Сашо Серафимов е роден на 30 август 1953 г. в Добрич. Завършил е Славянския университет в София, специалност "Социална педагогика". Автор е на стихосбирките "Белег" /1979/, "Дума свободна" /1990/, "Дарителят на сънища" /1994/, "Врата на хоризонта" /1998/, "Синият поглед на дървото" /2004/ - обявена за книга на годината от Дарик радио, "Потъване на светлината" /2009/. През 1995 г. издава книжка с приказки "Объркани приказки". Пиесата му "Шивачът на приказки" печели трета награда на на международния фестивал на куклените театри "Златен делфин". Негови стихове са превеждани на украйнски, френски, немски, английски, словашки, румънски и турски. Член е на СБП. И както сам казва за себе си още - женен, с брада.

- Наскоро се състоя събрание на Сдружението на писателите. Какво се случи и какво сочи отчетът за дейността през дадения период?
- Отчетът сочи, че "конете все още не са уморени". Че все пак вулканът от идеи не е застинал и ние - пишещите от град Добрич и областта, правим нови неща.
По повод на 30-годишнината от създаването на Сдружението беше издаден 7 и 8-ми брой на списание "Пламък" - изцяло с наши творби. Беше организирана премиера на броя и ни гостуваха Георги Константинов и Димитър Танев. В рамките на празниците организирахме и среща с литературния критик проф. Светлозар Игов, с него беше и поетът Марин Георгиев. Тези срещи, смятам, че повлияха добре на общия духовен тонус на сдружението. Повлияха и на самите гости. Толкова много харесаха атмосферата при нас, че написаха предложения да станат членове на сдружението и на събранието ги приехме. В честването особена роля изигра община град Добрич, защото много от проявите бяха финансирани от дирекция "Хуманитарни дейности". И това се случва всяка година, за което им благодарим.
Другата голяма идея, която дремеше у нас от години, най-после си намери крака и тръгна да шества из България. Издадохме пет броя на списание "Антимовски хан". Той е продължение на любимото ни пеленаче в. "Антимовски хан". То ходеше из света на литературата 11 години и, може би, този период е един от най-хубавите на сдружението. Но възмъжахме, решихме, че достатъчно сме се търкаляли в праха на българската литература и тръгнахме със списание.
Огледайте се в България, кой и къде издава периодично литературно издание. Обикновено издават алманаси. Веднъж в годината или пък на няколко години.  Мисля, че до 1937 година е издавано списанието "Поле" в Добрич и оттогава такова нещо не се е случвало, защото освен пари трябват среда и атмосфера, трябват личности.
Много книги се издадоха миналата година. Сигурно няма да мога да изброя всички автори, но ето някои от тях - Драгни Драгнев, Иван Атанасов, Ангел Веселинов, Рада Въртунинска, Генчо Златев, Георги Казанджиев, Кремена Желязкова, Марина Константинова и др. Кольо Чалъков е първият автор, издаден от Издателството на сдружението. Тези дни той беше приет за член на Съюза на писателите в София, а само преди час /б.р. вчера/ ми се обади, че е спечелил първа награда за поезия в Националния литературен конкурс на  името на Пенчо Славейков. Да му е честита!
Тук искам специално да благодаря на специалистите и професионалистите от  културните институции, с които работим през цялата година и винаги намираме творчески синхрон - читалище "Йордан Йовков - 1870 г.", ЕК "Стария Добрич /включвам Дом-паметник "Й. Йовков", Исторически музей, Етнографския комплекс/, РБ "Дора Габе", Младежки дом "Захари Стоянов", Художествена галерия /на която трябва да й измислим име/, Държавен архив - Добрич, с отделни музиканти и художници. Мисля, че много от творците от другите гилдии при нас се чувстват чудесно. Разбира се, и с вас журналистите от различните медии намираме общите неща, които ни сближават. Не искам да пропусна ръководствата на общините Добричка, Балчик, Каварна, Генерал Тошево, които разбират, колко много значи за областта литературното списание "Антимовски хан". Благодарност отправям и към Ротари клуб и  Лайънс клуб, които винаги се включват в реализирането на нашите идеи.
 - Къде остава книгата в ерата на ставащите все по-мащабни информационни технологии?
- Това е въпрос, който пада над главите ни като праха от исландския вулкан. Може и да ни затрупа преди да сме намерили отговора. И тогава няма да има никакви полети на духа. Но аз не съм много обезпокоен, защото често посещавам училища и виждам все същия ентусиазъм в детските очи. Проблемът не е толкова в децата, колкото в родителите. Така се разпаса родителското съсловие, че все още не е разбрало в каква социална система живее. Едни много забогатяха и смятат, че с богатството трупат и знания за децата си, други пък много обедняха и не могат да насмогнат да нахранят гърлата и нямат сила да възпитават, трети пък, като че ли, смятат, че уличната свобода ще възпита децата им. В това отношение, мечешка услуга им оказва държавата - говоря за законите, за спазването им, за корупцията. Мисля, че учителите в средните училища, както и да се държат правителствата с тях, това са най-добрите хора, които познавам, най-измъчените, но най-достойните. Само те още не са напуснали клатушкащия се кораб на познанието. И ако някой успее да върне книгата в ръката, това ще са те.
- Кой е днешният Певец на Добруджа, според Вас?
- Един поет се похвалил, че е поет на утрешния ден. "Добре - отговорил му един мъдър човек - Тогава да си поговорим вдругиден!".
