Денят, в който в молитвите си се сещаме за мъртвите мъже на България. За войниците и офицерите, за героите – хиляди и хиляди, знайни и безименни. Мъжете на България, оставили костите си по чукарите на Македония, по сипеите на Мека Црев и Гургулят, край Булаир, Чаталджа и Люлебургас, в равните полета на Добруджа – край Кубадин, Кочмар, Карапелит и езерото Туркоайа, в Завоя на Черна, край бреговете на Дойран и по скалите на Мокра планина и Галичица...

Това е славата българска. Шуменски, Родопски, Приморски, Беломорски... Българските полкове разпъват на кръст полуострова. Победните им знамена вървят през вихрите на Балкана. От тях треперят минаретата на Одрин и приспивно им припяват вълните на Охридското езеро и тревите на Каймакчалан.

Ако имаме с какво да се гордеем, за тези повече от тринадесет века, преживени на бурния полуостров, това е Българската армия, това е честта на българското оръжие, това е силата на българския дух. Защото без тях днес нямаше да я има България. Без кръвта и окъсаните униформи по балканските фронтове днес нямаше да бъдем същите, нямаше да имаме какво да разказваме на синовете си.

Забравена, страшна и славна е българската военна история. Ние трябва да се гордеем с нея. Да я пазим в паметта си, да я предаваме от поколение на поколение, дотогава, докато има българи и в земите ни звучи българската реч. Докато на всяка мъжка задушница те, оцелелите и ние – приемниците запалим свещ, положим цвете и сведем глави пред подвига, пред паметта и истината, защото от безименните могили, разпилени в знайни и незнайни места, от запуснатите гробове, от скромните паметничета на войника с пушка “при нозе”, почти във всяко българско градче или село, започва България. Истинските духовни граници на Отечеството ни са изписани с победните щикове на бойните полкове, с костите на загиналите герои.

7444 български офицери, паднали във войните за национално обединение лежат във Военния мемориал–костница на софийските гробища...
В стената на църквата на Рилската света обител е вграден скромен паметник от черен гранит. Паметникът на загиналите поручици от Рилския випуск “паднали за свободата на брата роб в Македония”... Създали са го ръцете на оцелелите – един на всеки десет...

В двора на селската църква “Св. Георги” в село Цапари, Битолско, в самото подножие на Пелистер, стоят забравени от правителства и парламенти девет офицерски гроба на младши командири от бдинските полкове... Всички те са родени през 1896-а и са загинали през мартенските боеве на 1917-а. На гробовете им цигарата сама догаря за по-малко от минута...

По сипеите на Мокра планина и Галичица – от двете страни на Охридското езеро, протегнали ръце едни към други, из фронтовите окопи бродят сенките на едва навършилите двадесет години български синове...
Нека запалим свещ за всички тях.
Нека сведем глава.

Да помълчим пред паметта им, пред паметта на България. Защото това е България! Защото те са войниците и офицерите на България и камъка на постаментите не се трогва от политическите борби и противоречия.
Нека бъдем само българи, днес, на Мъжка задушница. Пред паметта, честта и славата на мъжете, дали живота си за България...

Агенция „Фокус”