Преди дни Рада Въртунинска - общественик, писател, краевед, чества 80-годишен юбилей. Тя бе така любезна да даде интервю специално за читателите на в. "Нова добруджанска трибуна"

- Г-жо Въртунинска, Вие сте достатъчно популярна, но ако трябва сама да се представите за читателите ни, как ще звучи визитката Ви?

- Какво да кажа? Че се казвам Рада Колева Въртунинска. Родена на 28 август 1932 година. Живея в Добрич от бебе. Работила съм в Добрич и в други градове на България - била съм в Русе, във Варна. завършила съм СУ "Св. Кл. Охридски", специалност руска филология. Работила съм предимно в сферата на културата. Започнала съм работа в Окръжна библиотека. Тя се създаде през 1959 година, когато се образуваха окръзите. Тогава постъпих на работа там. След това отидох да следвам редовно. След 1-2 години се върнах и мястото ми вече беше заето. Започнах работа в Държавен архив. Работата ми беше прекрасна, много ползотворна и интересна. Защото аз обичам да се ровя в миналото на България, на Добруджа, на другите страни. И имах възможността да потъна във всички тези документи, които се събираха тепърва. Защото Държавен архив също е създаден през 1959 година. Имах възможността да обиколя много от селищата в окръга, да прочистя тази документация, която съществуваше в закритите вече предприятия и ги приехме в Държавен архив. Там имах възможност да започна да пиша първите си статии. Първата ми статия бе една находка в село Бдинци, родното място на Ивайло Петров. Там намерих за първи път български документи за създаването на бдинското училище. Решихме, че много стари хора си отиват от този свят и отнасят със себе си голяма част от историята на града, на окръга. Започнахме да търсим тези стари хора, да вземаме техни лични фондове. Те разказваха пък много интересни истории.

- Бихте ли споделили някоя от тях?

- Един от най-старите добричлии, с които се срещнах, беше Драгни Костадинов, който наближаваше 94-95 години. Каза - това не е мит, това е истина, това са събития, които са се случили. Разказа ми за една българка от Българево. Нахлуват турците и беят отсяда в техния дом, защото баща й е най-големият чорбаджия. И той се влюбил в момата и казва: "Предлагам цялото село да го преселим в Турция. Ще ви направя българска църква, само и само тя да стане моя жена". Събрали се старейшините, започнали да умуват и казали: "Щом тя заминава, защо да не заминем и ние. Щом ни обещават българска църква, българско училище, всичко българско..." Само баща й и майка й казали :"Не. Ние няма да дойдем в Турция. Искаме да умрем на одъра, на който сме се родили". Бях го кръстила този разказ "Чорбаджи Иво". Но г-н Дачев веднага каза: "Радо, "Добруджанска земя". Защото този човек остава заради добруджанската земя.

- Къде сте работили след Държавния архив?

- Докато бях още в архива, понеже поназнайвах румънски, Комитетът за култура ме командирова за един месец в Букурещ да изследвам български архиви от времето на Балканската война до 40-а година, когато е освобождението на Добруджа. Беше през 68-а година, всъщност ме изгониха. Защото точно на 23 август вечерта в хотела съм и чувам, че с гръм минават машини. И си казвам, сигурно се подготвят за техния празник. А сутринта като станах колегите румънци ми казаха: "Желателно е да си отидете, защото България е агресор. Тя влезе в Чехословакия. Тези танкове, които чувахте снощи, бяха съветските танкове". И щом се върнах ме извикаха в Окръжния народен съвет и ме преместиха отново в Окръжна библиотека, но вече като завеждащ. Поработих една година. И пак ме извикаха и ми казаха: "Въртунинска, от впечатленията, които имаме за теб - като културни интереси, като начин да работиш с хората, преместваме те в Окръжния съвет по култура". Завеждах тогава кабинета за художествена самодейност, който по-късно прерасна в Център за художествена самодейност. Когато наближи да се пенсионирам имахме малки конфликти с някои хора и аз напуснах и отидох в село Орляк и бях заместник директор на гимназията в продължение на 2 години. И мога да кажа, че там направихме чудеса. Развихме художествената самодейност - театър, музика, танцови състави... Канех най-изявените колективи - идвали са Йордан Дафов с Камерния оркестър, известни български народни певици, светилата на фолклора, светилата на културата. Смятам, че там съм оставила една много добра диря. След като се пенсионирах и се върнах тук много набързо ми намериха работа. Поканиха ме в моден комплекс "Рила". Те не бяха чували за Армани, за Версаче... Набъркотих всичките... Дойдоха от Москва... И като си заминаваха руснаците ме питаха: "Другарко Въртунинска, какво не можете на правите?". Викам: "Не мога да карам влак". И там направихме чудеса. Във връзка с 50-годишнината от освобождението на Добруджа направих едно ретроревю, което беше фантастично. Хваля се, защото беше! След като напуснах "Рила" бяхме инициатори с Любен Бешков за създаването на общобългарския съюз "Добруджа". За възстановяването на неговата дейност, всъщност, защото по време на румънското робство той е изиграл много важна роля.

