С Александър КАШЪМОВ, шеф на правния екип на програма “Достъп до информация”, разговаря Павлина Желева

- Финансовото министерство отговори уклончиво на въпросите на “Труд” какви суми, в кои банки и при какви условия са депозирали държавните фирми. Според вас какъв знак е това мълчание, г-н Кашъмов?

- На първо място трябва да припомним, че миналата година, когато за първи път 11 главни редактори на медии подадоха подобно заявление, се получи отговор. Вярно е, че отне време да се събере информацията, но тя беше предоставена на медиите. Това доведе до по-голяма информираност на обществото, което получи и възможността да проследява къде са депозитите. Освен това започна и обществен дебат по въпроса трябва ли да има правила, по които държавните фирми избират банки, и има ли проблем с концентрацията на средства и сметки. Това са все въпроси от обществен интерес. Буди недоумение защо сега тази информация не се предоставя. Няма съмнение, че има обществен интерес и дебат по темата и тя трябва да бъде предоставена.

- Справката, която получихме през 2010 г., обаче остана прецедент без последствия - няма политика на прозрачност за депозитите на държавните фирми.

- Стои и въпросът не е ли проява на неуважение към медиите и към гражданите да не се дава днес информация, която е давана миналата година. Това показва мислене, според което предоставянето на обществена информация е благоволение, а не изпълнение на законово задължение. Подобен тип поведение на държавна институция не съответства на стандартите за прозрачност и отчетност, без чието изпълнение тя не може да се нарече демократична.

Налице е надделяващ обществен интерес да се знае къде стоят парите на държавните фирми. Да не говорим, че голяма част от самите държавни дружества са задължени субекти по Закона за достъп до обществена информация (ЗДОИ). Това означава, че те нямат право да изразяват несъгласие да предоставят тази информация и министърът на финансите не следва дори да ги пита дали тя да бъде дадена на медиите.

- Значи въпросът дали държавните фирми са съгласни обществото да знае къде си държат парите въобще не стои?

- Точно така. Това със сигурност важи за голямата част от тези дружества с държавно участие. Но замислете се, че е проблем и на политическа отговорност на министъра на финансите държавните предприятия да му се подчиняват и да му предоставят данните. Обратното би породило, извън чисто юридическите въпроси, и въпроси за това кой кого всъщност контролира.

- Преди няколко месеца журналисти бяха препратени от министерството към десетките държавни фирми да ги питат една по една къде са им депозитите. Редно ли е това? Не е ли то опит медиите да бъдат отказани да търсят информация?

- Въпросът е дали Министерството на финансите разполага с исканата информация. Ако я има, трябва да я предостави и не може да препраща към когото и да е било. Знаем, че преди година то разполагаше с нея и сега или трябва да даде актуалната, или тази от 2010 г. и да признае, че не е събирало нова и не се е интересувало къде държавните фирми си държат парите. Какво е обаче това Министерство на финансите, което не знае какво правят държавните фирми. Защото в крайна сметка отговорността на министъра на финансите е да пази парите на гражданите. Ако министерството твърди, че не разполага с тази информация, това поставя сериозен въпрос дали там се върши работата, за която то съществува.

- Въпреки това медиите потърсиха информацията и от самите фирми, но от там масово отказаха да я дадат с аргумента за служебна или търговска тайна. Как може да е тайна къде са парите на данъкоплатците? Защото всъщност акционери в тези дружества сме всички ние.

- Какво е служебна тайна се определя от Закона за защита на класифицираната информация, има строга процедура, трябва да е поставен гриф. Много се съмнявам, че повечето от тези фирми, за които говорим, изобщо са регистрирани да работят с класифицирана информация. Те няма как да имат служебна тайна.

Що се отнася до търговската тайна, първото, което трябва да ни дойде на ум, е, че очевидно миналата година тази информация бе предоставена. И от това не произтекоха никакви вреди. Няма логика през 2010 г. да не е търговска тайна, а през 2011 г. да е станала такава. Единствената логика, която може да стои зад подобно решение, е нежеланието да има прозрачност. В ЗДОИ има определение какво е търговска тайна и тя може да е свързана само с обстоятелства, които водят до нелоялна конкуренция. Само информация, която може да навреди на конкуренцията, може да е тайна. Типичният случай е ноу-хау, списък с клиенти, с доставчици. Случаят очевидно не е такъв.

