Продължаваме да търсим истината за българската история и за действителните герои. "Труд" вече публикува в 13 части извадки от старите полицейски архиви. Документите хвърлят нова светлина върху живота на много от главните действащи лица на миналия век. Започнахме дискусия, в която се надяваме да се включат хора, които аргументирано могат да осветлят случилото се през годините и да допринесат за отстраняване на фалшификациите в паметта ни от миналия XX век. Днес надникваме в живота на човека Георги Димитров (1882 - 1946) - ръководил е БКП и е бил генерален секретар на Коминтерна. Той е 32-рият министър-председател на България в 64-ото и 65-ото правителство (1946-1949 г.).
"Истината за това, какъв е бил вождът и учителят на българския народ (както го наричаха повече от 45 г.) Георги Димитров, дълго е крита, и то по понятни причини - времето преди 1989 г. не позволяваше да се говори всичко за него и други герои. Той обаче сега е незаслужено забравен и изхвърлен от учебниците. Въпреки недостатъците си Димитров си остава една от най-големите фигури в най-новата ни история." Това казва пред "Труд" Александър Александров (64 г.), чиято баба Йорданка Попова е една от най-близките съратнички на Димитров. Тя е най-малката сестра на ген. Димитър Попов - бащата на писателката Фани Попова - Мутафова.
Запознава ги първата му съпруга Любица Ивошевич. Двете стават близки приятелки и заедно учат в Учителския институт в Шумен. В компанията им е и Ана Маймункова (политик, активист на БКП (т. с.) в началото на XX век).
"Баба ми е разказвала неща, които в историята няма да прочетете. Споделяше ми с болка, че Димитров е бил голям женкар и обичал да си пийва твърд алкохол", продължава разказа си Александров. Комунистическият водач имал силно влечение към красиви и начетени млади жени. Дори търсел максималната перфектност у тях. За същото разказва и акад. Георги Марков. Той обяснява, че ние не знаем какъв е бил човекът Георги Димитров - "женкар, много харесван от жените ".
Точно поради любовните му похождения става разривът му със сръбкинята Любица. Димитров е бил голям мъжкар - магнетичен за жените, в поведението му дори има голяма доза артистизъм. Обича да ходи с костюм и вратовръзка - "беше конте" (така го нарича Йорданка Попова).
Любовта с Любица
Ивошевич е посредникът му с тогавашното комунистическо ядро в Югославия. Тя е невероятно фина, крехка и интелигентна жена, поетеса и синдикалистка. Завършила модното училище във Виена и след като като идва в България, става една от най-известните шивачки на хайлайфните дами. Любовта им е достойна за роман, но похожденията на Димитров разболяват Люба. Тя е и болезнено ревнива - успехите на съпруга сред нежния пол я нараняват. Трудно приема изневерите му и това отключва у нея психично заболяване. Всъщност първите признаци на шизофрения се появяват още преди раздялата им.
През 1929 г. тя заминава за Москва и веднага влиза в Болшевишката партия. Малко след започването на Лайпцигския процес тя не може да издържи болестта и се самоубива. Според познавачи на историята от онези години Любица е била държана от Сталин в Москва като залог.
Втората съпруга
Втората жена на Георги Димитров е Роза Юлиевна. Това е жената, която му осигурява алибито, когато е обвинен в подпалването на Райхстага през 1933 г. "Баба ми знаеше от Димитров, че Роза е заявила пред съда, че е била с него в нощта на пожара", продължава разказа си Александров.
Роза - тя е жената, която Сталин му посочва за втора съпруга. Произходът е от стар еврейски род, на който тя обръща гръб завинаги. Комунистка с буржоазно потекло, доста интелигентна, която знае "как да играе според правилата на революцията".
