Едва ли можем да си представим как се чувства човек, който живее в непрогледен мрак. Какво е да не можеш да видиш най-близките си хора, красотата на цветята, небето и есенното слънце, застланите със златни листа тротоари... Какво е да не виждаш всички тези, на пръв поглед дребни неща, на които в ежедневието дори не обръщаме внимание. Всъщност хората с увредено зрение виждат повече отколкото предполагаме. Защото те виждат със сърцето си - усещат безпогрешно усмивките на хората до себе си и топлината на приятелското рамо. По повод Деня на белия бастун и на чаша кафе НДТ разговаря със Светла Стоева от ХобиСклуб.

- Г-жо Стоева, в никакъв случай не желая да Ви натъжавам. Но, предвид на това, че, за съжаление, никой не е застрахован, бихте ли разказала как се случи така, че останахте без зрение?

- Зрението ми започна да намалява след 1990 г. По професия аз съм технолог и дотогава работех в ЗАВН. След промените ме съкратиха и това, както и други трудности, се струпаха изведнъж. Специалистите смятат, че вероятно стресът е довел до намаляване на зрението ми. Оказа се, че имам дегенерация на ретините на очите, клетките умират и процесът е невъзвратим. Лошото наистина идва много бързо и през 2001 г. ослепях напълно. Тогава изпаднах в дълбока депресия, впоследствие почина и съпругът ми и това допълнително ми нанесе много тежък удар. До 2006 г. си стоях сама у дома, между четири стени, и постоянно плачех. Това е нещо ужасно, не можех да се примиря с действителността. Непрекъснато се питах "Какво сгреших", "Защо точно на мен се случи". Бях изпаднала в пълна изолация. Тогава представители на ХобиСклуб ме поканиха в тяхната организация и това промени живота ми.

- Как се чувствате в ХобиСклуб?

- Чудесно. Благодарна съм им за това,че буквално ме измъкнаха от дома ми. Тук се чувствам полезна за себе си и за хората около мен. Защото, ако човек остане сам с проблемите си, те се задълбочават. Социалните контакти са изключително важни в една такава ситуация. Тук е истинската интеграция, защото, освен хора с различни увреждания, в Хобисклуб идват и такива, които са здрави. Всички в тази организация са интелигентни хора и общуването с тях е много приятно.

- Чували сме, че при хората без зрение в по-голяма степен са развити останалите сетива. Така ли е наистина?

- По принцип е така, но това вероятно важи повече за хората, които са слепи по рождение. Но пък аз съм пяла в хор и слухът ми е много добър. Познати хора лесно разпознавам по гласовете. Като цяло, слепотата те кара да се самоорганизираш.Това, че съм работила като технолог, ми помага, защото съм много организиран човек. И като домакиня се справям със всичко - пера, готвя, гладя. За последното, в кръга на шегата казвам, че го правя на магия. Създала съм си някакъв ред. Това за мен е стимул - да докажа,че мога да се справям, въпреки слепотата.

- Какъв човек сте?

- Аз съм слънчев човек, напълно съм добронамерена. Някои хора си мислят, че слепите няма какво да дадат от себе си. Аз обаче имам какво да дам на хората около мен и, съответно, искам да получа - приятелство, топлина, разбиране.

- Често говорим за интеграция на хората с увреждания. Какво още, според Вас, трябва да бъде направено в тази насока?

- Да, често се споменава за интеграцията на хората с увреждания. Трябва обаче по-малко да се говори, а повече да се действа. Необходимо е управниците да искат нашето мнение, когато вземат решения относно хората с увреждания.  От друга страна, ние също желаем да бъдем активни. Например, редовно участваме в различни обсъждания, които касаят нашата общност. За съжаление, в нашата държава липсва комуникацията на всички нива. А всъщност най-добре проблемите на незрящите могат да бъдат решени от самите незрящи. Тежат ни огромната бюрокрация и документите, с които трябва да се справяме. Аз понякога дори се чудя къде се складира всичката тази документация, която искат от хората. Бюрокрацията е много голяма в България. Вярно е, че когато става дума за пари, са възможни и спекулации и, разбира се, че трябва да се упражнява контрол. Но сигурно има начини да бъдем малко по-улеснени.

- Конкретно, ако говорим за Добрич, какво бихте искала Вие да бъде направено в улеснение на хората с увредено зрение?

- Бих искала да поставя пред община Добрич въпроса с тротоарите и тяхното не добро състояние, което много ни затруднява, когато се придвижваме. А все пак говорим за достъпна архитектурна среда за хората с увреждания. Разбира се, работи се в посока на нейното подобряване, но все още не е достатъчно. Колите, паркирани по тротоарите, също много ни затрудняват. Понякога неволно ги удряме с белия бастун, който е безценен за нас и с него се ориентираме. Имало е случаи дори шофьорът да излезе и да вдигне скандал. Проблем са и бездомните кучета. Не за друго - аз нямам нищо против животните. Но, като ни видят да размахваме бастуна, те го мислят за пръчка и ни нападат.

Всъщност в този ред на мисли, много ми се иска хората, като видят човек с бял бастун, да му помагат. Белият бастун е наш приятел. Но най-добрият ни приятел е топлата човешка ръка.

- Вашето пожелание в Деня на белия бастун...

- Днес ми се иска отново да напомня на всички за нас - хората с увредено зрение. Иска ми се малко повече да се говори в семейството и в училище, децата да знаят, че има хора като нас. Въпреки, че сме различни, ние всъщност сме еднакви.

На моите приятели в ХобиСклуб искам да пожелая много късмет и кураж. Да се радваме на приятелско рамо и протегната ръка - не за съжаление, а за подкрепа и помощ.

Разговаря Велина ВЛАЙКОВА