На съвестта на Стойчо Мазгалов лежат много смърти, разказва бившият директор на Държавния архив в Хасково.

Марин Караиванов работи в системата на държавните архиви от 35 години. От 1991-а той е директор на Териториална дирекция „Архив” – Хасково. Караиванов издаде три книги, които взривиха обществото с публикуваните тайни на партийния елит. А това не се прощава…

- Знам, че познавахте убитите Георги Стоянов и Боби Цанков. Имате ли своя версия за техните убийства?
- Да, имах възможността да познавам лично и двамата. Твърденията, че Стоев не бил писател, а Цанков не бил журналист и не може да се говори за убийството на писател и журналист, според мен са аморални. Георги Стоев имаше качествата на сладкодумен и словоохотлив разказвач – отличителни черти за добрия писател. Цанков пък имаше журналистически нюх и хъс, наред с всичките си Остап-Бендеровски склонности. Няма спор по това, че двамата

бяха убити, за да им се затворят устите.

Разстрелът им показа и доказа, че свободата на словото в България си остава и до ден- днешен само един мираж... Владо Даверов, редактор на част от книгите на Стоев, който уж бил писал съчиненията му след неговото убийство, не пропуска да изтъкне, че написаното гъмжало от куп нескопосани лъжи. Възниква тогава въпросът защо същият този Владо Даверов е писал и редактирал тия толкова „опашати лъжи”?

Впрочем фактите и за двете убийства говорят сами за себе си: Стоев беше разстрелян едва след като пряко засегна в писанията си генерал Любен Гоцев с това, че е хомосексуалист. Гръмнаха Боби Цанков, когато включи в писанията си случаят „Манол Велев”... Така че в днешно време писателите и журналистите трябва да си отварят устите само когато са сигурни, че няма да засегнат някого, който гърми...

- А вие самият с какъв кураж извадихте на показ мръсотиите на някогашния и сегашния партиен елит?
- Мислех си, че когато човек се позовава на официални документи, няма от какво да се страхува. Оказа се обаче, че не е така. Намериха се хора, които да ме заплашват

- За какво по-точно?
- За всичкото онова, което не им харесваше. Така например за това, че извадих на показ документи, за които имаше забрана да се публикуват за срок от 50 години. Първият такъв документ бяха спомените на Георги Константинов – Анархиста от Любимец. Като четеш тези спомени, може да ти се изправи косата. От тях научаваме, че по донесение на трима нещатни сътрудници на Държавна сигурност, известни като Мазгаловите,

са убити 6 невинни деца и повече от 20 възрастни!

- Как така са убити?
- В първите години на комунистическото управление стотици недоволни от Любимецко и Свиленградско бягат през границата. Тогава идва секретното указание на Добри Терпешев, което гласи да бъдат избити не по-малко от 200 човека. За назидание... За този период разказва Анархиста и аз разреших неговите спомени да бъдат публикувани. Не се хареса, че сред имената на доносниците беше и това на обичания от народа актьор Стойчо Мазгалов. В архива има протокол, в който трима сътрудници на ДС: Стойчо Мазгалов, Добю Калайджиев и Кръстьо Добрев – Попето, са виновни за смъртта на цяла група младежи, които са застреляни като кучета на пусия край границата. Тези, които са били само ранени, са били доубивани от упор лично от тогавашния околийски началник на поделението на МВР-Свиленград капитан Христо Джамалов, който по-късно стана генерал и подлога на властта. А през 1989 г. се самоуби. И най-странното е това, че когато спомените на Анархиста бяха публикувани, народният артист Стойчо Мазгалов беше жив, но не реагира по никакъв начин. Замълча си...

- Подобни спомени се появиха и за поета Павел Матев…
- Да, има макар и оскъдни документи за това, че Павел Матев е служил в Хасковската гвардейска дружина и е бил от тези, които всеки ден са придружавали народните врагове до театъра в Хасково, където тогава е заседавал прословутият Народен съд. Тогава бъдещият любим поет на народа е на 20 години и е участвал в разстрела на част от осъдените. Но такова е било разпореждането на командването. Има данни, че

групата гвардейци, сред които и Павел Матев, са разстреляли 7 души,

осъдени като врагове на народа. А после са ги заравяли убити-недоубити. Не говоря празни приказки, а за архивни сведения.