Интересен момент е тяхната венчавка през 1948 г. По молба на майка му Парашкева - изключително вярваща православна християнка, Димитров се подчинява на желанието за църковен брак. Самият Сталин нямал нищо против. Единственото им дете Митя се ражда през 1936 г. в Съветския съюз и умира на 7 г. от дифтерит. Димитров трудно преживява смъртта му и до края на живота си не може да го забрави. Синът им е погребан в алея точно срещу гроба на писателя Николай Островски.
Ораторът
"Димитров без съмнение е един от най-големите оратори на онова време", твърди бабата на Александров. Думите му са изключително смислени и логични. Макар да е печатарски работник, той много чете. Когато се връщал след работа в къщата си на ул. "Опълченска" в столицата, бързо измивал ръцете си от мастилото, а в дома му вече го чакали най-близките му съратници. Димитров изнася много речи, които не са търпели противоречие. Чуждо мнение обаче не е приемал. Изслушвал, но категорично правел това, което си намисли.
Върховният момент в живота на Димитров е Лайпцигският процес. "Във фаталната нощ на пожара той наистина е бил с жена, но не с Роза", повтаря думите на баба си Йорданка Александров. Нейното признание фактически е партийната задача, дадена от Сталин, която тя изпълнява перфектно.
Според историка акад. Георги Марков той е бил с германка в спален вагон. Не отговаря на истината и че в затвора Димитров е научил немски език. Там той само го усъвършенства.
След като българското правителство отказва да го приеме, още на другия ден след оневиняването му той получава съветско гражданство.
Моли Сталин да се обади на президента на САЩ Рузвелт
На 17 април 1944 г. бомбардировките над София спират. Някои историци твърдят, че за това спомага Г. М. Димитров (бащата на Анастасия Мозер). "Това не е вярно. По думите на баба ми Йорданка главният "виновник" това да се случи е Георги Димитров, самият той го е споделил." Това казва Александър Александров, който си спомня, че тя много държала да се знае истината. По това време Ге Ме Димитров е полковник в американската армия и се е намирал в Кайро. Георги Димитров лично отива при Сталин и го моли да се обади на президента на САЩ Рузвелт, съюзник на Съветския съюз във Втората световна война, да спрат бомбардировките над София, довели до много жертви и разрушения. Димитров през това време непрекъснато държи речи от Москва по радио "Христо Ботев".
"Най-голямата грешка на Димитров е била подписаният от него договор с Йосип Броз Тито т. нар. Бледски договор" (в словенското градче Блед) за бъдеща федерация между България и Югославия. През 1949 г. Сталин обвинява двамата балкански лидери в отстъпление на марксистко-ленинските принципи и ги вика в Москва на разговор.
Димитров тръгва с влака за Москва, но спира в Белград. Казва на приятеля си Тито: "Дай да измием калта от себе си." Югославският ръководител обаче е спрян на румънската граница от сръбската служба за сигурност, която не му позволява да замине за руската столица. "Другарю Тито, народът не те пуска." Оказва се, че тайните служби са разбрали за пъкления план на Сталин да ликвидира и двамата. Ето това спасява Тито от смърт.
Писмата: Мила Люба, скъпи Жорж...
15.VII.1912 г. - Черната джамия Скъпа Люба, Какво щастие е човек да се въодушевява от великия социалистически идеал. Моята съдба на затворник, окрилян от твоята любов, е лека. Най-щастливият затворник в тоя пъкъл несъмнено съм аз. Това щастие може да се помрачава само от безпокойството ми за теб.
...Искам само ти да си твърда и спокойна. Твоят Жорж ще излезе от Черната джамия много по-здрав, по-бодър, по-силен... Пиши ми всеки ден
17.IХ.1918 г. Ти видя ли снощи, мое мило, колко хубава луна имаше?... Как хубаво е времето днес. Започват ония есенни дни, когато ние с теб се чувстваме по-добре... Днес ще редя книги у дома. Ще почна с твоята библиотека нареждането на нашето ново гнездо. Целувам хубавите ти очи. Твоя Люба