Когато започнах да проверявам, бързо се натъкнах на много нови факти и информация, която нямаше нищо общо с „българската следа”,

По света България е известна с прекрасната си природа и богатата си история, но мнозина свързват името на страната ни и с „българската следа” в атентата срещу папа Йоан –Павел II. Кое Ви накара след толкова години да се захване отново с тази тема, кое накара една българка от Париж да реши да докаже на света, че България няма нищо общо с покушението срещу папата?
Първият повод бяха публикации през 1997 г., когато приключи третото следствие по атентата срещу папата, в което за сетен път не бяха разкрити поръчителите, но някои италиански магистрати започнаха да разпространяват нови имена, нови разкрития, които отново възобновиха интереса към българската следа. Това беше и времето, в което се коментираше факта, че може би ще се отворят и архивите в България и аз като журналист, все пак роден в България, реших, че може би трябва да се опитам да проверя тези твърдения, тази  нова информация. Когато започнах да я проверявам, много бързо се натъкнах на много нови факти и информация, която нямаше нищо общо с „българската следа”. Разбрах, че всички писания по темата се базират повече на версии, на тези от различни посоки, а аз исках да направя нещо различно, да заложа на разследващата журналистика. Така в Рим потърсих магистратите, които са работили по различните следствия с бившия адвокат на Сергей Антонов, започнах да издирвам всички документи по делата, изчетох всички книги, за да добия пълна представа и си задавах въпроса „къде може би има бели петна”. Много бързо ми стана ясно, че има такива. Може би поради факта, че преди години журналистите, които са се занимавали с разследване или писане по темата са били или от едната, или от другата страна на желязната завеса  и тя не беше истински паднала всъщност. Тогава си дадох сметка, че може би човек като мен, който е нещо като свързващо звено между Изтока и Запада, може би ще успее да събере фактите и така започнах да запълвам тези бели петна.

Колко време Ви отне да съберете информацията?
Цялото разследване продължи 10 години. Естествено, в продължение на тези 10 години не съм се занимавала само с това всеки ден. Аз първо исках да направя така, че да започна с това разследване свободна, да съм си господар и аз да решавам, какво търся и как да го проверявам. Освен това имаше моменти, когато с месеци търсех контакт с някого или пък съм убеждавала някого да се срещне с мен. Имах трудности и да се добера до определени документи, понякога ми се е налагало да ги изчета по няколко пъти. Трябваше да прочета много публикации, издания, книги по темата и когато например намеря някаква много важна информация, тръгвах да търся източника й. В повечето книги, които са писани по темата има стотици препратки и когато ги провериш се случва в един момент да си дадеш сметка, че този факт си го прочел десет пъти. Винаги съм търсела обаче до самото начало, до първоизточника на информацията, тъй като когато става дума за събития толкова отдалечени във времето, човек трябва много да се пази от манипулацията на информацията, особено когато става дума за публикации по време на Студената война. Много често, за да се добера до личности, които участват в това разследване съм търсила дълго, как да направя контакт с тях.

Помогнаха ли Ви българските архиви в това разследване, съдейства ли Ви държавата с документи?
Не крия, официално съдействие малко съм получавала, от където и да е. Всичко, което съм написала е изградено повече на базата на лични контакти и затова благодаря на всички хора, които са ми помагали, както във Франция, така и в Италия, Турция, България, САЩ. Всичко лежеше всъщност на отношенията, които успявах да изградя с тези хора – понякога те бяха магистрати, колеги, или бивши хора от службите. Трябваше да се изгради доверие помежду ни, за да може всеки един от тях да знае кому дава тази информация, а отделно пък те ме изследваха дали да ми се доверят, дали няма да злоупотребя с тази информация, да манипулирам. За това винаги много съм внимавала да пазя хората, които са ми давали тази информация, които са били извор или в помощ на моето разследване.

