Пред НДТ изкусната майсторка - тъкачка Стоянка Симеонова. През сръчните й ръце са минали хиляди прекрасни творения - от миниатюрни кърпи до цели народни носии

- Г-жо Симеонова, как се случи така, че започнахте да се занимавате с тъкачество? И вече толкова десетилетия този занаят е Вашето призвание?
- Майка ми беше много добра тъкачка. В нейното семейство са били десет деца, като само едно е било момче. Тогава момичетата е трябвало да си изтъкат чеиза. Покрай нея и аз се запалих по тъкачеството.
- През онези години какво са тъкали жените, как са приготвяли чеиза? Какви материали са използвали?
- Било е задължително в чеиза да присъства т.нар. даровен пешкир. Той е дълъг около четири метра и се мята от ухото на коня до края на сватбената каруца. По същия начин, както сега украсяват колите за младоженците. Дъските също се покривали с шарени възглавници. Шиели са си сами и сватбените рокли. Момичетата още от 12-13-годишна възраст са влизали в занаята. Животът е налагал това. А тъкачеството въобще не е лесен занаят. Първо суровата вълна трябва да се изпере, изпреде, боядиса и т.н. Аз самата още на като 5-6-годишно дете съм чепкала вълна.
В онези години вълната се е боядисвала с различни растения. Не е както сега - всичко има наготово. Използвали са кори от едно специално дърво, листа от орех и др.
- Спомняте ли си какво изтъкахте най-напред?
- Да, това беше гладко кенарено платно, а аз бях на 18 години. Дори тогава моята свекърва ми зареди стана, защото аз все още не умеех. Впоследствие много се запалих по шарените китеници.
- Какви спомени пазите от първото Ви идване в комплекс "Старият Добрич"?
- Това се случи през 1978 г., когато отвориха комплекса. Тогава тук работеше Йорданка Нейчева - всички й викахме леля Данчи, първата тъкачка в "Старият Добрич". Като застанах на права на ателието, тя тъчеше шарени торбички и възглавници. Много ме заинтригува и я помолих да ми обясни как се получават фигурите. Впоследствие се запалих още повече и започнах работа в "Старият Добрич". Леля Данчи бе много търпелива и любезна, показваше ми кое как става. Така се научих да работя ажурена тъкан с различни фигури, късана техника, тъкан на три нищелки, бримчена и китена техника и др.
- Каква бе атмосферата през 80-те години в комплекса?
- Различно бе. Тогава нашите изделия много се купуваха. Чужденците изключително харесваха и ценяха българското ръчно изкуство. Сещам се, например, за един французин, който прекара цялата си ваканция тук и всеки ден идваше в тъкачницата. Накрая отнесе във Франция много изделия, а впоследствие ни изпрати колет с техни сувенири.
А за атмосферата... Тогава при Петьо гайдаря се събираха музиканти от града. Беше невероятно - те свиреха, ние тъчахме. По някое време навън се извиваше хоро и всички се хващахме. А вечерта се събирахме в кръчмата. Всеки ден идвахме с огромно настроение и желание за работа. Но тогава бяха други години, хората бяха спокойни, беше им весело на душата. Не е както сега - всеки се е затворил в себе си и се бори за хляба си.
- Споменахте за чужденците и това ме навежда на мисълта да Ви попитам за времето, през което сте работила в Албена. Редяха ли се на опашки за прекрасните творения на българките?
- О, да. Чужденците - особено германките, се редяха на опашка още преди да отворим дюкяна. Сещам се сега и за една друга любопитна случка. Един ден в ателието ни в Албена дойде един мъж - около 45-годишен, от Люксембург, банков служител. В този момент аз и колежката ми Катя Недева ядяхме диня. Аз веднага станах да го поканя - да се пробва на стана, да си направи снимка и т.н. А той на чист български език каза: "Не, първо яденето, после работата". Оказа се, че е учил нашия език и често идва в България. 
- Какви са най-големите тънкости в тъкането?
- Най-важното е да се наснове правилно, както и да се изчисли гъстотата на бърдото. Разбира се, нужно е да се спазват и правила при съчетаването на цветовете.
- За кои състави сте тъкала носии? Има ли характерни особености при цветовете на носиите от различните етнографски области?
- Тъкала съм за ансамбъл "Добруджа", за ансамбъла на Силистра, за състава при читалището в Рилци, за певческата група на циментовия завод в Девня и много други. В онези години състави имаше към всяко едно предприятие.
Разбира се, че има характерни особености при цветовете. При добруджанските носии, например, черното символизира земята, а червеното - силата. Зеленото е цветът на нивата, жълтото - на слънцето и радостта от живота, а бялото - на чистотата на душата. Цветовете на родопските носии пък са по-ярки. Каракачанските са малко като турските - наситено синьо, розово, много оранжево. 
- Имала ли сте нестандартни поръчки?
- Не знам дали е нестандартно, но е интересно, че съм тъкала рокли за арабки, които идваха в Албена. Поръчваха при мен - черни с широки ръкави и много сърма. Беше ми поръчано също да изработя един голям пешкир, който от много години насам е символ на Сивковия род и се предава от поколение на поколение и с него се води хорото по време на родовите срещи.
Аз сама изтъках абитуриентската рокля на едната ми дъщеря. Тоалетът беше изпълнен в ажурена техника, с коприна и памук, в тютюнево. Сама изработих и чантата, като използвах техниката макраме. Получи се изключително оригинално.
- Имате две дъщери - Жулиета и Емилия, наследиха ли те занаята от Вас?
- Не. Всъщност, те умеят да тъкат много добре. Но не се занимават с това. Но като деца са ми помагали. Тогава имах много работа и не смогвах. Работех едновременно на два стана - в спалнята и на тавана.
 
Разговаря Велина ВЛАЙКОВА

Снимки: Любен ЖЕЛЯЗКОВ