О.з. полк. Димитър Гелков е роден през 1928 г. в село Брезе, Софийско, но още като дете се премества със семейството си в тогавашното село Абоба – днес град Плиска. Завършва гимназия в Нови пазар, след това - двегодишен курс в МВР-школата в Симеоново, както и генералщабната академия към ВВУ “Г.С. Раковски” в София. Впоследствие получава диплома и от Юридическия факултет на Софийския университет...

Започва дейността си в “органите” като разузнавач по всички граници на България. След това е прехвърлен към ВГУ на ДС. Бил е и началник на сигурността в Министерството на промишлеността при трима министри, последният от които е Огнян Дойнов. Завършва кариерата си в Института по развитие на промишлеността /ИРП/. Пенсионира се с чин полковник.

Има две дъщери, едната от внучките му е била журналистка в голям национален всекидневник.
Полк. Гелков е човекът, пред когото неговият покоен връстник и съгражданин о.з ген. Христо Маринчев, зам.-шеф на вероизповеданията по линия на ДС преди 10 ноември, е доверил, че притежава оригинала на “История славянобългарска”. Твърди се, че в началото на 90-те, когато двамата стари приятели и колеги провеждат въпросния разговор, цената на заветния Паисиев ръкопис на световните аукциони е възлизала на... около 500 000 марки!

Цената на “дара” обаче се оказва кървава в буквалния смисъл на думата. В разстояние от 15 години баща и син Маринчеви заплащат с живота си за “ювелирната операция”.

.........................................
- Г-н Гелков, слухът, че оригиналът на “История славянобългарска” е откраднат от Зографския манастир в Атон и пренесен в България от високопоставения ДС-офицер Христо Маринчев, циркулира вече цяло десетилетие, но докато бе жив, той нито веднъж не опроверга или потвърди тази версия публично. Нещо повече – няма нито едно негово изявление в медиите по какъвто и да било друг повод, свързан с дългогодишната му дейност в чужбина по линия на културно-историческото разузнаване. Вие познавате Маринчев от дете, били сте съседи в Плиска, след това пътищата ви се пресичат в МВР. Затова ще ви помоля най-напред да разкажете кой е този митичен разузнавач от ПГУ на ДС, дръзнал да изнесе безценния Паисиев ръкопис?
- Живях в Плиска от 1928 до 1950 г. В паметта и сърцето ми Христо Маринчев остана между най-близките ми приятели. И днес е пред очите ми: свенлив, скромен и тих, обективен и смел. И най-вече – истински българин.
Христо завърши история във Философско-историческия факултет на Софийския университет с профил археология и втора специалност философия.
Спомням си как в началото на 70-те години прекият ми началник Васил Георгиев ме извика и

ми съобщи предложението си Христо Маринчев да бъде назначен за мой заместник на службата, за която отговарях.

Казах му, че ще се съглася само при условие, че Христо ми бъде началник, а не аз на него.
На 1 август 1987 г. посетих по служба министъра на външните работи Петър Младенов, отбих се и при моя колега Петър Петров, с когото заедно бяхме учили в правния факултет на Университета. Почуках и на кабинета на зам.-председателя на Комитета по въпросите на Българската православна църква и религиозните култове – пълномощния министър Христо Маринчев.

Прегърнахме се, и двамата усетихме, че другарството ни не е изчезнало. След тази среща започнахме да се виждаме по-често. Заеманите длъжности не ни разделиха, завистта никога не се появи между нас. На раздяла получих от него Библия с дарствен надпис и препоръка да я прочета.
Минаха години след 10 ноември. Веднъж Христо Маринчев, силно развълнуван и покрусен, ме потърси. Съобщи ми, че синът му Кирил /роден през 1963 г./ е бил открит от рибари на 27 юни 1993-а в собствената му кола, потънала във водите на Бяло море... Кирил пътувал от Солун за Атон. Колко време трупът му е престоял във водата не можело да се разбере.

Тялото било подуто, разлагащо се, косата – окапала.

Било невъзможно да се разпознае. Маринчев срещнал голяма трудност да разбере къде се намира трупът на сина му.

Първоначалната информация за смъртта на Кирил е подадена по неофициален път, а не чрез гръцкото Външно министерство до нашето.

- Какво е правел синът на Маринчев в Гърция?
- Кирил е завършил история в Софийския университет през 1987 г. Жени се за Ани Папазова, през 1989-а им се ражда син Боян.

Две години /1987-1989/ работи в Църковно-историческия музей в София, откъдето е изпратен да специализира иконопис в Солун. Живеел е в студентското общежитие “Света Теодора”, а в Атон е работил като реставратор до 1993 г. Там е подготвял кандидатска дисертация на тема “Българска иконопис през XVII век”, която към момента на смъртта му е била дадена за превод на гръцки. Не се знае обаче кой е бил преводачът. Материалите остават в Гърция.

До ден-днешен обстоятелствата около смъртта на Кирил Маринчев остават неизвестни. От българска и гръцка страна цари мълчание.

Малко е да се каже, че бях потресен от разказа му. Но следните му думи няма никога да забравя:

“След смъртта на Кирил по телефона ми се обади непознат глас и ми заяви: “Ти какво мислиш – ние сина ти убихме, че тебе ли ще пожалим!”

Тези закани продължиха месеци наред. Решил съм да си отида в Плиска. Там ще е по-добре и за мама, и за мен. Имам да се справям с много материали, ценни за православната ни вяра”.
Посетих софийския му дом със съпругата си. Там беше и майка му, 90-годишната баба Мита.

