Всъщност Милена Тодорова вече е шампион. Тя е постигнала най-голямата победа в живота си - гребе от него с пълни шепи, усмивката не слиза от лицето й и вече на сто процента е преодоляла все още съществуващите предразсъдъци към хората с увреждания

* Повратен момент в живота ми бе едно посещение в Щатите
* Вече се гледа с все по-добро око на хората с увреждания
* Радват ме случайните усмивки на непознати и протегнатата ръка

Милена Тодорова е родена в Добрич. Завършва Шуменския университет "Епископ Константин Преславски" в специалността "Информатика". От 2005 г. работи в община Добрич. Отскоро е държавен служител, след като участва в централизиран конкурс за хора с увреждания, проведен в пет града на страната и организиран от Министерството на държавната администрация и административната реформа. Понастоящем Милена Тодорова работи в отдел "Център за услуги и информация" към община Добрич.

- Макар и с известно неудобство от толкова личен въпрос, все пак бих искала да те попитам как се случи така, че остана на инвалидна количка?
- Моята диагноза е мускулна атрофия. Родила съм се здрава, проходила съм на девет месеца. Когато съм била на две години и половина обаче съм започнала да падам и тогава лекарите открили заболяването и поставили диагноза. В пубертета започнах да се движа с патерици. През 1998 г. претърпях две счупвания на левия крак и тогава седнах в количката. Изпитвах ужасни болки, това бе кошмарен период от живота ми.
- Има ли някакви варианти за лечение на заболяването ти?
- Казват, че донякъде мускулната атрофия се лекува със стволови клетки. Но това е много скъпо и, за съжаление, аз не мога да си го позволя.
- Какво е отношението към хората с увреждания? Научи ли се българското общество да не ви гледа скришом? Узряхме ли вече достатъчно, за да осъзнаем, че в инвалидната количка стои пълноценен човек със своите чувства, емоции и мечти?
- Мисля, че вече се гледа с все по-добро око на хората с увреждания. Отношението е по-добро и ведро. Но дори и да е обратното, честно казано, на мен вече не ми пука. Преодоляла съм това. Преди ми беше много мъчно. Идвало ми е да плача, когато някой, като ме види с инвалидната количка, се прекръсти. Един вид - да се застрахова, че на него няма да се случи. Ужасно е, наистина. Но мисля, че вече съм преодоляла това, да. 
- Повратен момент в живота ти е било едно твое посещение в САЩ. Какво се случи там, какво е отношението на американците към хората с увреждания? Как те промени това?
- В Щатите отидох по една програма на американска организация. Сформирана бе група от България и, честно казано, не знам как се случи така, че ме избраха. В продължение на три седмици бяхме в щата Орегон, град Юджийн. Наистина това бе повратен момент в моя живот. Дотогава бях изключително притеснителен човек. Не смеех да изляза навън. Стоях в едно ъгълче на терасата у дома и гледах оттам. Трудно се престрашавах да отида на плаж, например, за мен това бе кошмар. В Щатите обаче видях едно коренно различно отношение към хората с увреждания. Те ни се усмихваха, дори без да ни познават. Архитектурната среда навсякъде бе изключително достъпна, с количката можех да отида, където си пожелая.
- Какви са любимите ти занимания, с които запълваш свободното си време?
- Хобито ми е уеб дизайн. Именно затова завърших "Информатика". За съжаление, в последно време рядко ми остава време да се занимавам с уеб дизайн. Но пък това наистина ми е голяма тръпка, харесва ми, че мога да вложа творчество. Въобще, харесвам компютрите от малка. Някак си, идва ми отвътре.
- Преди броени дни ти спечели четвъртия си златен медал по спортна стрелба. Би ли ни разказала за тази твоя страст.
- Със спортна стрелба се занимавам от 2006 г. Моя приятелка ме покани в спортен клуб "Икар"-Варна, за който се състезавам в момента. В началото се притеснявах дали ще се справя, дотогава никога не бях стреляла с пушка. През 2006 г. станах първа на държавното първенство за хора с увреждания във Варна. Оттогава насам всяка година съм на първо място в категорията "Стрелба на десет метра с въздушна пушка", при жени-седнали. Преди няколко дни спечелих своя четвърти златен медал на Държавното първенство по лека атлетика и спортна стрелба за хора с увреждания, което се проведе от 10 до 12 юли в Пловдив. Освен медалите, имам и други две първи награди. Усещам стрелбата като много близък до мен спорт. Явно окото ми е точно, знам ли...
- Наскоро дадохме своя вот за народни представители. Ти гласува ли и какво очакваш от новите депутати? Какво трябва да направят управляващите по отношение на хората с увреждания?
- Гласувах, разбира се. Надявам се новите управляващи да изведат България от кризата и нещата да се променят. Не се интересувам кой знае колко от политика, но следя случващото се.
А що се отнася до хората с увреждания - на първо място поставям достъпната архитектурна среда. Разбира се, вече е постигнато доста в тази насока, включително и в Добрич, но са нужни още усилия, за да стане средата още по-достъпна за хората с увреждания.
Смятам също, че трябва да се промени ситуацията по отношение на т.нар. интеграционни добавки. На мен, като човек с увреждане с първа група инвалидност и с чужда помощ,  ми се полагат 8 лв. месечно за бензин, 10 лв. - за телефон, и 10 лв. - за лекарства. Къде да отида с този бензин за осем лева и как точно ще се интегрирам в обществото?! За парите за лекарства да не говорим... Освен това, процедурите по отношение на ТЕЛК са много тромави. Нужни са промени и по отношение на доставката на помощни средства.
- Какво би посъветвала хората с увреждания, които се затварят в себе си, избягват контактите, не общуват?
- По този начин те ощетяват само и единствено себе си. Трябва да са отворени към живота. Той, животът, е един и ние трябва да го живеем пълноценно.
- Като какъв човек определяш себе си?
- Много съм притеснителна и това в определени моменти ми тежи. Но... такава съм, не мога да се променя. Отговорен човек съм. И усмихнат - това ми идва отвътре.
- Какво те радва и те кара да се усмихваш?
- Радват ме случайните усмивки, от непознати хора. Вярно е, че проблемите ни са много и често сме навъсени, но все пак мисля, че има надежда за България. Радвам се, когато непознат човек ми протегне ръка и иска да ми помогне. Става ми приятно. Има добри хора и те не са малко.
И още нещо бих искала непременно да отбележа - самият факт, че съм на работа, ме прави щастлива, отговорна, изпълнителна и удовлетворена. Искам да благодаря на кметския екип, на директора на дирекцията ми и на началника на отдела ми, че са ме оценили и са ме назначили на работа като държавен служител. Това за мен е голямо признание и се чувствам задължена да се доказвам и за в бъдеще, като добър и отговорен служител.
- За какво мечтаеш?
- Мечтая да отида на олимпиада и да стана олимпийски шампион по спортна стрелба. Лошото е, че това е свързано с финанси, а аз не съм такъв човек, че да се моля за пари. Но продължавам да мечтая и съм се амбицирала да работя упорито в тази посока.

Разговаря Велина ВЛАЙКОВА