В МОЯТА ПРОФЕСИЯ МЯСТО ЗА ЕМОЦИИ НЯМА

Разговор с професор Димитър Карадимов - за българското здравеопазване, за емоциите при спасяването на човешкия живот, за семейството и приятелите

Проф. Димитър Карадимов е роден през 1949 г. в Търговище, където завършва гимназия, а впоследствие и медицина във Варна. През 1973 г. започва работа като анестезиолог в хирургията в Добрич. Две години по-късно оглавява водното спасяване, като става дори отличник на Министерството на здравеопазването. Впоследствие става завеждащ на отделението за реанимация в добричката болница, но по-късно е свален от тази длъжност, защото не бил партиен член. Така в средата на 80-те години печели конкурс в София и започва работа там. Защитава дисертация, съвместно с колеги от Българската академия на науките, която има международно значение и е цитирана 12 пъти в САЩ. Разработката е поръчана от проф. Гидиков, който се занимава с усложненията след космически полети при хора. Впоследствие той я прилага в НАСА и руските космически изследвания на Байконур.

В продължение на десет години проф. Карадимов е директор по медицинската дейност на ИСУЛ. Защитава докторската си дисертация на тема “Ранни следоперативни усложнения на вътрешните органи след операции за аневризми на мозъка и критерии за донорство”, съвместно с колеги от Глазгоу, където специализира три пъти.

В момента е началник на клиниката по анестезиология и интензивно лечение в ИСУЛ и зам.-шеф на катедрата по анестезиология, интензивно лечение и републикански специалист по неврореанимация.

Има над 160 научни труда, 9 монографии и учебници и 5 успешно защитили аспиранти. Последната му книга е “Анестезиологично-правни проблеми при отнемане на съзнание”.

- Професор Карадимов, според Вашите наблюдения, имат ли пациентите доверие в българското здравеопазване?

- Пациентите нямат доверие в здравната ни система - по простата причина, че тя допреди една-две години не бе прилагана така, както е замислена. Реформата акцентира върху доболничната помощ и реши само финансовите, но не и професионалните проблеми на джипитата. Личните лекари се втурнаха да вземат повече пациенти за повече пари, при положение, че не могат да ги обхванат, дори и да искат. Записват 2-3 хиляди души, а на практика не могат да обхванат повече от 500-1000 души. Въпросът за болничната помощ бе загърбен и чак сега, при новия министър, се раздвижи. Не бе решен въпросът със заплащането на тежко и скъпоструващите болни. Но с решение на комисията по здравеопазване от 1 януари тази година, съобразно категорията на болницата, в която има добре оборудвано реанимационно отделение, се въведе заплащане именно на тези тежко болни. Тоест - може безпрепятствено те да се консултират и лекуват в здравно заведение с по-висока категория, без то да страда от това. В този смисъл, вече няма финансова стагнация в това отношение. В София, например, в момента има четири реанимации, които могат да приемат тежко болни.

- Вярвате ли, че постепенно системата ще се изглади и усъвършенства?

- Системата се изглажда бавно. През това време обаче ще бъдат загубени много кадри. В момента от нашата специалност от България са излезли 500-600 души в най-цветуща възраст. Останали са младите, които още не са се донаучили, и ние, които наближаваме пенсионна възраст. Това именно е трагично. Ако така върви въпросът със заплащането на тези тежки специалности, положението по отношение на кадрите ще бъде много сериозно. По същия начин стоят нещата и с медицинските сестри в тези тежки звена. Още повече - това степенуване, което бе измислено във висшето образование, ги разслои и им даде възможност да работят на други места, несвързани с медицинската професия. Дефицитът много личи и там.

- Доколко е вярно това, че с времето се свиква - с тежките случаи, дори със смъртта? Къде е мястото на емоциите?

- Щом се работи такава медицина, емоциите трябва да бъдат забравени. Аз, когато изпитвам и видя, че един студент се панира и не може от страх да отговори, го късам. Защото при критична ситуация емоцията при него ще надделее. В нашата професия се изисква абсолютно съсредоточаване. Разбира се, много е тежко, когато един човек почине в ръцете ти. Особено, когато се касае за грешка в неговото лечение по веригата или пък медицината е на такова ниво, че не може да му се помогне.

- Как оценявате връзката между българския лекар и българския пациент, съпоставено с наблюденията от многобройните Ви посещения в чуждестранни болници?

