На същата улица живее и Радка Цветанова, администратор в CityUniversity в Правец. През 1989 г. тя е 11-годишна. Помни летящите “Чайки” и чуждите държавници, които Живков води в родното си място: “На децата ни раздаваха байрачета и ние махахме, махахме.”

Имало е кого да поздравяват - ръководителя на ГДР Ерих Хонекер, на Румъния - Николае Чаушеску, на Австрия - Бруно Крайски, на Корея - Ким Ир Сен, през 1972 г. гостува Фидел Кастро, през 1978 г. - Кадафи, през 1981 г. - Индира Ганди и др.

В Правец партийните пристрастия не важат в отношението към Живков. “От по-старите всички го обичат”, казва Радка. Младите, твърди тя, оценяваме и предимствата на новото време. Радка и сестра й Мая не само не поглеждат към чужбина, те не помислят да заживеят другаде в България. По отличната магистрала, построена още при социализма, 56 километра до София се вземат неусетно.

Градът и днес е визитка за влиянието на бившия Първи. Поддържан, перспективен, с ниска престъпност. Видеокамери го държат под око. На входа са хотелът и голфклубът, собственост на бащата на Валентин Златев - Васил, кмет от 1968 г. до 1989 г.

Централният площад, изграден в соцстилистиката с хотел, община и фонтан, носи името на Живков. Има и знаци на народната любов, изместени по-встрани. В началото на 80-те статуя на Живков краси площада, през 1985 г. тя е махната по негово нареждане. За 90 г. от рождението му друг паметник с автор Секул Крумов (правен през 70-те) е поставен до спортната зала.

В Правец са единствените запазени паметници на бившия Първи. Преди 10 г., след дълго търсене из страната, Евгения Живкова намира два - единият сега е на гроба му, другият - бронзова глава от неизвестен автор - ще бъде поставен днес в двора на къщата музей.

Познавателно или поклонническо посещението няма да ви струва скъпо. Входът за музейния комплекс е 2 лв., с беседа - 5 лв. Понеделник е безплатен ден. Ключодържатели и магнити с образа на Тато се продават за 2-3 лева. В комплекса се включват родната къща, собственост на наследниците на Живков, и музей с колекция от подаръци, които е получавал като държавен глава. Той е филиал на Историческия музей и се поддържа с помощта на общината.

Колекцията е удивителна. Тя е огледало на характерното изкуство на страни от цял свят. Сред тях се откроява камилското седло, дар от Кадафи (виж снимките долу), самурайско въоръжение, месингови фигури на африканско шествие, макет на старинна английска крепост, на Кремъл с позлата, на Тадж Махал от планински кристал, палма от Мозамбик с камъни от нефрит, снимка с Хелмут Кол с автограф и др. Първите експонати идват от резиденция “Бояна” преди 10 г., сега са 239. Тато - казват - бил най-сниманият човек в България по времето на социализма. В изложбата “Тодор Живков и светът - отминало настояще” 30-ина снимки проследяват пътя му - от ученик през нелегал и работник до младоженец, служител в МВР, държавен глава.

Държавник, диктатор, Тато или Бай Тошо

Когато преди 22 г. Тодор Живков беше елегантно отстранен от ръководството на БКП и на държавата, българите посрещнаха новината с неподправена радост. Тогава се радвахме: “Диктаторът падна!” А по улиците и площадите се изля “народната обич” - изобретателно бе използван един от многото портрети на Първия, но покрит с дебела решетка, олицетворяваща бъдещето му.

Е, бъдещето дойде, само че днес Тодор Живков е знакова фигура както за епохата на социализма, така и за целия български ХХ век. Защо и как образът на Живков в българското общество се промени така драстично?

Причините са различни - за част от тях Живков няма заслуги, по-скоро го направиха съвременните български политици, но други се дължат изцяло на неговите политически и държавнически умения. Ще започна с тях.

Когато преди сто години Живков се ражда на село, той е част от огромно мнозинство - около 80% от българите тогава се раждат и живеят на село. Така че още от самото начало той е “човек от народа”. Това обаче не е достатъчно, за да станеш водеща фигура. От училището в село Правец през прогимназията в Орхание (Ботевград) до Полиграфическото училище в София и включването в комунистическото движение - този път на Живков вече не е на мнозинството, а на едно активно малцинство. Малцинство, готово да се включи активно в ставащото в страната и доколкото е възможно, да промени нейната съдба.

Тук е моментът да напиша нещо, което ще предизвика несъгласие у немалко днешни българи. Хората, които се включват в комунистическото движение преди Втората световна война, са идеалисти, които искат да направят света и България по-добро място за живеене, които рискуват личното си удобство и кариера и често плащат висока цена за това. Да се представят тези хора днес като хитреци, стремящи се към власт и материални облаги, е не просто несправедливо, но и дълбоко невярно и неморално.