Ако се върнете сега отново в началото, до коя истина стигнахте най-трудно, кой епизод от книгата Ви костваше най-много усилия?
Доста труден въпрос, това наистина не мога да ви кажа – журналистическа тайна. Ще призная само, че имаше неща, които наистина бяха много трудни. Дори да ме изтезават няма да разкажа как съм ги получила. Не мога да кажа най-малко за това, че не искам по никакъв начин да навредя на хората, които са ми се доверявали наистина с идеята, че трябва да се стигне до истината. Затова и на края на книгата им благодаря.

Добре, а кое е най-трудното Ви разкритие, най-трудния пъзел, епизодът в книгата, в който са вложени най-големи усилия?
Най-трудно ми беше в Турция - признавам. Срещнах се с бивши служители, с бивши чиновници от министерства, депутати, които тогава наистина си рискуваха живота, за да разкрият някои факти около „Сивите вълци” или как те са били замесени в структури, свързани с т. нар. „тайна армия на НАТО”, която е действала в почти всички страни - членки на Алианса. Някои от тях са ползвали в Италия крайно десни терористи, ползвали са в Турция и „Сивите вълци”, чийто член е Али Агджа. Тези хора, които са ми помагали, в много от случаите са рискували и живота си, за да проучат истината. Най-рисково, признавам, беше в Турция, защото ако в Италия това е официално достояние - съществуването на поделение, наречено “Гладио”, т. нар ”Меч”, в Турция това още не е приключило. Тези структури и до днес манипулират и правят така, че да се люлее властта в Турция. Те просто са една паралeлна власт, която съществува и е много опасно за всички тези хора, с които се срещнах там, които ми помогнаха.
Знаете ли колко хора, които има, които са изчезнали, пребити, убити. На Турция западния свят  сякаш не обръща много внимание и смелостта на тези хора наистина най-много ме впечатли. Често пъти всички ние европейците се питаме дали Турция трябва да бъде европейска и отговорите много често са различни. Има наистина хора, които се борят тази държава да стане европейска държава и се струва на тях да се помогне, за да може Турция да стане нещо друго, а не да тъне в лапите на тази паралелна власт, свързана със служби, мафия и нечестни политици.

А какви са вашите впечатления от срещата Ви преди години със Сергей Антонов?
Един абсолютно сринат психически и морално човек - с него не можеше да се говори тогава, не можеше да му вземеш интервю или мнение. За мен тогава тези срещи първо бяха потресаващи, но след това ме караха да продължа да се боря - не можех да приема, че може да се жертва една човешка съдба до такава степен. Сергей Антонов беше нещо като нашата лоша съвест. Не трябваше да го оставяме сам.

В книгата си отговаряте на много въпроси - кой е организирал покушението, кой е насочвал и подпомагал терориста Али Агджа? Дори и колко изстрела е имало на атентата. Толкова години по-късно тези въпроси все още са опасни. Но все пак, кой създаде, според Вас, „българската следа” и до къде води тя?
„Българската следа” е една брилянтна, прекрасна манипулация организирана  и измислена от ЦРУ и дори смятам, че тя е замислена много преди атентата, а атентатът е бил само катализатор, за да се използва тя и това с една единствена цел -  дестабилизация на източния лагер.
За тази манипулация съм разговаряла с много служители на ЦРУ и те са ми потвърждавали. Изтокът не е имал никакъв интерес да ликвидира папата, тъй като по онова време Йоан - Павел II е водел оживен диалог с Москва, опитвайки се да постигне компромис, да успокои вълненията в Полша, да предотврати въвеждането на военно положение там. Мотивът за папата е бил да се избегне насилието. А за СССР - да не се стига до откриването на “втори фронт” в Полша, след като вече е било налице затъването в Афганистан. И е било съвсем ясно, че българите нямат нищо общо с покушението срещу папата. Фактът, че САЩ са знаели за българската непричастност към заговора, но са използвали версията за “българската следа”, говори сам за себе си.