- Хайде сега да минем на по-съвременна вълна. Вие няма как да не знаете кога се започна с раздаването на куфарчетата с парите?
- През януари и февруари 1999 г. офицерът Никола Караиванов, които знае всички подробности за раздаваните пари, носи в джобовете си ксерокопирани разписки, в които са фиксирани огромни парични суми, раздавани от банките на одобрени от местната структура на БКП-БСП лица. Някои от получилите такива огромни суми са контингент на Стопанската милиция. Заради тези разписки Никола Караиванов е зверски убит. Като извършител на това убийство полицията набеди един олигофрен, след като съдебните дела очевадно се манипулираха. Та този олигофрен полежа 4-5 месеца в затвора и го пуснаха. В крайна сметка делото беше прекратено с обичайната прокурорска фраза: „Неизвестен извършител”.

Въобще целият този фамозен „преход” се дирижира от БСП и нейните генетични копелета. Те заедно и съвкупно се превърнаха в мафиотско-олигархическа каста, която всъщност префасонира и самата българска държава в мафия. Та точно тази чудовищна мафия приватизира за себе си националната икономика, защото отлично знаеше, че народа ще владее онзи, който притежава и контролира икономическия потенциал в държавата. Което всъщност наблюдаваме днес.

- Как се случи това с Никола Караиванов?
- Това е първото политическо убийство в Хасково в зората на демокрацията, а Държавна сигурност направи всичко възможно, за да го прикрие.

Човекът беше целия натрошен с железен прът.

Половин час преди това той казва на един генерал, че се е докопал до разписките за раздадените партийни пари и им е направил ксерокопия и сега са в джоба му. По-късно при претърсването на трупа тези разписки не са намерени. Полицията знае кои са истинските убийци, но не й изнася да ги извади на показ.

- Като дългогодишен служител в системата на държавните архиви какво е мнението ви за присъствието на Държавна сигурност в тези структури?
- Твърде едромащабно е това присъствие. ДС е присъствала и тотално е завзела архивната система на България. С Решение № 37 от 10. 06. 2008 година на Комисията за разкриване на документите и обявяване на принадлежността на българските граждани към ДС, беше разсекретена частично агентурата на Държавна сигурност. Оказа се, че и след 10-и ноември 1989 година в държавните архиви са работили и продължават да работят редица агентурчици на ДС.

- Бихте ли посочили конкретни имена?
- Например: Андрей Василев Печилков с псевдоними „Каюта” и „Сашо” - директор на Държавен архив в Смолян, Борис Горанов Иванов с псевдоним „Лале” - директор на ДА-Хасково, Атанас Методиев – „Люляк” от Пазарджик, Димитър Петков – „Витоша” – Русе, Недялка Петрова „Захариева” – Пловдив, Никола Христов” – „Балкан” – Враца. Всичките тези хора са били директори на Държавни архиви по места. Има и още имена.

Може би трябва да посоча това на Владимир Стоянов, заместник-председател на държавната агенция „Архиви”, вече щатен служител на ДС, завършил специалната школа към КГБ в Съветския съюз. В този списък са и двама от председателите на държавната агенция: Кръстю Евтимов – „Шипка” и Панто Живков – „Михаел”. Изброявам част от имената, за да докажа, че и до ден-днешен структурите на ДС заемат приоритетни позиции в архивната система на България.

- Според вас, можем ли да говорим за свободно слово в България?
- Категорично не, защото всеки мафиот-богаташ, бизнесмен или олигарх, а такива в България с лопата да ги ринеш, може съдебно и извънсъдебно, тоест с физическа саморазправа, да разгони фамилията и за най-незначителната публикация по негов адрес. Вижте какво се случи с журналистите Ани Заркова, Огнян Стефанов и някои други. Заради няколко публикации в моята почти документална книга „Апокрифни архивни импресии” бях съден пет пъти. Освен това бях съдебно преследван и за архивни публикации в местната и централна преса. Многократно ми са отправяни смъртни заплахи и по домашния и по служебния телефон.

Заради заканите „Ще ти светим маслото!” директно, очи в очи, бях принуден да си купя два огромни касапски ножа,

които държах в чекмеджето на служебното си бюро, а когато излизах някъде, ги слагах в чантата си. Преди време в кабинета ми с гръм и трясък нахлу известен хасковски бизнесмен – С.С., който ме нападна заедно с бодигарда си. Успях да извадя касапските ножове и двамата бабаити си плюха на петите.
Така че за каква свобода на словото да говорим... Може би само вестник „ШОУ” прави изключение в това отношение.

Едно интервю на Тодорка НИКОЛОВА

http://www.blitz.bg