- Да не би да се пази банката, в която има най-много депозити на държавни фирми? Премиерът заяви пред “Труд”, че ако тръгне да вади парите на тези дружества от Корпоративна търговска банка, “ще фалираме банката”.

- Очевидно въпросите на “Труд” до министъра на финансите не са за изтегляне на парите, а за това къде са парите. Така че няма връзка между едното и другото. Това къде са парите на държавни институции и фирми не е тайна на банката. Банките са длъжни да пазят тайната на клиентите си, но не съм чувал клиентите да имат задължение да пазят тайна на банката. Тезата да бъдат опазвани банките е напълно безумна и не можем сериозно да я разглеждаме.

Надделяващият обществен интерес да се знае къде са сметките на държавните фирми е вследното: те са създадени от капитал, собственост изцяло или в голяма част на държавата, а тя, както знаем, няма свои собствени пари, а ги получава от данъкоплатеца. Затова тя дължи отчетност пред данъкоплатеца и затова законът предвижда, че се разкрива всяка информация, “която улеснява прозрачността и отчетността”.

По закон много по-чувствителна информация от банковите сметки не се приема за търговска тайна. Не са скрити например договорите между институциите и частните фирми, защото обществото трябва да знае какви публични средства отиват в частния сектор по обществени поръчки.

- Държавните фирми дори не правят обществена поръчка за избор на банка.

- Това е още по-забележително, защото става въпрос за огромни средства, по които се трупат и лихви. Създават се взаимоотношения, свързани с печалба, и това още повече налага да се знае дали има концентрация на средства. Ресурсът на държавните фирми е огромен и това би могло да доведе до размествания във финансовия сектор. Ако са вложени сериозни средства в една банка, стои въпросът какво се получава в замяна.

Освен това е важно да се каже, че обществото има интерес периодично да проверява същата информация. Затова например лицата, заемащи висши държавни длъжности, всяка година подават декларации за доходите и имуществото си. Неслучайно всеки път те се оповестяват, за да може гражданинът да направи съпоставка. При депозитите на държавните фирми има легитимен обществен интерес да се установи дали тази политика, която беше установена преди повече от една година, продължава да съществува. Ако е така, какви са аргументите за това и държавните институции смятат ли, че трябва да има специални критерии, на които да основе влагането на средства в банките? Гражданинът има правото да му се отчитат за парите, които влага, за да може, като дойдат изборите, да направи информиран избор - за какво има политика, за какво има правила.

- Работна група изработи насоки как държавните фирми да избират банката, в която държат парите си, но те дори не са задължителни. Министърът предложи на всеки три месеца да огласява къде са депозитите, но това не се случи. Къде е прозрачността?

- Самият факт, че не се предоставя информация, свидетелства за проблеми с прозрачността.

- Какво ще посъветвате медиите, които се борят за информация за парите на държавните фирми?

- “Труд” трябва докрай да постоянства и ако се наложи, да стигне до съд. Очевидно е, че мълчанието на министерствата е неоправдано.

Като говорим за държавни фирми, има друг безумен проблем. Оказа се, че може би най-голямата компания в България като мащаб и пари - Националната електрическа компания, не била задължена да предоставя обществена информация! Мотивите на съда за това са, че НЕК не е притежавана пряко от държавата, а косвено чрез Българския енергиен холдинг. Капиталът в НЕК е на холдинга, самият той също е държавен, но съдът прие, че това не прави НЕК задължена да отговаря по ЗДОИ. Благодарение на този куриоз обществото няма информация за финансовия анализ на втората ядрена централа в България - АЕЦ “Белене”, с който, оказва се, разполага само НЕК.

Не може най-големите фирми, от които зависи животът на всички в България, да бъдат измъквани от задължението си да предоставят информация.

ВИЗИТКА

Завършил е право и философия в СУ “Св. Климент Охридски”.

Адвокат в областта на човешките права и правото на достъп до информация от 1997 г.

През 2008 г. беше избран за "Адвокат на годината".

http://www.trud.bg/