Първият и вторият мандат на Владимир Путин се различаваха помежду си така сякаш ние имахме не един и същ президент, а два различни политически режима, смята Евсей Гурвич, ръководител на икономическата експертна група.

Официалните икономически резултати от последните осем години впечатляват. БВП нарасна със 72%, реалната заплата – над 4 пъти, реалните доходи и пенсии – 2,4 пъти. БВП в доларово изражение се увеличи почти осем пъти, увеличи се делът на Русия в световната икономика. Как да се отнасяме към тези цифри? Съществува мнение, че всички наши успехи се обясняват с поскъпването на петрола и природния газ. Това е вярно, но само отчасти. Страната наистина получи много допълнителни петродолари: допълнителните доходи от повишаването на световните цени на суровините в сравнение с тяхното средно равнище за предшестващите осем години достигна за 2000-2007 г. е почти 500 милиарда долара /от които основната част - 450 милиарда долара – бяха получени през втория мандат на Путин/.

Щастливата ценова конюнктура много помогна да се повишат доходите и на населението, и на държавата. Но нейното влияние върху производството съвсем не бе решаващо: повишаването на цените на петрола ускори растежа на БВП с около 2% /при среден растеж 7% годишно/. Противоположният възглед се състои в това, че за икономическите успехи ние сме задължени на прехода от „ужасната“ политика, провеждана през 90-те години на миналия век, към „правилния“ курс след 2000 г. Но тогава остава неясно, защо през последните години успешно се развиваха почти всички страни от бившия СССР. Само в три от тях /Молдова, Киргизстан и Узбекистан/ икономическият растеж бе по-нисък от този в Русия. При това бърз растеж демонстрираха много различни страни: добиващи петрол и газ, и внасящи ги, енергично провеждащи реформи и тъпчещи на място, тясно свързани с руската икономика и ориентирани към Европа. В Армения растежът за осемте години се оказа два пъти по-висок от нашия /143%/, в Латвия той достигна 95%, в Украйна – 76%. Обяснението се състои в това, че главна роля изиграха общи за всички бивши републики фактори. И тези фактори са добре известни на икономистите: отдавна е забелязано, че преходът от планова икономика към пазарна поначало води към спад, който след това се сменя от активен подем. Това се случва, когато започват да работят пазарните механизми, в името, на които се и започват реформите.

След като се сформира новата структура на собствеността, започва да се усъвършенства управлението на компаниите, обновява се производството, след това започват да се появяват нови предприятия. Особено активен е растежът в стадия на възстановяване /докато производството не се е върнало на изходното си равнище/. Много от страните от близката чужбина отдавна вече са прекрачили тази граница, ние точно я достигнахме. Следователно и Русия, и останалите страни от близката чужбина са задължени за успешното си развитие след 2000 г. преди всичко на това, че трудните пазарни реформи, които /макар и на висока цена/ бяха проведени през 90-те години на ХХ век. Така че описването на този период само с черни цветове е черна неблагодарност от наша страна.

Казаното не означава, че политиката на управляващите през етапа на възстановителен растеж не е имала съществено значение. Първо, мащабите на растежа сред бившите съветски републики се различаваха шест пъти /от общия растеж от 3,5 пъти в Азербайджан до растеж от 41% в Киргизстан/. Второ, създаваните условия за бизнес до голяма степен определят развитието на икономиката за много години напред: ще продължи ли устойчивия си растеж или ще го прекрати, ще премине ли икономиката към иновационно развитие или ще запази суровинната си ориентация и т.н. Как могат да бъдат оценени осемте години от тази гледна точка? Не е възможно да се говори за целия период като единно цяло.

Първият и вторият мандат се различаваха помежду си, сякаш ние нямахме един и същи президент, а два различни политически режима. През първия мандат бяха направени много полезни неща за нашата икономика. Разумната макроикономическа политика създаде условия за инвестиции, реформата в електроенергетиката показа как може да се усили конкуренцията, дебюрократизацията облекчи започването на нови бизнес, започна въвличането на земята в пазарния оборот, значително бе намалена данъчната тежест в несуровинните сектори – и това далеч не е пълният списък от извършени неща. Сформираха се по-правилни отношения между бизнеса и държавата: ние успяхме да се отървем от ситуацията, създала се през 90-те години, която икономистите наричаха „завземане на държавата“, когато интересите на крупния бизнес често се поставяха над интересите на обществото. Мисля, че през този период реформите вървяха в правилната посока и толкова бързо, колкото реалността позволяваше това.

