„Учениците изпълнили няколко училищни песни” и „песни за здравето на султана”. „Не можем ви описа радостта, която беше изобразена по лицата на всекиго от присъстващите” - се казва в заключение.

След Освобождението тази традиция продължава. Възникват множество състави от различни музикални жанрове, чиито изяви тогавашната преса отразява. Същата картина наблюдаваме и в годините на румънското владичество на Южна Добруджа (1919-1940). Чест прави на българската журналистика, въпреки цензурата и спънките от най-различен характер, че е поддържала художествената критика на висота. Така продължават нещата след 1940 и 1944 г.

Как се обяснява този факт? Как хора без академии и висши училища, още от най-ранни времена са разбирали, че художествената критика  оперира с най-интимното в човека – неговата душевност, а днес е натикана в ъгъла? Това, че се регистрират някои музикални изяви със снимков материал и обяснителен текст на фоторепортерите, не означава, че е художествена критика! Кого обслужва подобна практика? Такова поведение е укоримо, защото се създава среда, където посредствеността и бездарието съществуват необезпокоявани.

Художествената критика е важно звено от музикалния пъзел, защото мобилизира изпълнители и диригенти за по-добра кондиция и е ориентир за постигнато художествено ниво. Липсата й говори, че  творческият труд малко се цени. Вероятно това е така, защото както казва проф. Константин Карапетров /Гл. редактор на сп. „Музика”/, „като изключим висшите учебни заведения, в почти всички медии, творчески съюзи, културни институти и т.н. са се настанали най-посредствените и яко са затворили вратите на можещите”. 

Ахил КАРАМУЗОВ