На пръв поглед случайно се запознава с Огнян Младенов - издателя на покойния Христо Калчев, растреляния Георги Стоев, Донка Петрунова. В офисите на издателство “Световит” се запознава с покойните вече летописци на мафията ни. Казва, че те му дават стимул да напише книги за Чечня.

- Защо момче като теб влезе в най-елитното военно училище в Русия?

- Имах проблеми със закона, а още не бях навършил 14 години. Пред мен имаше два варианта – или да вляза в затвора, или да ме превъзпитат чрез тежка работа. Разбрах, че мога да се измъкна от затвора като вляза в армията към която е и училището в гр. Резан. Така се оказах в него.

- Как е възможно човек да е нарушил грубо законите на Русия, да е в графата “потенциален затворник” и в същото време да го пратят в най-елитното военно училище?

- В Русия това е абсолютно възможно. Нещо повече - при нас това е част от цялостна система за превъзпитание. Бях в особена ситуация и съдът взе решение да ме пратят на превъзпитателна работа, за да може от мен да стане човек. Дадоха ми шанш – ето, един път си сгафил, сега е момента да се оправиш. Така попаднах в училището. После по обща заповед всички ни изпратиха в Чечня. Бях в спецподразделение със специално предназначение.

- Какви задачите ви поставяха, какво правихте?

- Мога да разказвам, но само отчасти. Основната ни задача беше да търсим, намираме и ликвидираме бандитски бойни формирования. Второ – трябваше да събираме информация и да я представяме на властите. Бяхме под постоянно налюдение, под лупа.

- Бил си инструктор по водене на градски тип партизанска война. Що за война е това?


- Русия е единствената държава в света, която има тотален, колосален, кървав, собствен опит за водене на партизанска война в градски условия. Това, според мен, е най-новия тип война. Повечето държави нямат опитности в нея. Щатите и Англия, примерно, не са преживявали граждански войни. Те 15 години воюват на чужди територии. Докато Русия за последните 15 години е водила 14 войни. Как беше при нас?! При първият щурм на Грозни ( 1995-96 г) вкарахме танкове и направихме голяма грешка. В града знаете кога може да се обърне танк. Дори танкове Т90, Т80 - нямащи аналози в света, щом ги ударят от прозореца вече не функционират. В градски условия трбяват девирсионни групи. И да са тотално подготвени. Ние примерно, слагахме миникапани. Всичко трябва да е безшумно – дошъл, сложил, отишъл си. Кой бил, какво направил – никой нищо ни видял, ни чул. Тихичко, бавничко, оп, оп и готово. Само този тип война в града е ефикасен. Има и друг метод – чрез тежка артилерия или авиация. Т.е. да се изравни всичко с нивото на земята. Това не помага. Противникът никога не трябва да вижда, да се знае какво се прави. Затова тази война е сложна, драматична, опустошителна. Русия за последните 15 години е водила 14 войни

- Как се държи войника при тези условия?

- Различно. Понякога по 4-ри денонощия сме лежали заровени в дупки.Чакахме бандитските формирования да дойдат достатъчно близо до рубеж. За някои звечи удивително – но живеехме в дупки. Заравяш се, лежиш, не мърдаш, чакаш.

- И как се диша в тази дупка?

- Без коментар. Това е определена техника. Тя е руска и няма аналози в света. 50 години още най-малко ще се ползва. Преди обучаването сме се подписали да не разгласяваме определен тип информация. Дори тази е сред тях.

- Ясно е, че си ценен кадър и притежаваш качества, от които средностатистическия човек е лишен. Как може Русия да те “изпусне”, да проиграе човек като теб?

- Никой, никога не ме е изпускал. И какво значи да ме изпусне?! Един момент, моля. И второ – никой не ме е задържал на сила там, за да ме проиграва после. Няма смисъл от такива неща. Аз съм офицер, дал съм клетва. Това е достатъчно. От тук нататък аз мисля какво да кажа, на кого да го кажа, какво да направя. Както при нас казват : крачка вляво, крачка вдясно, опит за бягство, скок на място, пак опит – но не става..... Подписъл съм документ и съм задължен да служа на държавата си доживот. Русия е единствената държава в света, която вика хората си на война. Това е абсолютно правило. Става когато и да е – по официален или неофицален начин, няма значение. Аз, всеки един от нас, всеки мъж в Русия е на разположение на държавата. При нас има само задължителна служба. Наемна армия не само няма, но и никога няма да има. Има трибунал, изпълняване на задачата. И точка. Не се разсъждава. Човек трябва да има любов много по-вече към своята държава отколкото към себе си, към живота.

- Ти си жертва на страна си?!

- Не, не. Не бих казал, че съм жертва. Никого не съм окрал, не съм излъгал, не съм убжидал преднамерено. Каква жертва съм аз?! Те искаха да ме спасят от затвора, обучиха ме в училището и ме пратиха на война. Това е.

- Така е, но си убивал хора?! Ти си убиец?!

- Във войната няма убийства. Така, че не бих казал, че съм убивал, нито че съм убиец! Има закон – или ти убиваш, или теб убиват. Това е война. Или – или.

- Веруюто “ако не го убия, той ще ме ликвидира” силно е повлияло на психиката ти.

- Моля?! Ако сега седите и говорите с мен значи, това не е повлияло. Поне до някаква степен, че да ме деформира.

- Знам, че сега, в България, прилагаш умения, които си придобил в Чечня?