Имаме си доста яки певци - Йордан Йовков, Дора Габе, Ивайло Петров, Севда Костова. Да му мисли, който смята да ги надпее.
- Какво трябва да се случи в държавата, в обществото ни, за да стане животът на хората на изкуството, на пишещите, по-лек?
- Трябва да минат 40 години. Да преминем през пустинята на времето. Да се родят нови поколения. Да изгубят страха ни от системата, да престанат да мразят управниците, а да се научат да се борят с тях и да работят с тях.  Моето поколение е  като слон в стъкларница, накъдето и да се обърне, все греши. Неподготвени и аутсайдери се оказваме в много случаи. Резервни играчи на живота.
- Добричлии пълнят ли залите, когато се организират премиери на книги? Или по-скоро там са "обичайните заподозрени" - определен кръг от творци, от представители на културата?
- Различно е. Общо взето, всяка книга си има читатели. Те се събират от авторитета на автора, от авторитета на финансовите му възможности, от шума, който създава около себе си, и най-малко от дарбата му. Суета. Но както и да се случи има и обичайно заподозрени и необичайно заподозрени. В това отношение мога да кажа, че учителите вършат много работа. На нашите четения винаги има най-малко десетина младежи от средните училища. Двама-трима после сами да дойдат, а те идват, какво повече. Сега хората трудно намират време за душата си. Бързат да се спасят и да спасят семействата си от финансов крах, загубили са рецепторите да усещат света в неговото богатство и да видят природата и хората около себе си. Нагънали са света в душите си като географска карта. Едните от имане, другите от нямане.
- Има ли в Добрич млади автори, които заслужават внимание?
- Има, но всичко е Божа работа. Бих споменал белетристите  Галин Никифоров и  Тихомир Димитров, поетите Валя Добринчева /изявява се и като публицист/, Таня Топалова, Георги Колев, Надя Карапанчева. Ева Пацовска, която учи в София и в следващия брой на списанието ще и публикуваме стихове, Ваня Урумова, която живее и работи във Варна. Това обаче си е мое мнение. Може да има и други, за които нямам очи, така че всичко е субективно. Има младежи, които участват в рубриката "Дъга" на списанието. Вижте мартенския брой и ще се учудите от мъдростта и мисленето им. Наскоро бях на среща с един клас ученици, които пък показаха точно обратното на това. Бяха толкова апатични, неискащи и нетърсещи, така незаинтересовани.
Според мен, едно от най-важните неща за един човек е да се научи да изразява на лист, това което мисли. Да умее да улавя сложните трептения на мисълта и чувствата, да умее да борави с думите и да ползва техния огромен емоционален арсенал. Знаете ли колко е скучен един човек, който ползва сто думи, колкото за гости. С него никога не бих могъл да се почувствам добре. Ти го питаш, - добре, имаш ли някакво хоби?, а той ти отвръща "Да! Обичам да ям" Та аз сред дърветата в парка се чувствам по-съпричастен към света, отколкото когато съм с такъв човек.
- Какво натъжава и какво радва  Сашо Серафимов?
- Всичко, което радва и натъжава другите хора и мен ме прави или весел, или тъжен. Не вярвам да има някаква разлика. Но човек не винаги знае защо е с усмивка на устата или е със сълзи в очите. Помня, бях четвърти клас. Учех втора смяна. Малко преди да тръгна за училище се скарах с майка си. Май я нагрубих. Мигът, в който й казах нещо лошо се почувствах силен и нахакано тръгнах към училище. Но колкото повече вървях, толкова по-силно се появяваше някаква болка в мен. Седнах на чина си съвсем отмалял. Но знаете как е в класната стая - гоненици, тебешири, борби. И преди и сега все си е същото, въпреки че има компютри. Бях въвлечен веднага в едно мелле. По едно време се усетих, че яко размахвам злобно ръце и другите се уплашиха. Момчето, с което често се борихме, ме гледаше със сълзи в очите. Изглежда съм го ударил. И аз се спрях. Болката ми преля и изхлипах. Някои помислиха, че съм се контузил - държах си китката на ръката. Контузията обаче беше вътрешна и нямаше как да ми видят раната. Винаги ще помня този епизод.
Често човек, обидил някого, изпитва също болка. И тази болка се опитва да запрати в душата на друг. И тук се сещам за един стих на Данчо Кръчмаров:
ЛУДОСТ
Млади жабчета опитват
блатото си да прескочат.
Квакнат, скокнат - педя литнат,
в родната стихия цопнат.

Тъй и ние , хорицата бедни,
искаме да прелетим
над житейските си бездни...

вместо да ги осветим.

- Лично Вие, като творец, претърпяхте ли някакви метаморфози - промениха ли се темите и емоциите, които ви вдъхновяват, начинът, по който пресъздавате чувствата си върху белия лист, звученето на творбите и т.н.
- Всичко се променя. Спомнете си афоризма за реката, че никога не можеш да се окъпеш в една и съща вода. А и течението на нещата и на времето е едно от най-големите тайнства. Но както и да се променяш ти си оставаш все един и същ. С повече или с по-малко познание. Човек цял живот живее себе си. Търси се. Намира се. Разминава се. Вижда се в други хора. Идва един момент, в който вече се е научил да върви по пътеката на живота. Знае от кои храсти изкачат големите страхове и ги заобикаля. Знае къде се намира подобието на рая и все там се върти. Така е и с мен. Колкото и да се променям, все пиша един и същи текст. Е,  разбира се, с времето той може да стане по-богат, по-интересен, с повече енергия и мъдрост в себе си, но може и нищо да не остане от това, което съм искал да кажа.

Разговаря Велина ВЛАЙКОВА
Снимка личен архив