- Общобългарски съюз "Добруджа" ли е в основата на идеята за връщането на името на Добрич?

- Да. Любен Бешков направи един обществен разговор чрез в. "Добруджанска трибуна". "Какво смятате? Трябва или не трябва". И всички го подкрепихме, разбира се. Говори с президента Желю Желев. Разгледа се въпроса в Народното събрание. И дойде тогава, във връзка с възвръщането на името на Добрич, председателят на НС проф. Николай Тодоров. Това беше едно от големите събития - създаването на общобългарски съюз "Добруджа". Обиколихме голяма част от селищата в България, където има по-големи диаспори добруджанци. Ние вече нямахме за какво да се борим, за освобождение или за друго. Целта беше да привлечем всички добруджанци, които са високоинтелектуални, които имат авторитет в страната, които имат свои собствени проекти - в културата, в промишлеността, в образованието и т. н. и да създадем в Добруджа една група, която да съдейства за повишаване за културния и икономически уровен на неселението. За съжаление, просъществува много кратко.

- Нека поговорим малко за творческата Ви дейност. Добруджа присъства навсякъде в творбите Ви - и изследователски, и художествени. Какво е за Вас Добруджа?

- Първо, Добруджа е моето родно място. Аз не мога да се откъсна от нея. Добруджа за мен е, не искам да бъда елементарна, да кажа, че е втората ми майка, а може би и първата ми майка. Защото в един от разказите си отъждествявам земята, Добруджа, с моята майка. Тя ме слага на тази земя, която дава плодовете, която ни храни, която ни облича. А майката в същото време дава живот на едно дете, което пък трябва да се погрижи за тази земя, да продължи да съществува и т. н. Е в този спектър съм мислила за Добруджа. Не мога без Добруджа. Аз съм живяла в най-аристократичния град на България - Русе, там се е родила дъщеря ми. Там съм имала прекрасни възможности. Била съм преподавател на различни места по руски език. Била съм член на единствения в страната образцов партиен преводачески кабинет. Този град аз съм го напуснала. Решихме да дойдем по-близичко до Добрич - бяхме във Варна. Всичките ми роднини са там. Но има нещо студено в тях, студено като морето зимно време. И правих, струвах, докарах мъжа си в Добрич. И никога не съм съжалявала, че не съм отишла да живея в София или в някои от големите градове. Аз мисля, че ако ние всички избягаме от Добрич, не говоря за себе си, а за кадърните хора - културни деятели, икономисти, адвокати, разбира се, че ще бъде еснафски, и селски и прост, затънал в мръсотия и простотия. За това смятам, че дълг на всеки човек е да помага за издигането на родно селище, на своята държава. И аз не одобрявам напускането на България. И сега даже пиша един разказ и питам: Най-важното ли е това да имаш красиви мебели, да имаш много пари и да не даваш на детето ти да те целуне, защото било простащина? Даже внучка ми се беше засилила за Англия, стоя 3 месеца там. Всеки ден й пишех по едно писмо, пазя ги. Дойде си. Казах й: "На англичаните има кой да им прави деца. Върни се тук за българчета". И тя се върна и сега имам две правнучета.

- Г-жо Въртунински, разкажете малко повече за две от последните си книги "Паралели и ракурси в живота и творчеството на Дора Габе и Анна Ахматова" и "Влияния и подобия в творчеството на Йордан Йовков и Н. В. Гогол". Какво Ви предизвика да направите сравнение между творчеството на българските и руските автори?

- Съвсем случайно открихме един запис, оригинален, на Дора Габе по време на едно нейно гостуване в Добрич. И аз си казах, че бих могла да направя от него нещо като краеведско изследване. Кремена Митева ми каза: "Рада, направи го, разшири го, за да влезе в научната конференция за Дора Габе". Тогава преобърнах цялото творчество на Дора Габе и ми направи впечатление, че мълчанието заема много съществено място в него. питах се: "Защо? Защо точно мълчанието занимава Дора Габе толкова много?". И проследавяйки всичко, което тя е написала, оставам с впечатлението, че тя е била наранена в определен момент в нейния живот - дали от раздялата й с Яворов, дали с раздялата и с Боян Пенев, дали от онази любов с Каспаровски... Тя казва за мъжа си: "Защо мълчиш? Аз се разбивам като вълна в една скала в твоето мълчание". И разбирам от там, че мълчанието за нея се е превърнало в начин на мислене, в начин на живот. Чувствала се много самотна и това мълчание се е превърнало за нея в израз на нейната същност. Ахматова много я обичам. Направи ми впечатление, че и Ахматова, и Дора Габе са родени в един и същи район на Украйна, в Одеска област. Почти по едно и също време Анна Ахматова заминава на Север към Петербург, семейството на Петър Габе се отправя към Добруджа. Третото нещо - и двете не са особено щастливи в личния си живот. И още нещо - и двете са страшно харесвани жени, и двете - големи любовници. Те са били обкръжени от най-хубавите мъже, били са винаги на почит, били са държани като богини. Творчеството им обаче коренно се различава. И аз там пиша, че Дора Габе се скрива някак си, не смее да изложи фактите. Тя е някъде между капките, между всички, които управляват. Идват руснаците - тя е за братушките, цар Борис - тя е за цар Борис. По време на фашизма - на Боян Пенев брат му е комунист, той е в килията, тя го вижда през прозорчето и стои и го гледа. Ахматова - синът й е в Петропавловската крепост. Всеки божи ден тя отива, за да се нареди на една огромна опашка от стотици жени, за да разбере - убит, ще бъде убит или ще бъде заточен. А ще бъде заточен все едно ще бъде убит. Една жена от опашката я пита: "Можете ли да разкажете за това". И пише най-хубавите си стихове за тези хора, които са в затворите, които са потискани от Вълка-Сталин. И тя се е противопоставяла винаги на Сталин. Наричали са я грешница и блудница. А Дора Габе никога не се е противопоставяла. Тя е била във всички власти на власт. Кремена Митева писа, че аз хвърлям една ръкавица към нашата литературна критика, защото за първи път казвам, че Дора Габе не е от най-големите поетеси. И давам един пример - тя пише за Стефан Караджа. Стефан Караджа е герой. Стефан Караджа е умрял героически, мъченически. Той е светец. Той е добруджанец. Тя пише за него като за мъж. Аз разбирам красивия мъж. Но красивият мъж тук няма нищо общо с героичния мъж. И много други такива работи написах за нея. Книгата се прие много добре. Всички я адмирираха.