А защо точно България?
Защото България е една малка страна, която няма същите средства като една Франция или като някоя друга европейска голяма държава и не може да се защитава. И това са ми го казвали самите италианските магистрати - „По-лесно е да е България - слаба и малака държава, която няма да посмее да се защити, защото трябва да разкрие някои неща, които са неприятни и за нея и за целия социалистически лагер”.

Ако днес трябваше да напишете книгата отново по същия ли начин щеше да звучи?
Не, днес разполагам с някои факти и някои потвърждения, които нямах когато пишех книгата и поради това има някои неша, които не са включени в нея. Може би днес би имала малко повече факти, но не бих казала, че са толкова съществени. Аз продължавам да работя докато има нещо да се разкрива, продължавам да работя по всички бели петна.

Издадохте книгата първо във Франция. Как я приеха французите, интересуват ли се те от „българската следа” за атентата?
Не, не бих казала, че тази тема интересува широката публика и затова и реакциите бяха различни. Лъжата и манипулацията прекалено дълго време са доминирали. Не е толкова просто да се отхвърли изведнъж онова, което е наслоявано четвърт век и се е превърнало почти в нарицателно и да убедиш читателите в обратното. Но документалният филм по телевизия „Canal +”, който направих тогава събуди огромен интерес. Гледали са го около 5млн. зрители. Самата книга бе препоръчана от вестник „Фигаро” два пъти, имаше много положителни публикации, но имаше и списания, които отказваха да я четат и бяха управлявани от журналисти на възраст, които са писали по темата и не могат да отрекат написаното от себе си.

На 12 март е премиерата на книгата Ви „Истината за атентата папа Йоан–Павел II”, да очакваме ли скоро премиера и на документалния филм?
Аз съм го предложила вече на големите телевизии, от някои от тях чакам отговор вече 1 година. Не искам да коментирам.

Вашите книги звучат като трилър на Гришам, но в тях героите са и опасни и истински. Приятелски завиждам, че се занимавате с разследваща журналистика, защото у нас, 20 години след прехода, журналистите много рядко са защитени – нито от държавата, нито от собствениците на медии. Във Франция със сигурност е по-лесно да си разследващ журналист?
Тук съм напълно съгласна с вас - във Франция определено е по-лесно да се занимаваш с разследваща журналистика. Знам в България има много, които водят свои разследвания, искат да са достойни журналисти, да си вършат истинската журналистическа работа, но за съжаление явно има много малко място в настоящите български медии за този тип изява, а този вид журналистика би трябвало да играе много важна роля за напредъка на България по европейския път. Във Франция единствената сигурност за един журналист е, че е успял да публикува. Когато е проверил фактите и си е свършил работата, той става някакъв вид публична личност, а другите колеги журналисти се превръщат в пазители на неговата информация. Те го откриват. Изискванията са високи за добре издържана информация, а това липсва в България – да се проверяват наистина фактите, да се документират, а не да се върви само на сензация. Знам, че това е трудно и изисква средства, знам и, че свободата в нашите медии е от много скоро, но наистина и държавата трябва да има воля и желание да защити журналистическата гилдия и да й даде ролята, която тя трябва да играе в обществото. Това е волята на държавниците - какво искат да имат те в своите ръце -  кукли или искат да имат истинска журналистическа гилдия, която да им помага и да изградят основите на една истинска държава и демокрация.

„КГБ и компания на щурм към Европа”, „Истината за атентата на срещу папа Йоан –Павел II”, „Газовата война. Заплахата за Русия”. Каква е следващата гореща тема?
Продължавам с енергийната тема. Съсредоточила съм вниманието си основно на нея. Не е изключено и да продължа темата с тайните структури, свързани с атентата - какво е станало с войните, които са работили за тях, с какво се занимават, кой ги ползва. Имам и идея за тема за организираната престъпност.

Желая Ви успех! За ”Газовата война и заплахата за Русия” ще си говорим в близките дни.

Интервю на Ивелина Оприкова