я едни даласки каубойски шапки. Попита дали мога да направя за мъжа й. Когато дойде да я вземе я попитах защо от Добрич купува каубойска шапка, когато в САЩ има достатъчно такива, възхищавал съм се на шапките на актьорите от сериала "Далас". Тогава тя ми обясни, че тяхното е щампа. И за един ден машината произвежда десет хиляди бройки, а моята шапка е изработена на ръка. Една шапка от конфекцията там струва 50-60 долара, а изработена ръчно - 250-300 долара, докато от мен ще я купи за 15 лева.
- Това означава ли, че у нас е на безценица ръчният труд, занаятчийските услуги?
- Това е конюнктура в цялата държава. И занаятите загиват. Синът ми и дъщеря ми почти са овладели занаята. Синът ми бе две години без работа и почти всичко е овладял, но той нито веднъж не се обърна да каже, че иска да седне на машината. Защото вижда, че не може с тази професия да се издържа семейство. С нея баща ми ни изучи - мен и брат ми, а сега очите ни са като на японски лагер - да гледаме дали клиентът ще влезе в дюкяна или ще подмине. Това е резултат от инфлацията, която се получи в професията. Глобализацията на света също води до ликвидиране на занаятчийството. Например, шивачите вече фалират. Кой ще ходи на шивач, щом от магазин за втора употреба може да си купи костюм за 4-5 лева. Сега чувам, че китайците са пуснали българска керамика. Затова смятам, че скоро ще дойде времето да ударим ключовете на занаятчийските работилници, в които има много колорит, романтика, много живец. За жалост, нещата стигат дотам, че един ден не можеш да си платиш наема.
-Имаш ли редовни през годините клиенти?
- Имам. Те се обаждат сами. През една - две години си правят каскетче. Идват дори хора, които преди 30 години са купували от баща ми шапка. Доволни са, искат нова. Аз кройките не съм ги сменил. Използвам кройките и калъпите на баща ми, защото те са класика.  Например, за тези шапки, които сега наричат "канадки", "белгийки", на кройката от 1925 година пише "жокей". Тогава само жокеите са ги носили. Сега гледаш го елегантен, хубав мъж, симпатяга, турил една такава шапка. Питам го как може такова нещо, а той ми отвръща, че били модерни. Да, модерно е да отиде на стадиона, да му пази сянка, но да сложи елегантен костюм с такава шапка, вече нямам думи.
- Ти самият носиш ли шапка?
- Да, макар и рядко. За разлика от баща ми. Той половината шапки ги продаваше от главата си. Прибира се вкъщи. Някой го срещне и хареса шапката му. Той му я пробва. Когато другият се хареса, казва му "дай пет лева" и му я дава. Така всеки ден беше с различни шапки. Помня баща ми си сложи шапка, майка ми също се докара с една шапка. Когато ги питам къде отиват, ми обясняваха, че отивали да се фотографират или пък на вечеринка. Затова трябва да са елегантни.  Аз също нося шапка, но не всеки ден. Когато е горещо времето слагам едно бомбенце. Когато е студено също слагам шапка - каскетчета с ушички. Имам един любим унгарски модел.
- Кои са по-известните ти клиенти?
- Преди две-три години реших да направя една тетрадка с впечатления, защото при мен идват много хора. Споделят, разказват, коментират. Идват много интересни хора. Идеята бе провокирана от един много ценен автограф отпреди години, който получих от футболиста Боби Чарлтън. Той беше тук през 1986 г. Купи си шапка и ми даде автограф. В книгата, която отворих преди 2-3 години, вече имам много автографи, спомени и снимки на хора, които са посещавали дюкяна ми. Ето, например единият е Бате Енчо от предаването "По-по-най". Друг е колекционер на шапки, който обикаля света и събира екземпляри от всички посетени страни - н.с. I ст. д-р Андрей Чорбанов от Института по микробиология към БАН. Има мисли от много чужденци от 42 държави - от Япония, Индия, Тайланд, САЩ, Белгия, Холандия, Италия и т.н., сред тях има и посланици. Посвещение имам от шефа на музея на восъчните фигури в Русия. От сдружението на вдовците и вдовиците. Най-забележителната личност, която е посетила дюкяна ми, е световноизвестният кинорежисьор Франсис  Копола. От него също имам автограф в книгата с посвещение "За Георги". Той си купи три шапки - тип идиотки, каквито носят режисьорите.  Така се случи, че два пъти влезе в дюкяна. Когато дошъл първия път съпругата ми била в дюкяна. Купил една шапка, но започнало да вали. Жена ми му дала чадър, за да разгледа "Старият Добрич". Когато дойде да го върне, купи още две - за сина и внука си.   Българин, който живее в Тоскана ми писа, че като се разхожда по улиците в Италия, го питат откъде са му шапките.
