В Сърбия влизаме на Първи май - за едни празник, за други - просто 1 май. Получавам по телефона SMS

Децата се лепят по прозорците да зърнат река Нишава. И се дивят /по-големичките/ на табелата Димитровград. Някои са чували и за войната в Югославия, защото се оглеждат къде има ями от бомби. Но пътят си е гладък и без дупки. Маркировката е ясна. Къщите - едни по-бедни, други очевидно на заможни хора, с подредени дворчета, боядисани с вар дръвчета... Редят се градове, свързани пряко с българската история - Пирот, Ниш... Както и неслизащи от страниците на вестниците при военните действия в бивша Югославия - Пожаревац, Крушевац, Крагуевац...

Било, каквото било, децата трябва да изживеят детството си. Ще имат достатъчно време да се питат като как тук е било българско, сега не е, защо сърбите ни се усмихват и се разбираме един друг какво говорим, а има граница между България и Сърлия и на нея искат международен паспорт, а никой няма да ни иска документи, когато минаваме от Австрия в Италия, пък после във Франция, в Монако, в Люксембург, в Германия, в Словакия, в Унгария... Нека децата стоят далеч от мръснишката политика на поколения български управници, които са ни смалили отечеството като шагренова кожа...

И сърбите си имат своето Ждрело. Огърлица от малки тунели, около които имаш възможност да спреш за отдих, дори и да хвърлиш въдица в буйните води на реките.

Влизаме в Белград. Г. Рашев и Д. Вангелов казват, че от хълма над града се открива приказна гледка към Београд, както сърбите казват на столицата си. Отиваме в подножието на хълма с телевизионната кула, който се оказва един изключително подреден и чист народен парк. Хиляди хора са се събрали на пикник със семействата си и... празнуват Първи май.

Влизаме в огромно задръстване, но никой не натиска клаксон, никой не псува, не ръкомаха... Дават ни и предимство. Шофьорите на фирма "Радилов" - Гюнай и Туни, се справят блестящо.

Тръгваме към върха. По поляните деца играят на топка. Стотици "пълзят" нагоре, други се връщат... Тук-там по дърветата има окачени торби, където празнуващите изхвърлят отпадъците си... И ние като сърбите си говорим на висок глас. Гледат ни с интерес. Момичетата ни - красиви. Момчетата - и те. Местните тийнейджъри опитват контакти, заговарят ни децата... Нашите не им остават длъжни, но както казваха преди време рускините в Албена - мы от група не делимся.

По пътя минаваме край паметници - подредени, без цапаници... Разбираме, че са в памет на борбата на сръбския народ срещу хитлеризма и фашизма. Явно сърбите тачат историята си. В Добрич, а и на много места в България се нагледах на обезглавени паметници с всевъзможни драсканици. А тези, които зачеркнаха историята, така и не заслужиха да им се издигнат паметници. Впрочем, за мнозина от тях вече никой и не си спомня. Да не ровим по какви причини, но поне сърбите в Белград очевидно живеят по-добре от нас и имат по-висок жизнен стандарт.

Стигаме до студен извор. Почваме да крякаме, пазим децата да не повредят гласовете си. И току да продължим към върха, започва да роси. Решаваме да се върнем в автобуса и да продължим към Венеция, първата ни спирка по дългия път.

Не спираме по пътя, макар и да минаваме през красивия Нови сад - просто не ни стига времето, бързаме да влезем в Хърватска.

Децата репетират в автобуса. Георги Рашев ги подхваща да научат няколко думи на френски. Оказва се, че някои  знаят много повече, тъй като изучават френски език, а и знаят някои френски песни. Останалите пък проявяват голям интерес и бързо пригласят. А и на всички просветва, че в българския език са навлезли с вековете много френски думи и с интерес откриват, че знаят що е панталон, мадам, гардероб, шампанско, супер, руж... И започват да припяват шансони. Рашев ги води неусетно към знаменитата песен "Шанз Елизе" и сам открива, че децата са гениални, защото запяват песента точно и мелодично, скришом гледайки към диригентката Маргарита Русева и корепетиторката Силвия Димитрова - дали пеят точно, тъй като Рашев ги е "заплашил", че който не научи песента, ще остане в Сърбия, а другите продължаваме за Франция.

На границата с Хърватска ни чака стълпотворение от автобуси. Огромни групи сръбски студенти и ученици пътуват за Венеция и Монако, където да прекарат Гергьовденските празници. Мешаме се с тях, децата си говорят едни други и прескачат езиковите бариери по свой си начин. Все пак, една славянска кръв тече във вените им. Очевидно е, че модата при сръбкините сега са дълги и прави руси коси, светли, най-вече бели, панталони и сака...

Във Венеция и Монако ще почувстваме, че водещата мода са... дъждобраните и чадърите.

Нашите пък извадиха нова мода, която спечели и младите, и митничарите, и граничните полицаи. До автобуса писнаха гайда и кавал и се зави българско хоро. Руслан Димитров и Иван Динков завихрика торнадо, в което се развя и българският флаг. На хорото заситниха и сърбите. Заловиха се и две полякини. А граничните се смилиха и... прередихме, без да има сърдити, близо 700 души. Всъщност, недоволни имаше, но от това, че си тръгваме и зад нас остава една голяма скука.

От автобуса ни се разля и "Хубава си, моя горо..."

Пустите му деца, навлажниха очите ни!

Редовете нахвърли Димитър ДУКОВ

БЕЛИТЕ ЛЯСТОВИЦИ НА ОХРИДСКИ СВИХА ГНЕЗДО В ОТАНИЯ - ФРАНЦИЯ - ЧАСТ І

/Следва/