Началото е през далечната 1766 година, когато в село Козосмъдие /днешно Козарево/, Новозагорско, се ражда поп Паскал. Той бил грамотен и буден свещеник. Запознал се и се сближил със Софроний Врачански и само за няколко месеца преписал „История Славянобългарская”. От брака му с презвитера Влада, дъщеря на Станка и Йови Йовеви от фамилията Калинкови, между 1804 и 1816 година се раждат четири деца. Но Руско-турската война от 1828-1829 година променя напълно живота на семейството. След сключването на Одринския мир на 2 септември 1829 година руските войски се оттеглят на север, отвъд река Дунав. Мечтата на българите за свобода и този път остава неосъществена. Настъпва паника, най-вече сред онези от тях, които активно подпомагат руската армия. Около 130 000 души товарят каруците, подкарват стадата и тръгват на север. Техен духовен водач става поп Паскал. Въпреки че само около 1300 души са го виждали и го познават, за няколко дни обикновеният свещеник става легендарна личност. „Където поп Паскал, там и ние! - това е изходът". Натоварен от обстоятелствата с ролята на предводител, поп Паскал се нагърбва с отговорността да представлява всички българи-бежанци по дългите чуждоземни пътища и пред държавните руски власти в Бесарабия, където пристигат. Руското правителство и местната администрация приемат братята „болгаре”. Всеки желаещ получава по 600 декара земя и дългосрочен безлихвен кредит за закупуване на земеделски инвентар и за строителство на жилище. Мнозина се възползват от помощта на руската държава и се заселват в Бесарабия, но има и такива, които трудно преживяват носталгията по роден край и бащино огнище. Но ето, че обезпокоен от обезлюдяването на източните райони на турската империя, султан Махмуд Втори издава ираде /султански указ/, с което предлага на християните да се завърнат в империята му, като им обещава, че ще получат земя и добитък и няма да плащат данък две години. Така през 1832 година много от българските заселници в Бесарабия отново товарят покъщнината си и поемат обратния път към Отечеството, а Поп Паскал заема ролята си на предводител. Този път повежда на юг, към България, 900 семейства. Пътят им отново е през Добруджа и някои от тях се заселват в Тулчанско, а други - в Хаджиоглу Пазарджик /днешен Добрич/ и съседните села.
Семейството на поп Паскал се установява в село Геленджик /днешно Победа/. Ръкоположен още през 1808 година, поп Паскал е първият свещеник в Добрич и околните села в началото на тридесетте години на ХІХ век. Още с настаняването си в селото той основава килийно училище в собствената си къща и през следващите 16 години сам учи на четмо и писмо децата-българчета. Селото е изцяло турско и когато той минава през него, местните казват „пу, паз” /”пу, попе”/. Обиден от това, през 1848 година поп Паскал напуска Геленджик и се заселва в с. Азис-бей, преименувано след Освобождението на Паскалево.  Това обаче не му попречило да дари част от имота си в Геленджик, където още през 1849 година се построява светско училище, а по-късно се изгражда и църква. Поп Паскал умира на 100-годишна възраст на 10 декември 1866 година.
Дъщерята на поп Паскал - Мария, свързва живота си със Злати Филипов Муняков, по професия шивач, и ражда шест деца, от които Паскал Златев продължава рода на майка ми. Около 1858 година Злати отвежда сина си Паскал в Атон /Гърция/ - да се учи за свещеник. На връщане отива в Цариград и взема разрешително от турските власти да се построи църква в Геленджик. След смъртта на Злати документите се съхраняват от Паскал, а след неговата смърт от сина му Добри. За съжаление, през 1940 година, при изтеглянето на румънските войски от Южна Добруджа, документите изгарят.
Паскал Златев не става свещеник, защото - според изискванията на канона, трябва да притежава силен глас, но до края на живота си пее в църквата на всеки християнски празник. Той се жени два пъти - за Руска Димитрова от Победа, с която има четири деца, а след смъртта й - за Дучка Стоянова от Добрич. Най-малкият му син - Георги, след Освобождението учи във Варна и става учител в Победа. Известен е като „Даскал Георги”.
Вторият му син - Добри Паскалев, е моят пра-дядо. Той също се жени два пъти. Първата му съпруга - Каля Бахова, е внучка на Хайдут Пею Буюклията. С нея има седем деца, три момчета и четири момичета. След раждането на последното дете Каля заболява от родилна треска и умира. Умира и детето, кръстено на баща й Бахо. По това време моят дядо - Паскал, е едва двегодишен и затова помни като своя майка втората съпруга на баща си - Мария Павлова. Тя ражда три деца, от които е жива най-малката - Зорка - на 89 години. Благодарение на все още свежите й спомени, беше възможно да науча толкова много неща за рода на моята майка.
През 1937 година дядо Паскал се жени за Желяза Тодорова от село Победа и им се раждат две дъщери - майка ми Мария Паскалева и сестра й Елена, която почина през 2004 година.
Когато проследявам и децата на вече порасналите братовчеди на майка ми, се получава пъстра палитра от професии - свещеници, лекари, счетоводители, адвокати, инженери, агрономи, архитекти, шивачи, търговци, музиканти. Именити представители на рода са: ген. Димитър Мустаков - военен министър 1923 - 1925 година; Асен Найденов - диригент на Софийската опера; Фео Мустакова - балерина и балетен педагог; акад. Владислав Паскалев - бивш ректор на Художествената академия; Люба Паскалева - архитект; Симона и Полина Паскалеви - оперни изпълнители; Любен и Стефан Калицини -  цигулари.
Родолюбци и патриоти са както поп Паскал, така и неговите потомци. След като баща му дарява част от имота си за църква и училище, Злати организира построяването им. Църквата е наречена „Свети Архангел Михаил”, а училището днес носи името на Добри Войников. След Освобождението Паскал Златев дарява място за построяване на кметство, а моят дядо Паскал Добрев - за улица и читалище. Читалище „Пробуда” е последното дарение от големия имот поп Паскал.

Емилия Бояджиева