Спомням си, че след дългия разговор на раздяла му препоръчах: “Христо, пиши! Опиши всичко, което знаеш, което си открил, узнал и което съхраняваш в паметта си. Доказателствата за делото на Българската православна църква - и то не само по нашите земи, а и в границите на днешна Гърция, Македония, Албания, Сърбия, не бива да пропадат. Така и себе си ще опазиш и от свои, и от чужди, ако утре те предадат”.

Христо ми обеща. “Аз, казва, някои неща ще споделя, още като пристигна, с ръководството на Историческия музей в Шумен. Имам материали, които съм показал само на “Д”. Само в Гърция съм открил 27 български манастири и църкви, които са били разрушени, унищожени и заличени”.

- Кога разбрахте, че Христо Маринчев притежава оригинала на “История славянобългарска”?
- След още няколко срещи в дома му и у нас Христо ми сподели: “Митко, у мен е оригиналът на “История славянобългарска”, написана лично от Паисий Хилендарски. Не искам да я оставям у дома, като замина за Плиска. Страхувам се да не изчезне и България и българите отново да се лишат от нея. Мисля на теб да я предам, ти да я съхраняваш. Не е сега времето тя да се показва, но такова време ще дойде...”

- А сподели ли ви механизма, по който “Историята” стига до България?
- Между моите колеги не е прието да се любопитства кой върху какво работи. Днес съжалявам, че поради тези възпитавани с години принципи спрях тогава Христо и не изслушах разказа му за начина, по който бе стигнала тази безценна книжка до България. Но, доколкото знам, а и се писа някъде,

била е изнесена в торба с лешници.

Имало е и друг човек, който е помагал. Но не попитах тогава за него, за хората, които са го подкрепяли в неговото начинание. Те са съзнавали, че пренасянето на “Историята” от Атон не е кражба, а патриотично дело с изключително значение.

Защото оригиналът в продължение на много години бе лежал в каменните мазета на Атон и със сигурност щеше да изгние от влагата и мухъла.

- На мен ми си струва изключително опасно такава реликва да бъде пазена години наред в частен дом. Не би ли трябвало да е предадена в някакво хранилище – дори и секретно?
- Да, но е факт, че се е пазила в дома на Христо Маринчев. И каква висока цена заплатиха със сина си за това!

Явно Христо е нямал доверие на някои хора, затова се е обърнал към мен.

Сега ме е срам да го призная, но тогава му отказах категорично да взема оригинала на Паисиевата “История”. Обективно при мен нямаше условия тя да се опази. Посъветвах го да я предаде на държавните органи или на Божидар Димитров, тогава още нов директор на НИМ. Той ме послуша и после заминаха с майка му за Плиска.

- И така оригиналът се оказа в личния сейф на Бриго Аспарухов, но още преди 15 години някой изнесе този факт в медиите и цялата конспирация рухна. Как се разви обаче по-нататъшната съдба на Христо Маринчев?
- След време му гостувах в Плиска. Открих го в достроена стаичка до старата му наследствена къща. Беше в добро настроение, обладан от надежда, от вяра в бъдещето на православието. Разказа ми за образуването на Ортодоксалната банка в София, за отношението на някои ръководители към него, на съучредители и държавни чиновници, както и

за грозното обогатяване на отделни лица покрай банката.

Непосредствено след тази среща месеци наред четох по вестниците най-различни материали от Българската православна църква и от МВР. Течеше разколът в БПЦ и в тях се изтъкваше, че Маринчев бил “ченгето”, че обкръжението му било все от близки нему хора, че стоял в сянка, но си бил построил вила във вилно място, оградено с бодлива тел. Кал, лъжи и мерзост.

- Намекнахте, че около внезапната смърт на вашия приятел от детинство и колега витаят много въпросителни. Всъщност кога се срещнахте за последен път с него?
- През 2000 година бях отново в Плиска. Този път с мен беше и брат ми – инж. Асен Гелков. Отбихме се да видим Христо. Посрещна ни жена му Бонка, която, плачейки, разказа: “Христо е в болницата. При него не пускат посетители.

Преди няколко дни ме извика съседката Мария Азгорова. “Тичай, вика, двама млади мъже с една луксозна кола видели Христо паднал на улицата”. От велосипеда си бил паднал. Лошо се ударил, та да отида го прибера. Хукнах аз.

И се уплаших: от устата му течеше кръв.

Панталоните и бельото му бяха целите в кръв. Единият от мъжете се обадил до Нови пазар да дойде “Бърза помощ”. Това ми каза съседката. После двамата се качиха в колата и си заминаха. Нито ми казаха кои са, нито закъде пътуват, нито къде да ги потърся.

Линейката дойде, но местният лекар д-р Динев им каза, че Христо е по-добре и тя се върна обратно. Беше 1 септември 2000 г. Положението на Христо се влоши въпреки инжекцията, която му постави д-р Динев. Наложи се да го откараме в болницата в Нови пазар. Там след няколко дни Христо издъхна”.

Попитах Бонка: “Някой не потърси ли тези хора?”

Как тъй ще паднеш от велосипед и ще ти изтече кръвчицата?!

Оттогава ме гложди съмнението. И все си припомням думите на Христо за заплахите по телефона, че ще последва сина си на оня свят.

Едно интервю на Добринка Корчева

http://blitz.bg