В това успяха да ни убедят извървелите се през годините народни избраници. Не случайно година след година доверието в парламента си седи закотвено между 15 и 20%, а недоверието е съответно 70-80%. И за това драматично състояние, което е диагноза за цялата ни фасадна демокрация, не са виновни журналистите.

Помня, че в началото на прехода депутати с личното си присъствие затъмняваха политическите лидери, премиерите и министрите.

Защо политическото лицемерие стана запазената марка на демокрацията ни? Спомняте ли си, че в не толкова далечното ни минало група депутати излязоха на протестен палатков лагер пред парламента, защото не бяха съгласни с мнението на мнозинството по отношение на приемащата се конституция.

Какво се случи? Хората ли не са същите, или революционният дух угасна в блатото на материалността. Очевидно и двете неща ни се случиха паралелно.

От една страна, избирателната система не толерира бодливите депутати.

Я някой се е надигнал срещу лидера си, и трябва да си прави своя партия, защото в старата няма място за критикари. Този сценарий се повтаряше многократно и отляво, и отдясно.

А и защо му е на депутата да надига глас, да бъде личност. Нали му плащат точно за обратното - за да си върви с течението, да си гласува законите, които Министерският съвет му спуска. Само така ще изкара спокойно четиригодишния мандат или може да свърши и някое друго дело, полезно за материалното му положение.

Отдавна не си задаваме въпроса дали мнозинството ще оцелее при един или друг политически скандал, колкото и мащабен да е той. Сигурни сме, че стоящите в парламента ще направят всичко възможно да изкарат пълния си мандат.

Не може да се роди лидерство от посредствеността - "на родения да пълзи не му е дадено да лети". За 20-те години преход успяхме да задушим кълновете на свободния дух в политическата инициатива. Да, критици има, свобода на словото също, но те си остават концентрирани там, където не се вземат решенията - най-вече в медиите и експертните среди.

През изминалите години не се създаде професия “политик”. За да си политик, трябва да имаш свое мнение и да си готов да го отстояваш. А за нашите съвременници в парламента това е равносилно на политическа смърт заради пропорционалната избирателна система, която с гордост прилагаме вече 20 г. Не трябва Цецка Цачева да се сърди на журналистите, че принизявали образа на депутатите, а да се замисли защо избираме все хора, които се оказват недостойни за доверието ни.

Според мен причината е проста - депутатът е зависим не от избирателите си, а от политическия лидер, който определя мястото му в листата. Той получава елитарната си позиция даром, а не защото се е борил за нея. Това отслабва сърцевината на политическите партии, а колкото по-слаба се чувства една партия, толкова повече концентрира властта около ръководството, толкова по-затворена в себе си става.

Парадоксално - веднъж влязъл в парламента, депутатът получава допълнителен бонус - не може да бъде отзован. Това е сериозна законова пробойна. Ролите се обръщат - оцеляването на правителството зависи от парламентарното мнозинство. Така, докато е в парламента, депутатът става двойно независим - и от избирателите, и от ръководството на партията.

Точно затова всеки опит да бъдат наказани народните представители за неморално поведение е осъден на неуспех. Те, защитени от конституцията, лесно и бързо сеобявяват за независими и спокойно изживяват на народна издръжка до края на мандата си. В подобна унизителна сиуация бе поставен не един лидер.

Бойко Борисов обеща промяна и власт в името на народа. Да въздаде справедливост и възмездие за несправедливо протеклия двадесетгодишен преход. Волята за промяна обаче вече изглежда пречупена. Новият избирателен кодекс няма нищо общо със заявената воля за промяна. Преференциалната листа за избор на депутати с праг от 10% обезсилва значението на индивидуалната инициатива. Депутатският успех по същия начин остава функция от индивидуалната воля на лидера, а не от личните качества или самоотверженост.

Защо тогава да се сърдим на хората, че се доверявали на лидерски партии? Нали точно такава беше нагласата и по Живковото време - всичко се очакваше да свърши Тато. А един човек и господ да е - не може. За много важни решения силата на безличните във властта, скрити зад колективната безотговорност остава решаваща. А заедно с нея расте и чувството за безнаказаност. Понятието политическа почтеност изчезва и на негово място за пореден път откриваме далаверата.

Мирослава Радева, МБМД

http://www.24chasa.bg/