- Ти като си скроил толкова шапки, на теб успя ли някой да ти скрои шапката?
- Да, още през 1962 г. Имах удоволствието да започна работа в БНТ през 1960 г. три месеца след като я създадоха. През 1961 г. снимах филм "Шарени, писани" в Троян, Бели осъм, Черни осъм за керамиката в България. Получи се разкошен филм. През 1962 г. в телевизията се получи писмо, че в Кайро се провежда първият конкурс за телевизионни филми. Избраха четири филма, трябваше им още един. Тогава зам.-директорът на БНТ Рангел Вълчанов, предложил моя филм да се включи в конкурсната група. Така аз станах през 1962 г. първият носител на награда за БНТ за операторско майсторство за филма "Шарени писани". Така ненавреме дошлата добра вест ми скрои номер, защото предизвика българската завист. Като стана работата с наградата въпросът с моето жителство, който трябваше да се уреди, за да остана в София, увисна. Решиха да ме изпратят във Варна като отговорен оператор, защото щял да се организира телевизионен център. Като отидох във Варна, там идея си нямаха. Помотах се един месец там, снимах няколко делегации и наесен дойдох в Добрич. Тогава започнах оттук да изпращам кореспонденции на телевизията - бях третият кореспондент на БНТ. Отначало нямахме сигнал. Аз снимах пленуми, съвещания, а нищо не се вижда по телевизията. Чак през 1971-72 г. се появиха първите сигнали на телевизията. Това е началото на втората ми професия, на втория ми занаят.
- Кой е бил най-специалният ти телевизионен репортаж?
- Това е най-нашумялата история със слънчевото затъмнение. Единствен аз от Република България в 17,45 ч. успях да поднеса на телевизията кадри от слънчевото затъмнение. Директорката на телевизията Лили Попова с екип от 25-30 души бяха на Камен бряг, за да го снимат, когато на екрана пуснаха заради технически гаф черно петно и никой не можа да види слънчевото затъмнение. Аз през това време имах за задача да снимам животните в зоопарка вДобрич. Тогава заснех сянката на слънцето и 42-секунден кадър на пълното слънчево затъмнение. И в 17,45 ч. се качвам на Кулата да изпратя материала за София. Тогава чувам в слушалките "Все още имало можещи хора". Онази вечер аз имах над 6 милиарда зрители, тъй като БНТ имаше обмен с 94 телевизии по цял свят. Тя разполагаше само с моите 42 секунди от затъмнението, които изпрати по обмена. Друг интересен репортаж беше преди 25-30 години. В една върла зима ме взеха с БТР. Израждахме в едно К700. Всъщност трактористът я беше изродил в една шуба. Стигнахме трактора, но и БТР-ът не можа да стигне. Тогава с лопати успяхме да изринем снега и да стигнем до трактора, качихме я на БТР-а и я закарахме до болницата. 
Моите професии - и едната, и другата, са ме сблъскват много често с такива ситуации. Имал съм много интересни случки, срещал съм се с интересни хора. Много пъти съм снимал Тодор Живков, срещал със се с Фидел Кастро, с Брежнев, Гагарин, Хрушчов, Терешкова.  Цял живот са ме съпътствали забележителни личности.
-Кой занаят ти е по-присърце?
- И двата занаята са такива, че нещата при тях са на везни. Ако един ден кажа, че съм имал интересна случка с Фидел Кастро докато съм снимал в телевизията, то на другия ден ще имам нещо интересно, което се е случило тук в дюкяна. Атракцията е еднакво силна и на едното, и на другото място.

Разговаря Станислава КРЪСТЕВА

 


Сходни връзки

ПЪРВИЯТ НОСИТЕЛ НА НАГРАДА ЗА БНТ Е ШИЛ ШАПКАТА НА ФРАНСИС ФОРД КОПОЛА | 0 брой коментари | Регистрация
Екипът не носи отговорност за коментарите, публикувани от посетителите.

Stats
 Copyright ©2000 - 2003 © 2020 НДТ, Добрич, България
 Всички права запазени.
Powered By Geeklog 
Страницата е генерирана за 0.09 секунди