В атлетиката те са четири, и то много сериозни. Особено значим е този на кениеца Дейвид Рудиша в бягането на 800 м (1:40.91 мин), макар че спринтьорските рекорди са по-ефектни и правят по-голямо впечатление на феновете. В останалите дисциплини не видяхме този бум от постижения. Явно има проблем, но ръководителите на световната атлетика или не го виждат, или не искат да го видят.

Голяма част от световните рекорди, особено при жените, са с давност над 20-25 години. Много е странно, след като новото възстановяване (не обичам думата допинг) е много по-качествено от това, което приемаха атлетите преди десетилетия. Защо тогава резултатите на днешните състезатели не хвръкват, а брадатите рекорди стоят недостижими?!

Причината е точно в новото възстановяване. Неговата ефикасност успокои и разглези атлетите и те намалиха подготовката. А само преди тридесетина години тренировките бяха нечовешки. Зная какво правеха и чужденците, и нашите атлети. Тренираха по четири пъти на ден, и то с непозната за предишните времена интензивност. Ще припомня един исторически факт.

На 25 май 1935 г. Джеси Оуенс преодоля 8,13 метра в скока на дължина и обяви, че вече ще тренира не два пъти, а три пъти СЕДМИЧНО. Тогава в САЩ се вдигнаха на протест организации за защита правата на човека. А само няколко десетилетия по-късно, през 80-те години на 20 век, сякаш никой не забелязваше, че състезателите тренираха по 3-4 пъти ДНЕВНО, и то с интензивност, която Джеси Оуенс не е познавал. И когато на тези наистина подготвени тела дадоха лъжичката със стимулиращите препарати, резултатите дръпнаха до такава степен, че даже смутиха света.

Бях на стадиона в Канбера на 6 октомври 1985 г., когато женската щафета на ГДР 4 х 100 м в състав Жилке Гладиш, Сабине Ригер, Ингрид Ауерсвалд, Марлиз Гьор закова хронометъра на 41,37 секунди.

И в продължение на 27 години коментаторите повтаряха "Това е нечовешки рекорд, постигнат с помощта на химия!" На игрите в Лондон това постижение беше подобрено с 0,55 сек от американската щафета. Интересно защо коментаторите замълчаха смутени. Явно и новият допинг върши работа, при това доста по-ефективно. Но трябва и да си подготвен. Само с "лъжичката" не става.

Невероятен напредък в стимулирането на атлетите направиха китайците. Заговори се за китайска инвазия в допинга. Представителите на тази нация изобщо не се вълнуват от забранителните списъци на Световната антидопингова агенция (WADA). Защото те разполагат с възстановяване, до което никой друг в света няма достъп. Китайците не го споделят, пазят го за себе си, докато навремето треньорите на ГДР криеха тайните си, но все нещо стигаше до останалите. Особено до нас, българите, защото тренирахме заедно с германците на Белмекен. Нищо от боклука на спортистите от ГДР не се изхвърляше, без да се прегледа основно.

При китайците обаче няма пробиви. За първи път китайското чудо се появи на световното в Щутгарт 1993 г. – тогава те взеха почти всички медали на средните и дълги бягания, при това с рекорди. Треньорът им Ю Рен Ма каза скромно, че и той не знае причината за този успех. Призна само, че в областта, в която са водили подготовка, се въдели стотици голи костенурки.

От тях варял супичка на състезателките си, а постиженията им много се подобрявали. Горките животинки – сигурно западняците са ги изтребили, за да стимулират своите спортисти, но нищо. Възстановяването на китайските атлети си остава неуловимо и за най-модерните технологии на допинг лабораториите. Това накара председателя на МОК Жак Рох да признае официално, че битката с допинга е обречена на провал. Ръководителите на световния спорт направиха нещо, което може би е неморално, но аз напълно одобрявам.

Те решиха всички нови възстановителни средства да не влизат веднага в забранителния списък, както беше преди, а едва в края на годината, когато те вече са си свършили работата. Така спортистите ги ползват цяла година, без да се притесняват от допинг-ченгетата. Разбира се, новите препарати са много по-скъпи, изискват индивидуален подход към всеки състезател и неговото обслужване от научна лаборатория и десетки специалисти. По този начин допингът раздели категорично спортистите на богати, бедни и китайци. 

