С проф. Боян БИОЛЧЕВ, бивш ректор на СУ, разговаря Валерия Велева

- Изглеждате уморен и отчаян, проф. Биолчев. Защо? Празниците не ви ли дават импулс, надежда?

- Чакам с нетърпение да дойдат новогодишните празници, за да се махна от себе си и да поживея няколко дни в почивка. Да, имам умора.

- От какво?

- Умора от липсата на разбиране, от преднамерена глухота, когато в обществото се говорят прости и и очевидни истини. Ако имам късмет, мога да завърша по празниците и един разказ, който съм го започнал.

- И защо не е завършен?

- Имам жесток инстинкт като писател - в мига, в който усетя и най-малко разколебаване, спирам да пиша. Категорично! Докато необходимостта да довърша написаното или каквото и да било, от гъдел се превърне в болка на недоизказана дума. И тогава се хващам и го довършвам.

- Разказът пак ли е преживяване, каквито са повечето от разказите в трите книги "Сладко нищо", "Белег" и "Летен сняг"?

- Да, едно от последните неща, които съм преживял като по-млад и към които се връщам с очите на човек, който гони 70...

- Гоните 70? Като ви гледам, сте за завиждане.

- Въпреки свръхексплоатацията на съществото си аз продължавам да съм същият. Живея все така всеотдайно, раздаващо се...

- И бунтарско.

- Имам непоносимост към фалша. Особено когато той е закрепен в езикова прилежност. Нищо не замърсява така българския език, както грозното подмолно мислене, облечено в красиви ефирни думи. И другото, което ме безпокои, е извеждането на махленския език до ранга на високо говорене.

- В момента май не чуваме красиви думи, залива ни махленско говорене.

- Много хора са ме разочаровали. Произнасяли са красиви и ефирни думи там, където не е необходимо, а там, където всички очакват от тях - ги премълчават. Тогава се загубва приятелството. За щастие не съм загубил приятели. Загубил съм добри познати. Но приятели - не.

- Поне това може да ви прави щастлив, защото премиерът се оплака, че откакто е на власт, се е разделил с приятели.

- Да, един от моите приятели заяви публично, че няма приятели... Не се чувствам предаден, тъй като думите му не са насочени лично срещу мен. Най-нещастният човек е този, който няма приятели, който не е създал приятелства. По-малко нещастен е този, който ги е загубил. Щастлив е единствено човекът, който е запазил приятелите си.

- Защо в момента няма контакт между власт и интелигенция? Натикани сте в едно унизително кьоше на обществото. Сами ли си го заслужихте?

- Хората на ума и хората на интелекта в България могат да заслужат порицание, но не заслужават пренебрежение и унижение. А там, където се унижава умът, се поощрява глупостта. Няма нищо по-страшно от освободената от всякакви морални и нравствени табута глупост. Има агресивна глупост, има и пасивна глупост. Мнозина казват, че страшна е първата. Но пасивният глупак сложиш ли го малко на високо, веднага се превръща във високоговорител на глупостта си. И става агресивен. Е, ние се въртим в тази орбита.

- Можете ли да кажете всичко това на приятеля ви, който казва, че няма приятели?

- Казал съм му.

- И какъв е резултатът?

- Не сме се чували вече повече от година.

- Така ли постъпват всички властници - качват се на постовете си като едни добри момчета и във властта стават други - глухи?

- Аз не бих употребил думата властник. По-скоро има някаква властова непохватност, тъй като продължавам да мисля, че у него има добронамереност, има желание нещо да се свърши. Убеден съм! И за да не прескачам непрекъснато името му, ще кажа - аз съм сигурен, че Бойко Борисов иска да си остави името. Той има тази амбиция, а за човек във властта това е изключително важно! Но едновременно с това ще го попитам нещо, което напоследък не ми дава мира - за какъв дявол му трябваше на премиера да се смразява с интелигенцията? Тя го подкрепи, когато идваше на власт. В огромното си мнозинство Университетът гласува за него. И какво постигна? Огорчение!
120 години в този Университет се е изковавал българският облик, българската духовност. Защо я губиш? Нямам отговор на този въпрос. И знаете ли кое е най-шокиращото.

- Кое?

- Не може да се отрече способността на Борисов да прави жестове. Спомняте си - в началото на втория ми мандат като ректор на СУ той беше станал кмет на София. С огромен замах лобира за осветлението на Университета. Колко се радвахме... Той лично го пусна. Сега като министър-председател не дава пари за ток - за да свети това, което той запали. Сам загаси лампите на Университета. Тъжно, нали!

