Прекосяваме Сърбия. Прави впечатление мащабното разширяване на магистралата. Спираме на границата с Унгария. Сърбите са бързи. Любопитно ми е унгарците пак ли ще са кисели. Не знам защо, но унгарските митничари и гранични често създават напрежение. Случвало ми се е да накарат шофьорите да свалят всичкия багаж на пътниците и после лично те да го качат отново, без да бъде направена каквато и да е проверка. Като че ли не ни обичат нас - българите.

Може би историята ни е виновна. Българска е била някога половината Будапеща. В края на Втората световна война наши войски са окупирали Унгария като съюзник на Съветския съюз в антихитлеристката коалиция. Срещу унгарците сме били и по време на революцията им през 1956 г., когато народът се вдига за демократично преустройство на държавата и излизане от Варшавския договор. Червената армия смазва революцията.  А може би пък унгарците на границата са кисели, защото далаверата вече е на нашите граници. Младите ще кажат ала-бала.

Европа вече е една държава и историята избледнява. Оръжията отстъпиха място на стремежа на народите да живеят по-добре, да имат достойно настояще и бъдеще. Затова сме се запътили и ние с децата от училището по изкуствата в Добрич към Европейския парламент в Страсбург. И има на какво да се учим от Унгария и унгарците, които в момента имат и председателството на Европейския съюз.

Пътищата се перфектни, но не смеем да вдигнем скоростта и с 1 км. Спираме и за почивките по закон, защото тук бият лошо през пръсти със солени глоби. По бензиностанциите купуваме единствено с форинти. Чисто е и е подредено. И е скъпо за българите. Земята е обработена. Селата са подредени като картинки в приказка. На децата им доскучава. Пада нощ и вече не могат да се закачат с шофьорите на тирове през прозорците на автобуса.

Будапеща свети отдалеч в целия си блясък. В автобуса звучи "Моя страна, моя България..." Децата подемат песента и пеят от душа и сърце. Тихо се просълзявам, колко ли от тези умни и красиви момичета и момчета ще напуснат родината, за да живеят един по-стойностен живот из Западна Европа, в Америка, Австралия и къде ли не... Дано има място за децата ни в България. В тези бели лястовици са надеждите ни за една нова и просперираща държава. Като по поръчка зазвучава веднага и знаменитото сиртаки от филма "Зорба Гърка"... Каква по-добра илюстрация за вярата в утрешния ден. Това, на Балканите, сме жилав народ...

Търсим хотела по навигация. Приказка от светлини. Децата вадят фотоапарати и камери. Мостовете над Дунав греят като новогодишни елхи. Отраженията им в тихите води на реката сеят романтика в ученическите души. И не само в тях. В светлини се къпят стотици държавни учреждения, паметници, речни ресторанти, катедрали, жилищни сгради, хотели и хотелчета... До нашия хотел няма проход с автобус. Спираме и разпитваме. Унгарците са учтиви, но предпочитат да говорят на унгарски. Той пък звучи неземно за нас. Антония Кондова и Маргарита Манева търсят брод през английския. Докато децата изчакват в автобуса, им прави впечатление как човек с торбичка в ръка разхожда куче в градинката. Следим с любопитство реакцията му, но той типично по нашенски отминава онази работа и се прибира доволен във входа на жилището си. А сме до най-стария университет на Будапеща. Такъв е животът. Наоколо гъмжи от студенти. Сред тях помъкваме куфари към хотелчето, където е повече от уютно. Няма асансьори, но администраторите са учтиви и любезни и бързо завързват приказка с нашите момичета и момчета.

Излизаме за кратка разходка в центъра. Наближава полунощ, а е оживено и приятно. Правим нощни снимки. Светлини подчертават всеки детайл от старинните сгради. В заведенията е спокойно, има много свободни места. Иска ни се да изпием по чаша бира, но сме голяма компания и децата трябва да си отпочинат, утре ги очаква нов преход от поне 1000 км. Те пък са любопитни и не им се прибира. Всичко им харесва. И как да не ти хареса Будапеща, ширнала се над величествената река с блясъка на европейска столица - без цигания и просяци, без пиянски скандали, с глъчката на компании от млади хора, подредена и бляскава в ехото на чардаша...

Нашите лястовици се свиват в гнездото на хотела. Сутринта ставаме рано, но две успали се птиченца ни забавят с около час и така ни отнемат разходката до парламента. Юлия Герасимова е кратка и ясна - не бива един евродепутат-ученик да закъснява. Но децата са си деца. Истинските евродепутати правят далеч по-големи бели. За жалост, често пъти ненаказани. Закуската е перфектна и е в състояние да ни държи сити до късното пристигане в Страсбург. Правим бързи утринни снимки по реката. Виждаме Будапеща друга. Забързана, угрижена, сиво студена - унгарците в момента имат финансови проблеми и по улиците ги няма хората от бляскавите нощни заведения. Скоро слънцето ще грейне в пълния си блясък и Будапеща отново ще се къпе в палитрата на злато, сребро, алуминий и стъкло...

И като едни евродепутати се интересуваме  как се управлява днешна  Унгария. Парламентът е като нашия - еднокамерен, но в него има 386 депутати /176 мажоритарно избрани/, с мандат 4 години. По територия Унгария е по-малка от България, а населението й е 10 милиона. Президентът се избира за 5 години. Премиерът няма заместници.

Търкулваме се към Страсбург. Предстои да прекосим Германия, а Европарламентът е от другата страна на границата й с Франция.

Текст и снимки Димитър ДУКОВ

Следва

ЛЯСТОВИЧЕ ГНЕЗДО НА СОУ "СВ.КЛИМЕНТ ОХРИДСКИ" В ЕВРОПЕЙСКИЯ ПАРЛАМЕНТ В СТРАСБУРГ /І ЧАСТ/