Потомък на стари фамилии, в които са се раждали, много войводи, Стефан Караджа по рождение носи в кръвта си силната личност на войвода, на човек със силен дух, воля и достойнство.  Той не може да търпи несправедливост, подтисничество и най-вече робство.

От малък се откроява със смелост, безстрашие и прозорливост. Не прощава, не остава длъжник на никой, който го е обидил.

Най-старите сведения за праотците на войводата, достигнали до нас, предавани устно от поколение на поколение, са записани от Балчо Нейков в книгата му „Факийско предание. Сбирки от народния живот.”

Според тези сведения, първият известен прародител на най-голямото родословно дърво, от трите известни родословия на праотците на Стефан Караджа е Стоянка – сестра на Момчил войвода, който загива на 7.07.1345 г. в много ожесточена битка едновременно срещу турци и византийци в района на беломорската крепост Перитеорион.

Стоянка има трима сина: Вълко  и неговите двама по-малки братя – близнаците Пейчо и Нико, и тримата войводи /войнишки главатари/ наречени „Белени” или „Беленски”. Техен вуйчо е Момчил войвода.

Вълко със своята чета се е сражавал с турците в Добруджа. Затова турците го наричат Вълко Добруджански, а българите го наричат Добруджански войвода. На неговото име е кръстено село Вълково в Бесарабия.

Следват войводите: Пейчо Овчаря – правнук, Нико – правнук, Стоян Чанталъ +1683 г., Дели Пейчо и други. Заради непрекъснатата, упорита и безпощадна съпротива срещу поробителите от страна на посочените поколения от войводи, турците започнали да казват, че те не са никакви „Белени”, а „бин-бели” /хиляда бели/, което става фамилно име Бинбели и по-късно Бинбелови.

Първият войвода наречен вече Бинбелов е пак Вълко - Вълко Бинбелов +1720 г. Неговите синове, също войводи, са : Маринчо, наречен „Страшния” +1762 г., и Пейчо, наречен „Шейтана” +1781 г. Последният има двама сина: Георги, станал родоначалник на много фамилии в Добруджа, включително и на фамилия Шейтанови в село Долно Чамурлий, продължила прякора на баща му.   Вълко - другият син на Пейчо, пък продължава прякора на дядо си и става втория Вълко Бинбелов. Той е голям, непреклонен борец за национална свобода и независимост. Умира в Бесарабия през 1831 г.

Маринчо „Страшния” също има двама сина: Иван – пра -прадядо на Михаил Бинбелов, поставил началото на писмената разработка на родословното дърво на трите известни рода на праотците на Стефан Караджа. Родът на „Бинбеловци” и сроденитите с него родове на „Згуровци” и „Узунниколовци”.

Другият син Стоян , наречен „Моллата” +1781 г.  е баща на Дафна, която е баба на Стефан Караджа, по майчина линия. Тя именно разказва пред зет си Тодор Димов Узунниколов  историята на предците на родословието, преименувано от „Белени” на „Бинбелови”. Той от своя страна я преразказва много пъти в най -  трудните години от живота си.

В тези разкази се говори и за събитията около катастрофата на Караевренската кула. За главния двигател на тези събития Вълко Бинбелов, за неговите съзаклятници Индже войвода, Моньо Войвода, Добри войвода, Кара Никола (Кара Кольо) и други войводи.

По късно Вълко Бинбелов е активен участник в Руско-турската война през 1828/1829 г. на страната на генерал Дибич Забалкански. Това го принуждава, след сключването на мирния договор в гр. Одрин и оставането на България под турско робство да тръгне с другите изселници, също принудени да напуснат родните си места, заради участието си в сраженията на страната на руските войски. Но той не е съгласен с изселването на многото мирни български семейства и оказва голяма съпротива на подбудителя и организатор на това изселване войводата чорбаджи Митар Узунниколов от с. Ичме /чичо на бащата на Стефан Караджа/, който е негов сват и съмишленик в борбата с поробителите, преди да достигнат до това разногласие. Въпреки жестоката съпротива достигнала до заплаха със смърт, Митар войвода продължава с кураж агитацията и организацията на голямото изселване, защото имал подкрепата на генерал Дибич Забалкански.

Вълко Бинбелов, както вече се каза, умира в Бесарабия през 1831 г. Той е взел със себе си само сина си Пейчо, а дъщерите и жена си оставя в България. Преди да умре той поръчва на сина си веднага след неговата смърт да се върне в България при своите сестри и майка.

От родословието на майката на Стефан Караджа по бащина линия, войвода е нейния брат Стоян Маринчов Згуров – Стоян войвода, вуйчо на Стефан. На него, още като ученик Индже войвода отпуска стипендия да продължи обучението си, тъй като баща му чорбаджи Маринчо Згуров Тюрюди, след кражби, умишлени палежи и неуспешен опит да го убият е разорен и доведен до крайна бедност.

По бащина линия Стефан Караджа е потомък на войводата чорбаджи Никола Узун +1817 г., на неговият син чорбаджи Митар войвода, за когото стана дума по-горе, умрял в Бесарабия, едва сварил да премине река Дунав и внукът му чорбаджи Никола Димов Узунниколов, съответно дядо, чичо и брат на Тодор Димов Узунниколов - бащата на Стефан Караджа. Чичо му Никола често е вземал на коляното си малкия Стефан и го разпитвал, когато порасне ще стане ли войвода, как ще се бие с турците, по колко турци ще убива наведнъж и т.н.

