Компаньонката на предишния елит облекчавала и червените велможи Пандо Ванчев и Петър Танчев

Олеся е все още красива жена, въпреки че скоро навърши 62. Продължава да сменя любовниците си често, както и преди. Не се притеснява от това, че познатите и роднините я наричат брантия.
Всеки се спасява както може, важното е да не краде и да не убива, категорична е застаряващата пеперудка.
Повече от 30 години е компаньонка. Няма семейство, живее сама.
За профикариерата си в розовия бранш разказва тихо, равно, без да влага чувство.

-Защо се представяш като Олеся? Не си ли харесваш собственото име?
- Не, не е това. Преди години един партиен другар от Димитровград, който все размахваше романа "Блудница" за назидание на младите, ми каза, че съм приличала на една от героините - Олеся. Оттам тръгна. Днес малко хора знаят истинското ми име. А то дори не е Галина, а Гюлхие. Но раснах в дом за деца без родители и там ме прекръстиха на Галина.

- Кога започна да обслужваш мъже?
- На 13 години, когато ме изнасили учителят по история. Бях най-красивата в класа... Замълчах си, защото знам, че никой нямаше да ми повярва. Когато навърших 17, ме уредиха да работя в Химкомбината в Димитровград. Тогава държавата се грижеше за такива като мен. Значи, назначиха ме на работа, настаниха ме в общежитието и ми казаха: "Живей!" И заживях. Най-напред с комсомолския секретар, после с председателя на профкомитета и най-накрая ме ангажира партийният секретар на цеха. Лош човек беше, всички се плашеха от него. Днес си давам сметка, че той е бил един прикрит под партийния билет сводник. Като ме вкопчи в лапите си и десет години не ме изпусна. Къде ли не ме е водил:
раздаваше ме за награда на свои хора по празненства и по банкети ме пускаше на партийните другари, когато се напиеха. Спомням си годините, когато Тодор Живков забрани банкетите и хората правеха гладни отчетно-партийни събрания. Никой обаче не знаеше какво правят официалните гости, след като свърши събранието. На хората даваха през почивката по една кифличка с едно кюфте, а след това такива трапези се слагаха в някоя скрита партийна вила, че свят да ти се завие. Аз им бях десертът...

- Искаш да кажеш, че си обслужвала измъчените от труд партийни другари?
- Не само. И профсъюзните... Те бяха по-щедри. И го правеха по-добре.

Явно профсъюзната работа не им пречеше на потентността. Другите бяха много лигави. Веднъж сводникът ме закара на служебен банкет, който се правеше в една вила край Хасковските минерални бани. Бяха деветима мъже, обслужвах ги всичките. Единият така се беше насвяткал, че се съблече гол и заедно играхме кючек на масата. Сладуран, направо ме хвърли в оркестъра. Не го познавах, но после ми казаха, че бил секретар в общинския комитет на партията.
Не знам дали е жив този човек, но за Димитровград той беше като бащица - света Дева, ненапита. Пък и къде да го видят хората как играе голо хоро, като се беше затънтил в една вила вдън гори тилилейски. И питието му сервираха чисто голи сервитьорки.

-Да не би да искаш да кажеш, че партийни другари от соцактива са били разгулни като отрепки?
- Не всички, разбира се. Но ако ти кажа, че съм смачкала над хиляда партийци, няма да ми повярваш. А е точно така... Помниш ли скандала с онова голо хоро, дето навремето бяха спретнали няколко директори на водещи предприятия в Хасково в една вила на Кенана? И аз играх на това хоро. После публикуваха статия и яко ни огъзиха в пресата, ако се не лъжа, но какво от това?
Голите си правят кефа, облечените им завиждат. На Хасково все на голи хора им върви. Преди години тук стана голям скандал с голото хоро, дето го играха поповете в една местна църква. Имаше процес, осъдиха ги, но поучи ли се някой от това. Трънки...

- А хора от голямото “доброутро” обслужвала ли си?
- Разбира се, с ранг на министри. Единият беше Пандо Ванчев, министър на съобщенията по онова време, другият се казваше Петър Танчев, но май не беше министър. Обаче ходеше с два пищова в джобовете. Преди години до село Стамболово ли беше, до Гледка ли, не помня точно, бяха изградили един модерен комплекс. Имаше такива помещения за партийните гости, че ум да ти зайде. Тук веднъж се засякохме с Тодор Живков и Станка Шопова. Видях ги да си държат ръцете и й завидях, защото много ми се искаше да се приближа до бай Тошо и да му разкажа какво правят подчинените му. Защото вече ми беше дошло до гуша да бъда момиче на повикване и да обслужвам пияни мутри. Само пияни. Защото трезвият комунист е като партийна директива - няма чалъм да се изкриви наникъде. Обаче ракията и деликатесните мезета така ги отпускат, че забравят директивите. А тогава масите се отрупваха и с едното, и с другото.

- Доволна ли беше поне от обслужването?
- Глупости. Ако не ме държеше за врата сводникът, пардон, партийният инструктор, щях да избягам през девет села в десето.
Но от едно нещо съм доволна - плащаха добре. Дори повече от добре, защото трябваше да мълча, а мълчанието знаете как се купува - с пачки. Успях да си купя една гарсониера, но за сметка на това имам само 6 месеца трудов стаж. Скоро

писах писмо до президента с молба да ми признае за трудов стаж времето, през което съм уважавала червените другари

Все още нямам отговор, но ако писмото ми стигне до него, може и да удовлетвори молбата ми. Заслужила съм си го...

- С какво се занимаваш през последните години?
- Аз още преди демокрацията отидох в Турция. Отведе ме един мъж от изселниците. Обещаваше ми цветя и рози - тоест, да се оженим, деца да имаме. Глупости! Тоя хитряга така си беше обмислил този свой ход, че днес тръпки ме побиват, като се сетя какво преживях в Турция. Този идиот ме предлагаше на мъже от Бурса и цяла година се издържаше с мои пари. Добре че успях да се измъкна и си дойдох в България.

- Сега как я караш?
- Никак. Както дойде. Един мъж ми помага да оцелявам. Вдовец е, добряк, допаднахме си. Разказала съм му всичко каквото съм преживяла с подробностите и не ми се сърди. Не ме и спира да заработвам. Чувствам, че ме съжалява, но се правя че не разбирам. Ще си отиде и той, и трябва да си сложа въжето на врата. Кой ще ми даде един лев за хляб? Само на Първанов се надявам да ми даде пенсия.

Хатидже БАШОВА/blitz.b