- Не съм наемник, на свободна практика съм. Занимавам с определен тип бойни руски изкуства, които нямат аналог в света. Тренирам хората по желание, спациализирам ги. Но нямам спортна база,
защото това моето (дейността ми) е незаконно. Всъщност не че е незаконно... Просто не мога да се регламентирам като някакъв. Това, което преподавам, но не е спорт. То е военно изкуство, което не е регламентирано по никакъв начин в законите на България. Към мен се обръщат най-различин хора.
Ако вие се обърнете към мен мога да ви преподам над 12 круса разновидности бой. Започваме от ръкопашния и ще приключим с бойна тактическа стрелба и подготовка. Ако сте без оръжие, няма проблем. Отивате, получавате разрешително и готово. За базата – в България има достатъчно стрелбища, спортни клубове.

- При тези тренировки може ли, примерно, аз или който и да е, да ползваме твоето оръжие?

- Не може. Аз нямам оръжие. Не ми е трябва. Така, че няма как да ви услужа.

- Къде и как те раниха в корема?

- Вижте, това е неприятно за разказване... През 1996 година бях в реанимацията четири месеца и половина. Куршумите минаха през бронежилетката. Нашата разузнавателна група попадна в засада, трябваше да викаме хеликоптери. А те идват толкова бързо, колкото вашата “Бърза помощ”. Викаш ги днес, те идват след две седмици. И като дойдат вместо да стрелят само по чеченци, изтребват всичко до крак.

- Светът в който си живял е ужасен, кошмарен.

-Да, особено в конкретни моменти. Когато се чувстваш предаден от своята държава, изоставен от всички и за теб никой не дава и жълта стотинка е ужасно. Захвърлиха ни и ни казаха – оправяйте се както можете. 98 процента от другарите ми не са живи. От най-близките ми приятели останаха само четирима. Опитват се да водят нормален живот. Повечето от тях са по затворите, някои са в структурите на руската мафията, други изгърмяха за глупости, трети превъртяха. Ще ви разкажа пример. С мой приятел, който беше до 2000 г. в Чечня, отидохме на гарата за билети. Имаше опашка. Той пререди хората и един човек му направи лека забележка. Приятелят ми извади оръжието и го застреля. Лекарите го обявиха за невминяем. След като се прибрах почти цяла година правех глупости. 3-4 месеца не спирах да пия. Но си дадох сметка за нещата. Реших, че животът ми не може да приключи така. Опитах се да заключа гадостите в мен, да убия звяра в себе си. Защото ставаш звяр, повярвайте.

- С какво “чеченския синдром” е по-различен от така наречения “виетнамски синдром”?

- “Чеченския” няма нищо общо с “виетнамския”, по-скоро е близък до “авганистанския синдром”. Защото чеченската война е единствената за последните 120 години, в която воюваха деца - момчета под 18 години. За това у нас се говори много малко, на тази тема винаги се затварят устите. Аз бях в една наборна комисия. Взимаха се младежи за казарма. По заповед на моя полковник ние прибирахме момчетата, разглеждахме им документите. Определяхме кой става, кой е негоден. И изведнъж се оказва, че на началникът на военното окръжие не му достигат 300 войника. Годните бяха освободени от военна служба. Защо? Ами на единя майка му е депутат, на другия началничка, на третия не знам какво. При тези връзкари полковникът нямаше “избор”, нямаше кой да вземе. И хоп – издадоха друга заповед. Наредено ни беше да тръгнем по домове за сираци, да прибираме момчета, щото тях никой няма после да ги търси, никой няма да се интересува за тях. Пък и те никъде не се водеха, нямаше и списъци. Аз съм ги виждал непосредствено в Чечня – тези 14-15 годишни деца. Той до вчера е бил в цивилния живот, днес вече воюва. Животът на едно такова момче на бойнато поле е приблизително 15 минути. Не повече, повярвайте ми.

- В Чечня освен деца са воювали и едни доста специални жени?

- Така е. Имаше жени снайперистки. Бяха основно от пр***тийските републики и повечето от тях световно изявени спортистки. Те работеха за пари, бяха наемнички. Имаха и тарифа. За главата на един сержант взимаха между 600 и 1200 дорала. Лейтенантът вървеше между 2500 и 5000 дорала, капитан – от 5 до 10 000. Главата на полковник беше оценена от 25 до 50 хил., а на генерал – от 50 до 250 хил. в зелено Спортистките идваха, стреляха, изкарваха си парите и се прибираха. Чиста работа.

- Чеченците достойни противници ли са?

- Да. Достойни са да ти бъдат враг. Нивото им на деверсионна и разузнавателна подготовка беше изключително високо. Нашата подготовка бледнееше пред тяхната. Имаха оръжия, каквито ние нямахме. И което беше най-обидно ползваха оръжие руско производство, което липсваше в нашите войски. Това комплксираше някои от нашите, но от друга страна ни нахъсваше да ги излечим от лицето на земята. Всеки техен бандит беше минал през различни специални лагери, където е бил обучаван. Тренираха ги в лагерите в Прищтна, Босна, Херциговина, Афганистан, Пакистан, Иран. Работеха изключително с наемници - негри, американци, латвийци, естонци.
Нас ни оперираха на полето, на земята, тях в най-модрени военно-полеви болници. Цяла Европа финансираше “бедния чеченски народ”. Те не брояха парите за нищо, щото бяха страшно много. С пари си палеха печките.

- Петър, колко струва човешкия живот?

- Цената на живота е 48 стотинки. Веднага ще поясня - 48 стотинки струва един куршум. Много?! Всеки може да ви гръмне за 48 ст. Малко по-скъпо ще му излезе, ако реши да наеме килър. А такъв може да наемеш за 1500 лв. И пак е нищо. Това е цената на живота! Абсолютно нищо! Щом се роди човек вече е потенциално мъртъв. Само като разбереш как стоят нещата ще ти се още да живееш. 

Едно интервю на Мария Друмева http://www.blitz.bg