Пред НДТ поетесата и педагог Генка Петрова, ръководител на литературния клуб "Николай Хайтов" при СОУ "П.Р.Славейков"

* Думата е вълшебство, което възвисява или ранява за цял живот

* Името на Николай Хайтов трябва да се запомни

* Чувствам се жива, когато се случвам

- Коя е Генка Петрова?

-  Ген с оценка К-а. Така ме определи навремето поетесата Керанка Далакманска - за пояснение на по-младите, оценка К-А беше оценка за високо качество. Приемам тази оценка и я превръщам в самооценка и в стремеж към отстояването й, защото нямам време за експерименти в пространството на големия експеримент, наречен Живот. Опитвам се максимално да вниквам в живота, да го преоткривам, влюбена съм в него, а и той не е равнодушен към мене. Това лято ме провокира да напиша стихове, повече от необходимите за една поетична книга, макар че бях готова за печат на друга завършена. Зарадва ме и със спонсори, награда в конкурс, много приятели и развлечения във фейсбук. Зареди ме с очакване на една нова учебна година, която ще бъде много различна със стогодишния юбилей на моето училище. Мисълта за това не ме напусна и през лятото. Подготвих изненада за моите млади творци от литературен клуб „Николай Хайтов“, респективно и към цялата учителска колегия. С финансовата помощ на родители – майката на поетесата Преслава Михайлова, г-жа Велина Михайлова, отпечатах книгоразпределители с емблематични снимки на училище "П.Р. Славейков“, оранжевия кабинет на Хайтов и снимчици на децата от клуба. Мисля, че се получи страхотно бижу, издържано и идейно, и естетски, което ще насочва мисловно, емоционално и  действено към училището, клуба, книгата... Имам още идеи, които заедно с колегите ще осъществим в началото на учебната година. Смятам, че креативността е синоним на живота. И бидейки жива, аз съм длъжна да бъда креативна. Чувствам се жива, когато се случвам. Когато случвам нови идеи.

- Какъв е българският учител днес? Гори ли все още у него възрожденският пламък?

- Не по-различен от учителите – възрожденци. Обича децата, раздава се, създава, бори се с вятърни мелници – извечният дон Кихот, който вярва в доброто и върви към него, търсач и откривател.

Но учителят е и ощетен в много посоки и не от днес. Липсва общественият отклик и любов към учителството. Липсва позитивната нагласа към институцията УЧИТЕЛ. Липсва съвременният филм с позитивния образ на учителя, липсва медийното отразяване на добрия пример, добрия учител. Всички са щедро отворени към скандалното у учителя, в училището, често пъти от мухата се прави слон, а същностното, онова, което прави от децата ни това, за което семейството  е безсилно да направи...то е скрито, непризнато, непоказано, непочетено, неуважено, зад кадър е най-често. Училището стъпи ли накриво, медийната му слава е сигурна.

Обществото не само че не помага на учителя, но и му пречи. Имам предвид в частност политическия елит и езиковите му проявления напоследък, а и изобщо... Мисля си как бих възпряла мои ученици да употребяват цинизми от рода на тези, които в най-високото публично пространство се тиражират безнаказано /като „шибан народ“ и пр/, след като те са приоритет в речника на министър?! Думата е вълшебство, което възвисява или ранява за цял живот. Уви, с думите за и думите против не се борави отговорно. Чрез неумело и фриволно боравене с книжовния език допускаме принизяване до категории, които всъщност на теория отричаме.

- В последните години много говорим за реформи в тази или онази сфера. Какво, според Вас, трябва да се промени в българското образование?

- Голяма тема и не е в моите компетенции. И все пак – изчистване на учебното съдържание от многото излишества с липсваща практическа приложимост в живота. По-малко теоритизация, академичност на стила, които отблъскват децата и ги демотивират. По-малко вариантност на учебниците. Задължително съавторство на по-широк кръг учители в списването на учебниците, които са еднакви  и за елитни училища, и за такива с преобладаващи ромски деца.  Въвеждането на общи правилници за вътрешния ред в училищата, които да бъдат в помощ на желаещите да получават това, за което са дошли в училище, и да поставят на място онези, които не знаят това. Семейството да бъде още по-тясно обвързано с онова, което прави училището, отговорно пред него и закона. Няма ли единодействие между училище и семейство- провалът е сигурен. Оценките по предмети от естетическия цикъл да не влизат в годишните резултати като балообразуващи. Или да нямат цифрова оценъчност, а като при някогашните зачоти – да, не. Защото настоящото положение травмира децата. Учителите сме пристрастни към предметите си и, може би, често залитаме в крайности, които не се преживяват ни от ученици, ни от родители. Понякога като че ли светът се върти само около не/умението да рисуваш например...! А не е така. Този абсолютизъм трябва да се предотврати. Й.Радичков също е имал тройка на съчинения по литература, а знаете, приживе още беше класик...

- Кой е верният път към сърцата на младите хора, на учениците, с които работите?

- Любовта естествено във всичките й измерения – подкрепа, насърчаване, компромиси, обективност, уважение, приземеност, раздаване, приятелство, скъсена дистанция и все пак дистанция, която има своето значение, уважение и към семейството на ученика.

- Кои са личностите, които най-силно са докосвали душата Ви през годините? Хората, които Ви вдъхновяват?

- Личността на Николай Хайтов. Трайно и необяснимо почти. Продължава и след кончината му. Прекрачвайки прага на оранжевия кабинет на Хайтов, /аз го нарекох така/, се чувствам възвисена, одухотворена...Мисля, че успявам да го предам и на учениците си. Духът на Хайтов е там. Духът на Йовков и Дора Габе също. Всички диалози в този кабинет всеки учебен час носят препратки към тях сиреч препратки към добротата, любовта, България. Цяло лято училището ни е в мащабен ремонт, тръпнем в очакване на края му. Оранжевият кабинет за сега е в небитието. Оплаках празнотата му и буквално, и в едно стихотворение. Чакам с вълнение възстановяването на онази топла атмосфера... Вярвам, че ще се получи.

Вдъхновява ме по принцип и енергичният ръководител, който уважава личността на подчинените си, вярва им, изисква, но и възнаграждава за стореното, който умее да води хорото, играе до край и дели аплодисментите поравно и честно.

Не обичам самовлюбените водачи. Нарцисизмът заслепява, заглушава. Имахме един такъв висок вожд, когото гротесково възпях в стачните си стихотворения.

- Какво Ви кара да се усмихвате?

- Отсрещна усмивка, честен поглед, добра дума, кученце на улицата, многото бебета, нароилите се близначенца в Добрич – най-красивата гледка! Мисълта, че почти винаги за всичко има алтернатива.

- Разкажете ни повече за синовете Ви. Успяхте ли да им предадете Вашия творчески пламък?

-  Делата говорят по-добре за всекиго. Добри момчета, които честно се борят с живота, са моите синове.

- Защо решихте литературният клуб, на който сте ръководител, да носи името точно на Николай Хайтов?

- Защото в моето училище има деца с висок творчески потенциал, за разгръщане на който се чувствам силна и призвана. А името Хайтов трябва да се запомни и в подтекста на една формация в родното училище на много славейковци, която гради и готви за високото слово наследници на класик в българската литература още приживе.

- Какви са младите таланти от клуба във Вашите очи?

- Наистина талантливи, амбициозни, обещаващи  и достойни за избора си да играят с думите, израствайки с тях и за тях.

Разговаря Велина ВЛАЙКОВА

Снимки личен архив