Тези са ненаписаните разкази, които Балчо Нейков описва по-късно в книгата си „Факийско предание…”. Тези са спомените предавани устно, от поколение на поколение през вековете, които показват, че българският народ е водил непрекъсната борба против турските нашественици от появяването им на Балканския полуостров в началото на ХІІІ век и до освобождението на България от турско робство през 1878 г., а и след това. Доказателство за това са преселенията на много хиляди български семейства на север към Русия, предимно през ХVІІ, ХVІІІ и ХІХ век, когато се водят много Руско-турски войни, в които свободолюбивите българи се включват активно на страната на Русия, от която и те очакват помощ в борбата, която водят за своето освобождение.

Такава е атмосферата, в която се ражда и поема първата глътка въздух малкия Стефан. Това са разговорите, които се водят в тяхното семейство, в семействата на техните роднини и в семействата на повечето българи. Това са разказите, които слушат двамата другари Стефан Тодоров и Балчо Нейков, когато обслужват клиентите в кръчмата на бащата на Балчо в с. Потур, и които многократно повтаря в отчаянието си бащата на Стефан. Прокуден с голямото си семейство от родния край, изпаднал в крайна бедност, вече и вдовец той е принуден да сменя село след село – Долно Чамурлий, Бейдауд, Потур, Бейдауд, Саръюрт, отново Долно Чамурлий и др., за да работи като селски говедар, мераджия, свинар, чирак, а също и синовете му Марин и Стефан – телчари, говедари, свинари, чираци. Такава е действителността, за която не само научава, на която не само е свидетел, а и самия Стефан изпитва на детските си плещи, и на която действителност по повелята на историята се оказва във фокуса на събитията. Такава е съдбата, такъв е животът на нашият герой Стефан Тодоров Караджа. Много млад той се включва активно и безрезервно в борбата на българския народ за справедливост, свобода и независимост. Участва в легията на Раковски. Знаменосец е на четата на войводата Панайот Хитов. Сам е войвода на своя чета в продължение на около три години.

В началото на лятото на 1868 г. войводите Стефан Караджа и Хаджи Димитър обединяват своите две чети и на 6 срещу 7 юли /ст.стил/ преминават с каяк през река Дунав от Румъния в България. На българска земя полагат клетва и развяват знамето на четата въодушевени и всички решени да дадат живота си за свободата на Отечеството.

Двамата съвойводи Хаджи Димитър и Стефан Караджа съзнават напълно, че тяхната малка чета не може да разгроми Османската империя и да освободи България. Те знаят, че техният живот и животът на четниците са обречени, но не и делото им.

В последвалите едно след друго тежки сражения, в неравната битка на 128-те четници срещу повече от 4000 души добре въоръжени редовна турска войска и жандармерия, подпомагани и от потеря, Стефан Караджа е винаги там, където положението е най-тежко, където трябва да се помага и да се повдига духа на четниците. Ранен няколко пъти, изпаднал в много тежко състояние, той е пленен и откаран във Велико Търново, където е изправен пред турски съд.

Походът на тази малка чета, прави непоправим пробив в сърцето на турската империя. Саможертвата на шепата смели българи, вдигнали се на бунт за свобода на род и Родина и жестоката разправа на поробителите с тях и техните помощници, стават причина съвестта на Европа, на човечеството повече да не може да остане спокойна, докато българският въпрос не намери справедливото си решение.

Стефан Караджа с неимоверни усилия геройски изтърпява страшни болки и мъки, съзнавайки, че е представител на един поробен, на един борещ се за свободата си народ. С това си съзнание войводата успява да застави османските власти да го мразят смъртно,но и да го уважават, и искат или не искат да го признаят за български държавник. Дори и най-висши представители на султанската власт са принудени да признаят, че насреща си те имат страна, която се бори и която ще успее.

Връх на победата на Караджата в жестокото поражение е фактът, че идва да го съди председателят на  Държавния съвет на Османската империя Митхад паша. В съда присъстват и посланници и консули на други държави. Какво по-голямо признание от това?

Синът на красивия Странджански край, синът на Равна гора, на хайдушка Странджа планина е роден на 11.05.1840 г. в с. Ичме /дн. Стефан Караджово, Ямболско/, но само първите шест години живее в родното си село. Една година в Делиормана. А останалите 21 години /от 1847 г. до 1868 г. / расте, чиракува, учи, изгражда се като човек и личност в плодородна , в златна Добруджа. Затова сам се определя като добруджанец, което потвърждава пред съда във Велико Търново. Когато председателят на съда му задава задължителните въпроси как се казва, откъде е, чий поданик е и защо се бунтува против падишаха, той отговаря, че се казва Стефан Тодоров Караджа, от Тулчанско, българин. Това дава право на добруджанци да се гордеят, че Добруджа е отгледала, възпитала и дала на България този прославен, този легендарен български войвода. Така, че Стефан Караджа е син и на Добруджа, но преди всичко той е син на България, за свободата и независимостта, на която посвещава и отдава живота си!

                                                  д-р Димо ДИМИТРОВ - инициатор и активен участник в Родословен клуб „Стефан Караджа”, основан в гр. Добрич.