изпрати публикация  :  календар  :  търсене  :  статистика  :  Архив  :  Има ли Дядо Коледа?  :  Интернет връзки  :  Polls  
    НДТ, Добрич, България Албена - Oasis for Holidays   По-добрият вестник на Добричка област
NDT Newspaper, Dobrich, Bulgaria
    
 Добре дошли в НДТ, Добрич, България
 2020-09-29 @ 20:24 EEST
Цената на независимостта на България    
История

Обикновено използваме словосъчетанието “цената на свободата” в преносен смисъл, имайки предвид “усилия, лишения, борби, революции, жертви …” Не става дума за цена, в буквалният смисъл, за пари, количество банкноти, която някой е похарчил за да си купи “свобода”. При нас случаят е малко по-друг. Тук става дума за това, колко ни е струвала нашата национална Независимост, тази същата, чиято сто и първа годишнина гордо отбелязваме на 22 септември тази година. Става дума за пари - има една конкретна сума в лева, която се знае от историците. Ако дочетете тази статия, и Вие ще разберете точно колко лева струва нашата свобода.



Както обикновено, всичко започва доста по-рано – веднага след Руско-Турската Война от 1877-78 г. Тя, както е известно завършва с прелиминарния (предварителен) мирен договор между Руската и Османската империи, подписан в красивото курортно предградие на Истанбул, наречено Сан Стефано, в къщата на един арменски търговоец. Там познатият ни граф Игнатиев, под звуците на бойните тръби на маршируващата руска армия, диктува на представителите на султана параграфите на споразумението, за което вероятно и сам е знаел, че няма как да бъде изпълнено.

Няколко месеца по-късно, през лятото на същата година, Източният въпрос е окончателно уреден от Европейският Концерт на Великите сили на конгресът в Берлин.  С любезното домакинство на “железния канцлер” Отто фон Бисмарк, нещата са уговорени така, че почти всички заинтерисовани страни да са удовлетворени, ако не напълно, то поне в рамките на общоприетото за тази епоха  дипломатическо благоприличие. България, макар и разделена на няколко части, е автономно княжество, останалите балкански държавици са напълно независими, а територията на османска Турция е силно орязана. Най-интересна е съдбата на бунтовната област Босна и Херцеговина, която всъщност запали пожара на Източната Криза през 1875 г. и от където започна всичко. Тази дотогава османска провинция се дава под попечителството на Виена – Двуединната империя получава правото да окупира и администрира тази де юре османска, де факто австо-унгарска територията за срок от 30 години. Този срок изтича през ранната есен на 1908 г.

Междувременно за тези три десетилетия положението в Османската империя не се е променило към по-добро, даже напротив. Всичко прогресивни рефрми, към които западните страни - къде с добро, къде с лошо, се мъчат да подтикнат “Болният човек край Босфора” сякаш са изоставени. Султан Абдул Хамид ІІ прекъсва реформаторската политика на “вестернизация”, водена от неговите предходници и с течение на времето се налага като едноличен и неограничен владетел. Дори един от досегашните крепители на империята, валия на Дунавски вилает, впоследствие и Вели Везир, лидерът на младоосманците Мидхат паша е заточен в Мала Азия, а по-късно и убит, защото не се вмества в политиката на Високата Порта.

За разлика от напредничавия идеолог Митхад паша, султан Абдул Хамид ІІ насърчава ислямизма, като твърди, че изоставането на Османската империя спрямо Западна Европа и всичките й външнополитически несполуки се дължат единствено на отклонението от исляма и на покваряващото западно влияние. Ислямистите се застъпват за пълно възвръщане на традиционното мюсюлманско право (шериата) и за безкомпромисно прилагане на религиозните канони във всички сфери на човешката дейност. В отговор възниква едно ново обществено движение, наречено “Младотурско”, под формата на цяла мрежа от комитети “Единение и прогрес”, които повеждат борба за възвръщането на конституцията от 1876 г. Подобно на младоосманците, младотурците също са загрижени за оцеляването на империята и смятат, че тя може да придобие отново някогашната си мощ само ако се модернизира.

През юли 1908 г. опитите на Абдул Хамид ІІ да ликвидира младотурските комитети предизвиква бунт сред военните гарнизони главно в Македония. Размириците обхващат все по-голяма част от войската, като на страната на революционерите преминават и все повече от онези съединения, които султанът е изпратил за потушаването на бунта. Първоначално младотурците се радват дори и на симпатиите на широки среди от християнското население.

