Влади Карамфилов – Въргала е роден в София. Завършва НАТФИЗ със специалност актьорско майсторство в класа на проф. Стефан Данаилов, след което учи и кинорежисура при Христо Христов. От 2006 работи над филм по собствената си пиеса „BG-WC - Моят дом е моята крепост“. Работното заглавие е „12.10“, но впоследствие филмът е кръстен „Шменти капели“. Новото име идва от репликата на Бойко Борисов „Преди нас са крали, а сега се правят на шменти капели“.

Себе си Влади представя като: Владо Въргала, бивш поет-революционер, неосъждан няколко пъти, щастливо семеен ерген с две деца – момче и момиче. Цялата му работа е такава – шарена.

-         Влади, каква е твоята  връзка с Добруджа?

-         Аз съм израснал в Силистра – при баба ми и дядо ми. Първи клас съм започнал училище там – от петгодишна възраст. Колко излиза – 4-5 години съм живял постоянно в Силистра – от 5 години – до втори клас. Едва в трети клас се прибрах при майка ми в София. Израснал съм на Дунава, в Дуранкулак - по тези места. На брега на Дунава ловяхме риба по цял ден. В Дунавската градина играехме на стражари и апаши. Пропуших още от първи клас в Силистра. Леля ми живееше в Добрич – лелка Магда, сестрата на баба ми, светла й памет. Съответно, по роднински идвахме навремето в Добрич с рейсове. Пътуваше се много дълго време, докато дойдем дотук. Във времето приятелите са тези, които, като мина през Добрич, се виждаме.

-         Вече втора година си водещ на благотворителния бал на дамски клуб „Майчина грижа”. Какви са твоите впечатления, отворени ли са добруджанци към благотворителни каузи?

-         Втора година вече ме приобщава каузата на дамски клуб „Майчина грижа”, която е доказано почтена. Затова съм съпричастен към нея и с каквото аз мога да бъда полезен, го правя от сърце.

-         Как оценяваш това, което се прави за подкрепа на млади таланти?

-         Не искам да правя комплименти, но добруджанци са доста по-спонтанни хора. И за такива неща те са готови да се включат. Не е тайна, че времената са тежки. Може би, неслучайно тази година събрахме най-голямата сума – около 41 000 лева. Аз не очаквах, че ще бъде така. Може би, самата криза, докосвайки всеки един персонално, ни помага да осъзнаем, че всеки лев, всяка стотинка, всеки един човек, са важни. Затова тази година се събра доста голяма сума напреко на логиката, че е криза, хората нямат и няма да дадат. Вярно е, имаше доста хора, които стояха безучастни през цялото време, а имаше и по-дребни артикули на търга, за които и с 50 лева можеш да участваш, въпросът е да го направиш. Но, те не осъзнаваха, че това беше възможността и те да се присъединят към това нещо. Но, през цялото време ми правеха впечатление хората, които един през друг, заразени и от примера, и от настроението, се включиха. Но, не мисля, че някой от тях ще съжалява. Има едно такова правило – когато изкараш едни пари, 10 процента трябва да дадеш на нуждаещите си – църквата, сираче,училище, хора, които искат да постигнат нещо, 10 процента се дават на майката и 10 процента – на учителя или твоя коректор. Като казвам 10 процента, това не означава, че трябва да се изчисляват с калкулатора, но това е един закон, който, ако го прилагаш, действително ти вървят нещата. На мен ми вървят нещата.

-         Потръгнаха или по принцип на теб ни върви..?

-         След като успях са направя и филма „Операция „Шменти капели”, значи, че ми вървят нещата. Това, че няма пари, това са вече  обстоятелства, на които може да се влияе.

-         Филмът ти е абсолютен хит на българския пазар. Това означава ли, че ще успееш да си платиш ипотеките и върнеш заемите, които взе, за да направиш филма?