- Връзката на пациента с лекаря у нас е по-добра, отколкото в чужбина. В западните държави колегите минават на визитация и след това цялата информация им се предоставя на компютър, като също чрез компютър те дават нареждания на сестрите. Това, че у нас не навсякъде има компютри, е предимство, защото поне 1-2 пъти на ден лекарят се среща с тежко болните пациенти.

- В каква степен, според Вас, на пациента би следвало да бъде предоставена информация относно неговото състояние?

- Има две теории. Едната е възприета в САЩ и някои други държави и според нея трябва да се казва всичко от А до Я на пациентите. Преди у нас ние не споделяхме с пациентите тяхното тежко състояние и го завоалирахме пред близките. Аз обаче мисля, че би трябвало да се приеме някакъв среден подход. Има пациенти, например, които биха искали да решат някакви наследствени проблеми, ако се касае за фатален изход. И, ако прикрием тази ситуация, биха могли да настъпят усложнения. Близките обаче трябва да знаят абсолютно точно състоянието на пациента.

- Какво е мнението Ви относно евтаназията?

- Това е много сериозен проблем. В Холандия, например, евтаназията е абсолютно разрешена. Аз мисля обаче, че българинът не е дорасъл до този момент. Сега, когато ние развиваме един хаотичен капитализъм, много фактори биха могли да променят истинската евтаназия. В този смисъл ние наистина не сме дорасли.

- Въпросът за донорството е много затруднен и то вече не толкова законодателно. Ще ви дам един пример - става дума за 25-годишен моторист с доказана на 100 процента мозъчна смърт. Близките обаче пожелаха да дойде един наш колега от друго здравно заведение, известен специалист. Той им каза, че, докато не спре сърцето, за него пациентът не е починал. Те му се довериха и това провали възможността чрез донорство да бъде помогнато на други хора.

- Малко по-рано в нашия разговор стана дума за студентите. Пишете ли двойки?

- Честно казано, да, пиша доста двойки. По време на изпит аз пускам с всички учебници и лекции и никой не пази студентите. Защото важното е един лекар да знае как да спаси човека или кого да извика в случай на нужда.

- Съпругата Ви д-р Елисавета Карадимова е началник на кардиологичното отделение в Добрич, има три специалности - вътрешни болести, кардиология и поставяне на изкуствени водачи на сърцето /пейсмейкъри/. Имахте ли амбиции синът Ви да наследи професията на своите родители?

- Синът ни - Лъчезар, завърши езиковата гимназия в Добрич и в продължение на 11 години работи от пиколо до старши администратор в Албена. Когато завърши 11-и клас, аз му дадох материали по химия и биология, да чете и да се подготви да кандидатства медицина. Детето е разбрано, един месец учи. Един ден рано сутринта пристигна в София и ми каза: “Баща ми, от мен лекар няма да стане”. Явно съм си сменил физиономията, защото той ме погледна доста уплашено. Е, оставих го да реши и да постъпи както иска. Завърши банково дело във Варна, след което започна работа. Година по-късно реши да завърши и право. В момента е шеф на протокола на министъра на здравеопазването.

- Успявате ли да се откъснете от натовареното ежедневие и как отпочивате най-пълноценно?

- В София никога не мога да се откъсна напълно. Аз съм доверен лекар на една група адвокати от Висшия съдебен съвет, с които се събираме в един клуб и си отпочиваме добре. Най-добре се чувствам обаче, когато избягам от София. В този ред на мисли бих казал, че най-много съм натоварен, когато отида на специализация в чужбина. А това ми се случва 10-15 пъти годишно. Тогава именно трябва да си сверявам часовника в много области и гледам да си поддържам формата в професионално отношение. И, макар да се отклонявам от въпроса, искам да посоча, че колегите, които работят в другите звена, не в университетските болници, рядко идват при нас да си сверят часовника. Когато бях в Добрич, аз си мислех, че всичко зная. Когато отидох в София, разбрах колко съм назад, а като посетих Кеймбридж, установих колко те са напред.

- Как се чувствате, като се върнете в Добрич?

- Аз винаги съм бил посрещан много добре в Добрич, като приятел. Включително и от хора, които не познавам, но са минали през моите ръце. Друг е въпросът с родния ми град, там не мога да кажа същото. С ръка на сърцето мога да кажа, че аз се чувствам добруджанец.