Това е един разказ за пътуването на ученици от добричкото училище СОУ "Климент Охридски" до Румъния, където взеха участие във Втория международен фолклорен фестивал в Брашов. В този край не бях стъпвал и ми беше много интересно да видя северната ни съседка през тази втора година на членството й в Европейския съюз, която се оказва изключително драматична за България.

През последните години столичната ни преса, а и наши управници постоянно ни набиваха канчето, че румънците ще ни спрат да взлезем в Европа, защото изостават с реформите. Познати и приятели пък се смееха "какво ще правя в Мамалигария" и "какво толкова мога да видя при тези кумански цигани". Аз пък тръгнах с настроението да стана свидетел на едно традиционно вълнуващо представяне на даровитите деца и преподавателите им от нашето училище по изкуствата. Както и да завидя, в най-добрия смисъл, на усилията на съседите ни да станат равностойни партньори на западняците.

На път за граничния пункт в Кардам трополим къде по разбития международен път, къде се радваме на наскоро асфалтирани участъци.  Докато се измъкваме през Генерал Тошево, чувам реплики, че кметът Димитър Михайлов всеки ден прави нещо ново за добрия вид на тротоарите и градинките по тях. Нека идващите чужденци поне при влизането си в България да видят, че българите също обичат цветята, че косят тревата, че закачат националния си флаг по улиците... Децата са любопитни как комбайните жънат масивите с пшеница. Радваме се на приказната гледка от разцъфтели слънчогледи. На границата сме любезно посрещнати, но граничните се притесняват, че през вечерта и няколко пъти сутринта спира токът и трябва да почакаме, за да обработят документите ни.  Единият служител се радва, че тръгваме на фолклорен фестивал и добавя, че би дошъл с нас, защото той самият свири и че е учил в Котел. Не след дълго минаваме границата.

Тази граница съм я минавал много пъти. Чакали сме. Оглеждали са ни. Проверявали са багажа ни като на престъпници. Бил съм и на банкети с румънските митничари.  Винаги сме се питали защо е било това, когато сме били в едно социалистическо семейство с Румъния. Какво толкова пречеше границите между тогавашните социалистически страни да отпаднат като тези в паралелния капиталистически лагер на Европейската общност? Кому пречеше да имаме единна валута? Въпроси за една умряла работа, която малките танцьори, певци и инструменталисти сега в автобуса не помнеха, защото тогава не са били и родени.

Юлия Герасимова, Корнелия Вълкова, Ралица и Георги в Дома на културата в Брашов

Румънците направо ни пускат да вървим по пътя си и... Разбираме, че вече сме в Румъния по гладкия и без кръпки асфалт, свежата пътна маркировка и чистотата вляво и вдясно по пътя. Няма нито найлонови торбички по дърветата, нито пластмасови чаши и бутилки из канавките. Съзнанието на румънците ли е станало европейско, полицията ли бие през ръчичките със солени глоби, има организация срещу социални помощи ли да се обират боклуците, не знам какво е, но е чисто и приятно за пътуване. Имаш чувството, че влизаш в Европейския съюз, макар че и в България сме си в Европа. И румънците жънат, и техните ниви са големи, покрай пътя има много дървета - най-вече орехи... Децата забелязват нещо, което не са виждали и питат какво е това. Директорката Юлияна Герасимова им казва, че е напоителна система. Аз пък от години знам, че тези канали оплитат целия район, но през последните години на Чаушеско, заради икономии, системата не работеше. Сега румънците напояват посевите си и вероятно получават много добра реколта. Разбира се, учениците не знаят, че Чаушеско е бил убит, но е оставил държавата си без един долар външен дълг. Не знаят, че наближаваме и изкуствения канал, с който румънците прокарват корабите от Черно море до Дунав, избягвайки делтата на реката. На този канал преди години работеха затворници, войници, редови строители, а сега Румъния взема високи такси и съоръжението се изплаща. В България също имаше проект за подобен канал, който да свързва Дунав с морето, да преминава през Добруджа и от неговите води да напояваме земята си, но всичко това е вече една фантазия, която не ще се осъществи, поне докато моето поколение не мине в отвъдното. Сега управляващите държавата ни мислят как да оцеляват, колко повече да ограбят и да се харесат на даващите им, у нас и зад граница, тлъсти комисионни. Децата ги чуват тези работи, но някои са още толкова малки, че не могат да разберат същността им. Затова и след ден-два няма да ни запитат защо другите участници във фестивала играят с 99 вида национални костюми, а ние имаме два и те са семпли, а обувките ни не са по мярка... Душите на тези дечица са чисти като сълза и още на другия ден ще веят с гордост българското знаме на фестивала в Брашов, а домакините ще ги аплодират горещо и ще отбележат, че българите са най-актрактивните участници на площада.  Макар и само нашите деца на практика да са аматьори, а всички останали да са професионални състави. Ние пък знаем, че с тези дечица ще влезем в душите и сърцата както на организаторите, така и на публиката, а и на другите участници във втория международен фолклорен фестивал в Брашов. И скришом вечерта ще изтрием радостните сълзи в очите си, че имаме деца, които ще направят България по-хубава и по-желана, ще сбъднат нашите мечти.

А сега имаме още много път до Брашов. Преди това ще минем край Констанца, Чернавода,Букурещ, Плоещ, Синая...

Димитър ДУКОВ

/Следва/

ФУРОР НА ДЕЦАТА ОТ УЧИЛИЩЕ "КЛИМЕНТ ОХРИДСКИ" В БРАШОВ