-         Има огромен зрителски интерес. Правейки този филм, аз не съм мислил за финансовия  дивидент като печалба. Изчислил съм нещата така че да мога да върна инвестицията. За съжаление, това е невъзможно. Може би, причината е, че са много големи разходите на кината. Не говоря за малките киносалони като този в Добрич, а говоря за монополистите на големите кинозали в България. Може би, са им доста големи разходите. Но, условията, които те принуждават да подпишеш, са загробващи. Те не ти предлагат, вие не дебатирате, защото те са си монополисти. Тези условия те убиват. Благодарение на тях, мога да кажа, българското кино е труп.

-         През последните години се появиха няколко филма, включително и твоят, които са абсолютен хит. Това не дава ли някаква надежда или качеството е нещо различно от финансовите параметри?

-         Да, успешен не значи печеливш. Достойнствата, постиженията на човека в днешно време, за съжаление, се измерват основно с пари. Ако скачаш 6 метра от място, всеки ще каже „Браво”, но ще добави „Аз не съм тренирал, но може и аз да ги скоча”. Но, ако се разбере, че си изкарал 10 милиона за скачане на 6 метра от място, тогава всеки ще те признае. За съжаление, може би, парите си остават най-важното условие за това. При едни по-логични и справедливи условия отстрана на кината, аз можеше не само да си върна разходите, но да имам и доста по-добри приходи. Нещата са обезкуражаващи. Защото, правенето на кино е кураж. Това е много дълъг процес, който правиш. Много скъп процес, който ти реализираш. И не знаеш крайния резултат. Защото, може и да си направил шедьовър и да са празни залите. Това, че ще минеш да обереш наградите от Кан, Златна палма, Златен фикус, Златни мандрагори и незнам си какво още, няма никакво значение. Но, ние сме незаконно родени. Ние сме нежеланото дете на българското кино. На нас никой от тези, които се занимават с кино, не ни помогна – било държавни, било други организации. Въпреки всичко, филмът има небивал успех. Имаше наскоро един фестивал, на който изборът на публиката бе „Операция „Шменти капели”, но журито казва „Е, не, този е еди кой си, другият е еди кой си”. Филмът на единия от наградените ми колеги стоя 4 дни на екран, а на другия – две седмици и половина. Единият има 8 човека зрители, ако не се лъжа. Да си кажа честно, не мога да изпитвам някакво злорадство за това. Но, за двата филма държавата е дала минимум 2-3 милиона лева.

-         Това вече заприличва на мафия…

-         Това си е мафия. И за това нещо не мога да кажа, че са виновни Бойко Борисов, Станишев, Първанов… Там вече човек сам си е направил избора – дали ще се занимава с културата на този народ или не. Важно е да кажа, че коментирайки тези страни, свързани с нашия филм, аз не говоря за собствените си болки и тревоги, а по-скоро говоря за българската култура.

-         Правенето на кино ли беше детската ти мечта?

-         Не. Да стана шофьор на ТИР. Не станах, защото се смениха концепциите.

-         След това през боксьор, та до актьор…

-         Да, боксьор при Цачо Андрейковски, при бате Цачо, и в трупата на Николай Априлов в Двореца на пионерите. Николай Априлов е човек, който показа пред много от сегашните актьори още от деца истинското лице на това изкуство. От 6 клас ние се занимавахме с професионалната страна на театъра, а не да рецитираме. Там минах през всички етапи на правенето на една пиеса. Правенето бе през учебния период, а през ваканцията, когато другите деца почиваха, ние правехме представления. Тогава още разбираш, че това е една доста тежка професия. Проф. Енчо Халачев навремето, когато ни приеха във ВИТИЗ и представяше Стефан Данаилов като нашия преподавател каза: ”Аз ще ви кажа само едно изречение: в тази професия две любови няма”. И аз цял живот се опитвам да опровергая това  твърдения. И, мисля, че засега успявам. Имам прекрасна любов вкъщи и голяма любов и към работата.