На 24 юли 1908 г. Абдул Хамид ІІ е принуден да прогласи възвръщането на конституцията от 1876 г. и назначава за велик везир Кямил паша. Провъзгласен е «Хюриет» - равенство между всички т.н. «отомански» народи». Младотурците въвеждат двустепенната избирателна система и налагат известен имуществен ценз, но по-същественото е, че все повече и все по-шумни са гласовете, застъпващи се за подновяването на някогашното могъщество на Турция, като рано или късно Египет, България и Босна и Херцеговина щели да признаят Цариград за свое държавно средище. Това само улеснява и ускорява решението на Австро-Унгария да оповести анексията на този вилает към Двуединната монархия и да превърне “временната” администрация на Босна и Херцеговина в постоянна. На 20 септември 1908 г. от Виена връчват нота в столиците на останалите Велики сили, че на 23.09.1908 г. ще анексират бившият османски вилает.

В София също се активизират, окуражени от това явно нарушаване на Берлинския договор. В България си дават ясна сметка, че ако политиката на младотурците успее да реформира османската империя, то това би отдалечило възможността за реализиране на българския национален идеал, а именно – независима българска държава в рамките на СанСтефанския идеал. На този етап правителството на Демократическата партия, начело с премиера Александър Малинов предлага на княз Фердинанд страната да предприема постижимото за момента, а именно  да обяви независимост и да отхвърли васалната зависимост на София от Истанбул. До този момент, България все още се води разделена на Княжество и Източна Румелия, като двете части се управляват от един и същи владетел – българския княз, но само по милостта на султана.

За да се изпревари реакцията на Европа, България обявява своята независимост на 22-ри септември 1908 г. – ден преди влизането в сила на австроунгарската нота. В Лондон са резервирани, а Санкт Петербург направо са бесни на нашата дипломация, защото подкрепя ходовете на австийците. Турците, както обикновено, изчакват и са готови на пазарлък. Той не закъснява. Във Виена по начало са доволни от нашата акция, защото ние сме тези, които първи сме нарушили Берлинския договор, а не те. Въпреки това, Австро-Унгария иска компенсация за ж.п линията Белово-Любимец. Това предприятие, носещо гръмкото име «Източни железници», по-известно като «Железницата на барон Хирш» е с дължина от 309 километра, които сега остават на българска територия. Общо за всичко, което фирмата притежава на наша територия и което сега е конфискувано от българската държава, нейните акционери искат компенсация от 145 млн. Френски франка.

От Цариград също се включват в наддаването. Те оценят своите загуби в размер на баснословните 650 млн. Фр. Франка. Тук е включено обезпечение за загубата на цялата провинция Източна Румелия. По силата на Берлинския договор, България, като васална на Османската империя, има част от задълженията на цялата империя. Т.е. всека заем, взет от Високата Порта се изплаща в известна част и от българите, чрез техните данъци. Самата Турция в този момент е във фалит, а отоманското финансово министерство по това време се управлява от попечителски комитет на банките-кредитори. Затова и Англия, Франция, Германия и Австро-Унгария подържат идеята за компенсации на Османската империя за териториалните и загуби. Според английските сметки, които са връчени в София от британския дипломатически агент Джордж Бюканън, България дължи на османската империя точно 18 657 651 турски лири, което е 429 млн. Фр. Франка. Цената на свободата.

София, разбира се, няма тези пари в брой. Знаейки това, западни кредитори, услужливо ни предлагат своите услуги – те ще ни дадът какъвто кредит искаме, но условията са... нека го кажем по-меко - колониални. Bank de Paris  веднага е готова да ни отпусне краткосрочен заем аванс от 7 000 000 фр. Франка, за 3 месеца, с цел да се подпомогне България да посрещне някои свои нужди по покриване на държавния си дълг. Всъщност, успоредно с това и негласно, Франция води преговори с нашето финансово министерство, като заявява готовност да отпусне цялата сума за покриване на компенсациите.

Подобна схема предлагат и британците. Цифрите са сходни, само фирмата посредник межд Лондон и София е друга – тук се действа чрез финансовата къща Baring&Co.