Не е случайно, че в класирането по спечелени отличия на игрите в Лондон САЩ зае първото място с 46 златни, 29 сребърни и 29 бронзови, а на второто място е Китай с 38 златни, 27 сребърни и 23 бронзови. Това може да означава, че или китайците са намалили интензивността на подготовката си, или че американците са форсирали тренировките. Манталитетът на спортистите се диктува от тези, които им плащат.

Не обвинявам спортистите за нищо, те никога не са виновни. Има хора, които ги ръководят и които знаят защо ги ръководят точно по този начин. От всички човешки дейности спортът получава най-много пари. В сравнение с милиардите, които се изливат в спорта, науката, изкуството получават жълти стотинки. Но ако не е интересно на стадионите, ако няма безпощадна конкуренция и високи резултати, ако го няма "новото възстановяване", спортът ще изчезне в този му вид.

На фона на фантастичното представяне на американци и китайци нашите спортисти постигнаха антирекорд в Лондон. България завърши 63-та с един сребърен и един бронзов медал - най-слабото ни представяне на летни олимпийски игри от Хелзинки 1952 г. насам.

Българският спорт е в упадък не от вчера. Първото и главно звено, което не работи, са треньорите. У нас вече трудно се намират специалисти, които умеят да подготвят атлети на високо равнище. А тези, които работят с подрастващите, упражняват професията само като хоби.

Наблюдавал съм години наред как треньорите стояха пред училищата между двете смени и търсеха деца с физически данни за елитен спорт. Наскоро минах край Френската гимназия, а на вратата - прекрасни деца, високи една глава над мене.

Бяха като нарисувани – да ги дадеш в ръцете на треньор, който да ги превърне в големи спортисти. Но никой не беше направил и опит да привлече тези деца към спорта.

Като пълен левак попитах: "Момчета, какво тренирате?" Те ме изгледаха учудени и отговориха: "Четири по сто със салатка".

А тези, които работят с подрастващите, упражняват професията само като хоби. Наблюдавал съм години наред как треньорите стояха пред училищата между двете смени и търсеха деца с физически данни за елитен спорт. Наскоро минах край Френската гимназия, а на вратата - прекрасни деца, високи една глава над мене.Българският спорт е в упадък не от вчера. Първото и главно звено, което не работи, са треньорите. У нас вече трудно се намират специалисти, които умеят да подготвят атлети на високо равнище.

Бяха като нарисувани – да ги дадеш в ръцете на треньор, който да ги превърне в големи спортисти. Но никой не беше направил и опит да привлече тези деца към спорта. Като пълен левак попитах: "Момчета, какво тренирате?" Те ме изгледаха учудени и отговориха: "Четири по сто със салатка".

Разби се цялата система на подбор на спортни таланти. Това се случи, когато от петте спортни училища в България бройката им нарастна до 36. Грандоманското решение беше взето, за да се мерим с руснаците. А преди това селекцията в спортните училища беше изключително строга. Не е случайно, че олимпийският шампион на троен скок Христо Марков се яви три пъти на изпит, за да влезе най-накрая в спортното училище в Русе. Когато възпитаниците на тези специализирани учебни заведения нарастнаха до 14 хиляди души за подбор изобщо не можеше да става и дума.

Тези деца бяха набутани там, за да ги издържа държавата. Звучи странно, но 350 от тях си извадиха медицински свидетелства, че са болни и бяха освободени от часовете по физическо. Навремето едва не закриха вестник "Старт", когато публикувахме, че 89% от възпитаниците на шестте спортни училища в Германия носят международни успехи на държавата си, докато коефициентът на полезно действие на нашите 36 училища е едва 1,2%.

Имаше и друг отрицателен ефект - треньорите станаха преподаватели, служители на Министерството на образованието. Идваха с костюми на училище, ако има ученици – провеждаха часа си, ако няма – не. Разполагаха с 1-2 състезатели, готвеха си ги отделно и това е. Когато създадохме изкуствено 36 спортни училища германците ни казаха с ирония, че сме поели към парниковия метод на подготовка на спортисти. Това предупреждение се изпълни стопроцентово.

Но още по-лошото е, че след парниковия етап настъпи саксиения, а след саксиения няма нищо. Междувременно спортните училища почти изчезнаха като отживелица в образователната система. Прогнозата се сбъдна – първо имахме малко повече саксийки, с времето намаляха и сега те се броят на пръсти. А някои от саксийките, като Ваня Стамболова например, имаха малшанс в Лондон.