Знаем, че идването на комунистите на власт в България след 9 септември 1944 г. не е тяхна заслуга, а на Съветския съюз и на Антихитлеристката коалиция като цяло. С това и за Живков идва най-голямото изпитание за всеки политик - да влезе във властта и да се докаже не като отрицател, а като съградител. И тук са най-големите противоречия в оценките за него. Живков управлява България най-дълго през ХХ век, но дали това е негова заслуга или на системата, която не предвижда демократична смяна?

След като влиза в една коалиционна власт, БКП бързо успява да я овладее напълно и да създаде система, при която няма как да я загуби, но това не се отнася и за лидерите й. Сравнението с другите - например с Вълко Червенков (защото предишните напускат умирайки), но и с източноевропейските - Владислав Гомулка, Едвард Герек, Антонин Новотни, Александър Дубчек, Матиаш Ракоши, показва, че никак не е лесно да се задържиш на върха.

В този посока са истинските политически умения на Живков, изразяващи се в съобразяване с водещите тенденции, печеленето на съюзници, колективните действия, бързото прегрупиране, противопоставянето на едни дейци на други, отстраняването на опасните, независимо колко близки са, с други думи - завоюване и пазене на властта. Тук Живков няма равен на себе си в съвременната ни история.

На тези умения се дължи политическото му дълголетие, но и определянето му като диктатор, който не позволява да се постави под въпрос постът му - дори и с драматични актове като подадената през есента на 1988 г. оставка. Подава я, защото е сигурен, че никой няма да се осмели да я приеме. Струва ми се, умението на Живков да пази властта си в най-голяма степен импонира на много съвременни политици.

Дали обаче Живков може да бъде наречен държавник? Независимо от всичко отговорът е положителен. Не защото не е предприемал такива позорни актове като предложението за “сближение и сливане” със СССР през 1963 г., а защото стремежът му винаги е бил възходящото развитие на държавата. Дори и въпросният “маньовър” е целял с помощта на неизчерпаемите съветски ресурси България да осъществи икономическия “скок”, предвиден в 20-годишната програма от 1962 г. На постоянния стремеж към развитие се дължат увлеченията на Живков по следването на успешни чужди модели - японския и западногерманския, както и сляпата му вяра в научно-техническия прогрес. На въпроса какво от тези намерения е реализирано - може да се даде различен отговор, но придвижването на България напред в класацията на ООН по човешко развитие е несъмнено. По негово време достигаме до 32-ро място, а сега сме на 58-о.

В дългите години на своето управление Живков еволюира от интернационалист в националист с най-ярка проява възродителния процес. Тази инициатива се оказва една от най-големите му грешки, защото “голямата екскурзия” от лятото на 1989 г. спомага за свалянето му. Но дори и това драстично нарушаване на човешките права не е чак еднозначно отричано днес, което говори, че е отговаряло на някакви обществени нагласи.

А какво да кажем за фамилиарното народно обръщение към Тодор Живков Тато или Бай Тошо? Това е най-трайната оценка, защото нас, историците, обикновено не ни чуват по-далеч от университетската аудитория или сред намаляващия брой читатели на книги. Народните прозвища отразяват оценката на много-много хора. Носталгията не е най-важното в този случай. Добре си спомням, че и двете названия се използваха още преди 1989 г. Съхранението им до днес показва, че вероятно ще се запазят и в бъдеще.

Да кажем няколко думи и за заслугите на демократичните политици за популярността на Живков днес. “Заслугите” са на всички.

Ще започна с онези комунисти/социалисти, които свалиха Живков от власт, изключиха го, арестуваха го, съдиха го, но не успяха да реализират надеждите на българите, че ще живеят не само по-свободно, а и по-добре при демокрацията. Немалко за възраждането на образа на Живков направиха и политиците от СДС, които упражняваха красноречието и фантазията си в обрисуването на социализма в най-черни и плашещи краски, докато Живков още през 1990 г. заяви, че поема пълната отговорност за епохата - и за лошото, но и за доброто в нея. Неговият политически рефлекс се оказа с една класа над техния. Да не говорим за днешните политици, които откровено признаха, че ако построят и част от постигнатото при Живков, ще бъдат доволни. Вероятно защото се надяват, че народът ще оцени и тях по същия начин.

Какъв е образът на Тодор Живков днес - 100 години след раждането му, 22 години след свалянето му от власт и 13 години след смъртта му? Такъв, че ми идва да кажа: Дай Боже, всекиму!

Разбира се, не в очите на всички. Но времето, когато всички изглеждаха единомишленици, отдавна отмина. Надявам се - завинаги.

Искра БАЕВА / http://www.trud.bg