Иван Салабашев – българския финансов министър, категорично отхвърля и двете приятелско заробващи оферти. От друга страна, Андрей Ляпчев, бъдещ премиер на страната, а понастоящем българския представател в Цариград, заявява, че София не приема никакви трибутарни данъци, нито каквито и да е закъснели плащания за Източна Румелия или пък някакви части от османския държавен дълг. Нашата Независимост, според нашите финансисти възлиза на 57.5 млн български лева и нито стотинка повече, като тук е включено и обезщетението за Източните железници. За да се по-силни българските аргументи, правителството изпраща към границата Тунджанската пехотна дивизия, твърдейки, съвсем в духът на времето, че не  предпочита «парите пред войната» но заявявайки, че «по никакъв начин няма да даде нито педя своя земя».

Пазарлъкът явно се затяга, но все пак тази демонстрация изглежда има ефект, защото точно в този момент в Европа никой все още не иска или поне не е напълно готов да воюва. Русия наскоро е излязла от неприятния конфликт с Япония, а другите Велики Сили все още не са съвсем готови за големия сбъсък, който ще последва само след няколко години.

Австро-Унгария първа се оттегля от сделката, като се задоволява с една сума от 57 млн франка, които получава от Истанбул като компенсация за Източните железници, останали на турска територия.

За да се стигне все пак до някаква сделка, от Цариград предлагат ние да им платим кръгло 150 млн. Франка, и да се сметне въпросът за приключен. След известно колебание, на 22-ри декември същата година, от София отговарят с една последна оферта от 82 млн лева. От Истанбул веднага реагират с контрапредложение – 125 млн. франка в брой и известни териториални компенсации. Тук някъде сделката замръзва, като никоя от двете страни не е склонни да подобри своите предложения. Намесват се и руската страна, която предпочита да задържи България в своя орбита, с оглед на скорошното разделение на континанта на наши и ваши, на съюзници и противници. От Петербург решават да инвестират в нас, защото им се струваме добросъвестни платци и подходящи съюзници. На 3-ти март (пак тази дата) 1909 г. в Санкт Петербург руският външен министър Александър Изволски и неговият турски колега Рифат паша подписват едно предварително руско-турско споразумение, което определя финансовите параметри и схемата за изплащане на българската независимост. От една страна, Високата Порта се отказва от всички свои териториални претенции спряма България, а от друга страна, Русия опрощава на османската империя 125 млн. Франка. Това всъщност са пари, които Цариград дължи като контрибуция на победителите още от освободителната война 1877-78 г.. Самата сума е разпределена по следната схема:

40 млн. лв – компенсация за данъкът от Източна Румелия, внасян в попечителския комитет на отоманския държавен дълг,40 млн. лв – компенсация за стойността и правото на експлоатация на Източните железници, 2 млн. лв. – компенсация за жп линията Белово- Вакарел, 43 млн. лв. – компенсация за турските държавни имоти в Княжеството и в Източна Румелия.

Сделката е финализирана на 6-ти април 1909 г. в Истанбул. В присътвието на Техни превъзходителства посланиците на Великобритания, Франция и Русия, Андрей Ляпчев и Рифат паша подписват българо-турски протокол, с който османската империя признава независимостта на Княжество България от Османската империя.

На същият ден в Санкт Петрбург е сключена руско-българска финансова сделка. С нея Русия предоставя на България заем, без гаранции и контрол в размер на 82 млн. лв. за срок от 75 години с лихва от 4.75% годишно.

В интерес на истината, България прави няколко плащания по този заем – 1910-12 г. после избухва балканската война, после Световната, накрая през 1917 г. болшевиките вземат властта в Русия и променят правилата на играта. Новата съветска власт сама не желае нито да изплаща някакви заеми на царска Русия, нито да приема никакви плащания по кредити, давани преди революцията. Така и приключва въпроса с нашия дълг към Русия.

Затова пък възниква проблем с Австро-Унгария и Германия, които сега започват да изнудват България за цената на подвижния състав на Източните железници – локомотиви и вагони, сега използвани от БДЖ. И тук преговорите са затягат, докато накрая Фердинанд се ядосва и заявява на финансовия си министър: «срамота е пред Европа да се циганим» за дребни суми. Оказва се прав.

На 13 юни 1909 г. София изплаща сумата от 2 111 978 лева и 55 стотинки.

Това е точната цена на нашата независимост.

bpost.bg

 


Сходни връзки

Цената на независимостта на България | 0 брой коментари | Регистрация
Екипът не носи отговорност за коментарите, публикувани от посетителите.

Stats
 Copyright ©2000 - 2003 © 2020 НДТ, Добрич, България
 Всички права запазени.
Powered By Geeklog 
Страницата е генерирана за 0.17 секунди