- А от къде дойде идеята да сравнявате Йовков с Гогол?

- Когато се постави въпросът за конференция във връзка с Йовковите тържества реших, че бих могла да направя един доклад. Никой не е писал до сега за символиката. Някои пишат за символиката, но аз пиша за нея като реално проявление на символите в живота на хората. И за любовта. Любовта в "Шибил", в "Белите рози". И едната трагична, и другата трагична. И червеният карамфил, и белите роли. Според мен доста сполучливо показвам, че символите са заемали много голямо място в творчеството на Йовков. Не само бялото, а синьото, червеното, златистото, което придава царственост. И Ангелинка, облечена в червена рокличка докато е още влюбена в нейния годеник, изведнъж всичко потъмнява и става черно. И розите стават черни. И Гергелана вече не пее и не я закача. И Спас се е преобърнал като е чул как се прощават те. И казва на войника: "Не мети там, снощи там се прощаваха и се цалуваха едни влюбени". Това е толкова силно като израз на любовното чувство! Защо ми хрумна? Нашата литературна критика говори предимно за "Милионерът" и "Ревизор" на Гогол. И Масалитинов, когато поставя "Милионерът" в Народния театър, канят на репетиция Йовков. Йовков остава не смутен, а възмутен. Казва: "Това не е моята пиеса, това не са моите герои. Какво правите вие? Това не е това, което съм искал да напиша". По същия начин Гогол, когато отива да гледа "Ревизор", им казва: "Какво правите вие? Това не е моята пиеса". И Гогол, и Йовков по един и същи начин се отнасят към актьорите, като им показват едва ли не всичко - начин на изражение, кърпата къде да стои, как да се държи, какво облекло да има. Много са сближени. В последната сцена на "Милионерът", където дъщерята Евгения и докторът бягат след като са излъгали, че той е милионер. По същия начин става и с ревизора на Гогол. Но единият ги вкаменява, а другият го прави по-човешко. Моето мнение е, че не можем да говорим за плагиатство. Йовков го обвиняват, че е взел негова идея от румънски автор. Аз пиша, че всеки творец в един момент може да достигне до някакви идея, до която са достигнали други хора. Но той е превъплъщава по съвсем друг начин, той я пречупва през своето собствено виждане. Прави я оригинална, прави я национална. Да отговаря на типажа на този народ, на неговия характер, на неговите традиции. Когато пък четох "Гороломов" всяко нещо в нея е в Добруджа - Горни извор, Долни извор, Красен, Тешово, Пчеларово... Всички тези селища, които са около Добрич, и имената на тези хора, с които  е работил Йовков. Дори начинът, по който подхожда, когато започва да пише "Гороломов". Неговият герой е с капела, с гащи, които са били свойствени на социалистите, които идват от Русия. И по пътя си те срещат различни препятствия. В такава лунна нощ те се заблуждават в добруджанската степ. И търсят хора, пък намират една крава... Почти по същия начин и Гогол подхожда към своите герои както и Йовков. Но аз казвам, че Йовков е бил под силното влияние на Гогол. Той е бил за него, както и за много други, върхът. И от там аз направих съпоставка между Чичиков и Гороломов. Основното в техните общи характеристики е даването на подкупи. В Русия това е съвсем нормално. Но и тук също го виждаме, Гороломов също се поддава. Преобразува се и се представя за фелдшер...

- Как се чувствате на 80 години?

- Млада и влюбена в живота. Винаги съм казвала, че ако с живота ни свързва дори и една най-тънка нишка, ние живеем с надеждата, че може още нещо да направим.

Разговаря Мариела БОНЧЕВА