Българският спорт изпадна в криза главно заради занемареното здравословно състояние на нацията. Помня как в последната година от управлението на правителството на Иван Костов се изпуснаха да съобщят: "67% от българите са хронично болни и се нуждаят ежедневно от скъпи лекарства”. Какво е положението сега, никой не казва. Критичният процент на заболеваемост в САЩ е 20%. Същото е в Канада, Австралия, Нова Зеландия.

В Европа този процент е не по-висок от 30. У нас изобщо няма заложен в закон критичен процент на заболеваемост. Защото такъв нямаше и в Съветския съюз и се разказваше като виц, че най-здравият болен е съветският болен.

В България имаме минимум 67% хронично болни и сякаш нищо не се е случило. Млъкнаха политиците и до днес никой не е потвърдил или отрекъл тази черна статистика. Но излязоха други потресаващи данни – всеки трети ученик е с наднормено тегло и повишено кръвно налягане, което вещае бум на сърдечно-съдови заболявания сред младите хора. Отново никаква реакция.

През 2008 г. доклад на Световната здравна организация сочи, че сме убедително първи по смъртност на млади хора от сърдечно-съдови заболявания. Освен това близо 53% от мъжете и 50% при жените са починали от рак, сърдечносъдови заболявания, инсулт, болести на белите дробове и диабет! И отново никакви действия от наша страна. Навсякъде по света при такова положение се вземат супер екстрени мерки.

Няма друг начин да се оздрави нацията освен чрез спорт. Категорично на практика го доказаха американците. В САЩ не чакаха хроничната заболяемост на нацията да стигне 67%, като у нас, а още при 18% президентът Айзенхауер се изправи пред всички и обяви "Нацията е в опасност".

От този момент до ден-днешен спортът, а не физическо, телесно или не знам какво друго възпитание, стана един от шестте задължителни учебни предмета в американското образование. Става дума за всекидневни тренировки от детската градина до висшите учебни заведения. Така за много кратко време техните училища станаха сериозни спортни клубове, а младото поколение започна да расте здраво и жизнено.

Ние обаче се увличаме по спортни празници, по открити уроци, по показни мероприятия и фойерверки, на които учениците отиват под строй. Лансират се епизодични кампании, като "Аз обичам спорта" или "Живей Активно". Какво като го обичаш! Хайде, спортувай! Навиците обаче се създават в ученическа възраст. Изключено е да те запалят за спорта, когато си вече на 30 години. Навремето столичният кмет Стефан Софиянски с плачевен глас призоваваше "Хайде, софиянци. Излезте поне веднъж в годината и пробягайте някакво разстояние."

Той не съзнаваше, че призовава към нещо, което дори е опасно за здравето. След като не правиш нищо цяла година и се втурнеш изведнъж, може само да се контузиш. Безмислени са и прояви като откритите уроци по физическо възпитание на големи български спортисти.

Да кажеш, че децата се запалват за спорта, че преподавателите започват да развиват таланта им! Нищо! На другия ден всичко е забравено. Няма и условия за спорт. Голяма част от ученическите дворове са дадени под наем. Даже магазини са отворени там или пък салоните им са дадени под наем за складове. Така училищата кърпят тънкия си бюджет. Винаги давам за пример Закона за образованието у нас от 1939 г.

В него е указано изрично, че на всяко учебно заведение общината е длъжна да осигури място за спортуване на учениците. Сега сме 2012 г., а положението е отчайващо. Дори така шумно рекламираният по времето на министър Лучано трети час по физическо възпитание не се изпълнява. Учителите се оправдават: Ние нямаме условия за два, та камо ли за трети час.

Обвиняват ме и даже ме подиграват, че искам да стигнем американците. Прекрасно зная, че ако тях ги вържат, а нас ни пуснат да тичаме срещу тях, пак няма да ги стигнем. Просто те прилагат най-добрия световен опит.

Не може да опазиш нацията здрава дори да натовариш с лекарства всички съществуващи превозни средства. Спортът е единствения начин. Едва когато младите българи започнат да растат здрави ще дойде ред за медали и постижения. Само с "4 по 100 със салатка" до олимпийски титли няма да стигнем.  http://m.sportni.bg/