Всичко се промени по време на втория мандат, сякаш икономическата политика бе преобърната нагоре с главата. Властите преминаха от изграждането на пазарна икономика към изграждането на бизнеса /първоначално в преносен, а след това и в пряк смисъл/. Реформирането на естествените монополи на само спря, но и тръгна назад: започнаха да се създават все нови държавни монополи, които дават нови и нови доказателства за своята неефективност. Качеството на държавните институции – съдилища, административна система – започна да се влошава /за което свидетелстват всички международни рейтинги/. Нещо повече, те бяха сериозно компрометирани, защото започнаха активно да се използват като инструмент за преразпределяне на собствеността или в политическата борба. Ако преди интересите на обществото често се жертваха в угода на крупния бизнес, сега те се пренасят в жертва на интересите на бюрокрацията.

Не е учудващо, че все повече разцъфва корупцията. Продължително време се запазваше само качествената макроикономическа политика, макар по ирония на съдбата, именно тя се подлагаше на най-голяма критика. Но в предизборния период се влоши и макроикиномическата политика, резултат от това е бума на инфлацията. В такава неблагоприятна среда просто не може да се развива иновационно производство – то и не се развиваше.

При сравняването на първия с втория мандат веднага идват на ум известните теории за „ресурсното проклятие“. Изследванията показват, че в страните с неразвити държавни и политически институции допълнителните суровинни богатства водят не до ускоряване, а до забавяне на развитието. Основните усилия се изразходват не за продуктивна дейност, а в борба за природната рента, в резултат на което се усилва корупцията и спада качеството на управление. Много важен, макар и недооценен резултат, е вкоренилото се дълбоко недоверие към всички институции /държавни, политически, финансови/, освен президента. Въпреки пълното отсъствие на обективни основания, населението убедено очаква нова криза – я дефолт, я деноминация. Стана дума затова даже на последната пресконференция на президента. Това би било забавно, ако не бе опасно: та нали икономиката до голяма степен се изгражда на базата на доверие /иначе коли и къщи не биха се продавали за оцветени книжки/. Много финансови кризи възникват на базата на „самосбъдващо се очакване“: ако вложителите очакват банкрут на банката, те изтеглят своите влогове – и банката банкрутира. Като резултат ние останахме със суровинна, монополизирана и одържавена икономика, дефектни държавни институции, с дефицит на доверие на населението спрямо икономиката и държавата.

И ако на някой подобни оценки се строят неоправдано сурови, нека се обърнем към мнението на много компетентен източник: „... у нас бавно се променят основните принципи на работата на икономиката. Тези проблеми се състоят в прекалената намеса на държавата в тези сфери, където тя не трябва да бъде, и в отсъствието й там, където е необходима.

Днес участието на държавата в собствеността, предприемачеството и потреблението отчасти е излишно. И напротив държавата остава пасивна при създаването на единно икономическо пространство в страната, в задължителното изпълнение на законите, при защитата правото на собственост“; “Същността на държавното регулиране в икономиката не е в увеличаването на административните лостове, не е в експанзията на държавата в отделни отрасли /ние това вече сме го минавали и е било неефективно/ и не е в подкрепата на избрани предприятия и участници на пазара, а в защитата на частната инициатива и всички форми на собствеността“; „Системата защитава своите права да получава т.нар. статусна рента, казано направо – подкупи. Този начин на съществуване на властта представлява заплаха за обществото, за държавата“; „Държавните предприятия още присъстват в почти всички сектори на икономиката. За пример, от почти 10 хиляди унитарни предприятия само единици работят наистина ефективно.

Неефективният държавен сектор освен допълнителни разходи и проблеми нищо друго не може да даде на нашата икономика“; „Регулираните от държавата тарифи върху продукцията и услугите на инфраструктурните монополи се повишават с темпове, изпреварващи растежа на цените в свободния сектор на руската икономика... При това този монополен сектор не демонстрира висока ефективност. Така монополистите удушават конкурентния сектор на нашата икономика“.

Всичко това през годините е казано от Владимир Путин в посланията му към Федералното събрания. Казаното е абсолютната истина, а как е на практика – всички ние знаем. Така, че в заключение остава да се приведе съвсем прясното изказване на същия автор, прозвучало на разширеното заседания на Държавния съвет през февруари: „Това, което вършат централните федерални органи по места,..., с подкрепата на териториалните и местни органи – това е просто ужас“. Остава да се надяваме, че на новия президент през следващите години му предстои първи мандат. Ако и цените на петрола не паднат...

Анализът на Евсей Гурвич е публикуван в руския вестник „Газета“ и е част от проекта „Резултатите от управлението на Владимир Путин“. (БГНЕС)