- Президентът каза, че имаме слаб премиер.

- Президентът не трябва да търси конфликт с премиера. Знам, че те са имали нормални отношения. И като човек, който е по-отдавна в политиката, президентът би могъл ако не друго, да прояви повече хитрост в провеждането на диалога им, защото никой не печели от сблъсъци. Както сблъсъкът с интелигенцията е абсолютно излишен, така и сблъсъкът в етажите на властта не е от полза за никого. И по-опитният трябва да проявява повече толерантност. От друга страна, в засилената си активност ставаме лесна плячка за обвиненията, че правим политически проект от друго време. На това трудно може да се отговори с "не". За съжаление може би в съдбовни за държавата ни моменти се отклоняват енергии в напълно непродуктивна посока.

- Влизаме в 2011-а - годината, която ще завършим с нов президент. Спомням си, че през 2001-ва и вас ви каниха. Какво надушва носът ви за предстоящата битка?

- Поканиха ме, да - и досега не знам точно кои сили, но не за съзидание, а за да объркам нечии сметки. Предстоящата битка ще бъде изключително остра, тъй като това е прелюдия към другите, парламентарните избори, които ще решават съдби. А заедно с тези съдби - и съдбата на България. Тъжното е, че и сега стават неща, които не съдържат в себе си най-малкото европейски коректив. Имам чувството, че се приближаваме не към "До Чикаго и назад", а до "Бай Ганьо преди избори". С всичките описани девиации по блестящ, гениален и тъжен начин.

- Приемате ли за основателни упреците за полицейщина в България?

- Това е също въпрос, на който не мога да си отговоря еднозначно. Ако бяхме не днес, а преди 3 години, щях да съм силно обезпокоен. Но ние сме в ЕС и той няма да позволи упражнения ала Венецуела в България. Ние живеем в среда, в която демокрацията е аксиома. Известно време партньорите ни може да се правят, че не виждат, но нека не се лъжем - европейският човек вижда всичко. Простодушният ни български манталитет бърка възпитанието със зрението. Това, че не ти е казал, не означава, че не е видял.

- Затъването в бездуховност не е ли благодатна почва за неглижиране на демокрацията?

- В мига, в който хората започнат да се подиграват с ума, се създава почва за всичко, което е извън демокрацията. У нас домашното възпитание залиня, поетическо възпитание не притежаваме и... Вчера пътувах в трамвая. Казвате, че съм младолик, но аз съм на 68 г. и бях единственият, който отстъпи място на възрастна жена. Тя може и да ми е връстница - едва ходеше, но никой не стана. Моето поколение беше приучено да уважава, да почита. Естествено, прости хора е имало винаги, но днес изпростачването се разпростира като болест... Плъзва като трихинелозата при дивите свине - настаняват се едни малки червейчета във всички части на тялото. И няма спасение! Така лъчеобразно се разпростира и простотията. И тя не прощава! И е страшно трудно да я озаптиш. Самочувствието на простия човек е най-деструктивното нещо. Като народ ние превъзхождаме или сме равни по интелект с другите големи народи в ЕС, но в Европа още от Средновековието простакът е приучен да си мълчи, когато говорят умни. При нас в мига, в който умният отвори уста, винаги ще се намери един простак да му каже "Я си затваряй устата, че ще ти прасна един", или нещо от този род. Какво му остава на умния?

- Много тъжен и песимистичен стана нашият разговор. Капчицата оптимизъм къде е?

- Как ще е песимистично? Казах, че съм си запазил приятелите. Това го желая горещо на всеки. Не пари. Парите са лош, нулев цикъл за приятелство. Върху него не можеш да изградиш нищо, освен да трупаш пари. Трупаш и се качваш нагоре... И все по-рядко погледът ти се обръща към зеления свят. Човек престава да забелязва сълзите в очите на другите, да се радва на чуждото дете, обожествявайки своите. И се превръща в затворник в златна клетка... Не обичам склонността да се премълчават истините, слонността да се правим на слепи пред видимото, на глухи пред крясъка на изтерзан човек... Да, остават белези. Но те зарастват. Иначе няма живот. Моята баба Виктория казваше: Ако тридневната болка е през всичките следващи дни, живот няма! Човек надмогва всичко. И идва надеждата за по-добро!

http://www.trud.bg