След днешната финансова криза нищо вече няма да е същото. Надали някой би се усъмнил в тази диагноза, поставена от германския министър на финансите Пеер Щайнбрюк.
Стотици милиарди долара изгоряха в безпрецедентния "пожар" на Уолстрийт, а в крайна сметка загубите в глобален мащаб ще стигнат няколко трилиона. Невъобразима сума. Нещата обаче не опират само до нея. Кризата сериозно се отрази и върху политическата сфера. И то далеч по-сериозно, отколкото атентатът срещу кулите близнаци в Ню Йорк на 11 септември 2001 г.
Докато събитията от 11 септември заздравиха традиционната координатна система, в чийто център стоят Съединените щати, дори укрепиха еднополюсната политика на тази свръхдържава, сега равновесието със сигурност ще се разклати. Днес сме стигнали точката, спомената след края на "студената война" през 1989 г. от тогавашния президент на САЩ Джордж Буш старши - започнала е нова подялба на света.
Сигналът за това обаче явно е изненадал държавните и правителствени глави, събрали се тези дни в Ню Йорк за годишните си неводещи доникъде ритуални състезания по красноречие. При всяко положение, повечето го пренебрегнаха, за да се впуснат в разни направо инфантилни игри. Това пролича особено ярко в мрачното антисемитско слово на иранския президент и по време на руско-американските препирни за Грузия и Иран, които напомняха пинг-понг, разиграван по принципа "ако не дойдеш на моята конференция, аз пък няма да ида на твоята".
В крайна сметка проблемите се оказаха твърде костелив орех дори за свръхамбициозния френски президент Саркози. Той не можа да отвърне на кризата с нищо, освен с опити да раздуе значението на едно престижно, но напълно излишно мероприятие - срещата на върха на "Голямата осморка".
Сегашните сътресения в световния ред може би са звездният час на Иран. Кой днес би имал достатъчно воля и сили, за да препречи на Ислямската република пътя към ядреното оръжие? Те може също да предизвикат талибаните отново да превземат властта в Афганистан. Те наливат вода във воденицата на авантюриста Уго Чавес, който в стремежа да подразни Вашингтон води към стопанска разруха собствената си страна. Тези трусове в Стария свят ще дадат повече тежест на новия двигател на глобалното икономическо развитие - Китай, въпреки че развитието на Китай би продължило и без финансовата криза. Освен това кризата съвсем очевидно дава решаващ шанс на един регион, прибързано отписан с рядко единодушие от Вашингтон и Москва.
2009 г. ще бъде година на Европа.
Колкото до САЩ, още е рано Щатите да бъдат отписвани от сметките. Не бива да се подценява огромната енергия на тази страна и способността й да се възстановява. Глобалната й хегемония обаче приключи, поне засега.
Онзи, който спечели изборите и стане следващият президент - независимо дали ще е Обама или Маккейн, ще бъде принуден да търси сближаване с Европа. И то не с някоя отделна европейска държава, което доскоро изглеждаше достатъчно - все още и за Джордж Буш младши, а с цяла Европа като наднационална държава.
Моделът на Буш обаче претърпя крах. Сега европейците, оплаквали се с пълно право години наред от еднополюсната външна политика на Америка и от манията й за величие, ще получат възможност уверено да представят пред света собствени варианти за решаване на глобалните задачи, стоящи пред Запада.
Ако Дмитрий Тренин (аналитик от московския център "Карнеги" - б.р.) вярно е очертал настроенията на Москва в момента, на руското ръководство също ще се наложи да промени гледната си точка. Преди около година Тренин писа, че Русия е отгоре, Америка - отдолу, а Европа е вече извън играта. Това бе подкрепено с един съществен аргумент - зависимостта на Русия от западни кредити според Тренин е прераснала в зависимост на Запада от руския газ.
Външнополитическите инстинкти на Русия бяха не по-малко "американски" от тези на САЩ. Русия вярва в силата и в защитата на националните интереси без колебания и задръжки. Така е било винаги, но едва наскоро придобитото благосъстояние успя да вдъхне нов живот на тази концепция. Същевременно партньорството между Русия и ЕС, за което постоянно се говореше през 90-те, остана встрани и вместо него се възцари климат на недоверие, обиди и недоразбиране.
Доскоро Русия дори не се опитваше да спори с това, още повече в светлината на доста ниското й мнение за Европейския съюз като наднационално формирование. Москва смяташе, че в дългосрочна перспектива решаващ момент ще са амбициите на националните държави.
Москва успешно извличаше изгоди от противоположните интереси на страните членки на ЕС. Не бива да я упрекваме за това. Подобен поглед върху нещата обаче се гради на една илюзия. А именно, върху илюзията, че Европа все още живее според законите на 19-и век.
Финансовата криза в наши дни (и то в далеч по-голяма степен, отколкото злощастният спор заради Грузия) още повече заздрави сплотеността и решителността на Европейския съюз. Ако е бил необходим допълнителен довод, че за да оцелее в епохата на глобализацията, Западна Европа трябва да преодолее националните държави и да премине към всестранна интеграция, текущата криза осигурява такъв аргумент.
Европа е континент, измъчен от години на висока безработица, нисък икономически растеж и вътрешно разединение; един свят, ориентиран, както е прието да се смята, към традиционните ценности, към сериозност и равновесие, но ето че отново се налага всички да се съобразяват с нея.  dir.bg