Днес Йовчо Карамфилов - журналист, общественик, Почетен гражданин на Добрич, навършва 80 години. По този повод той даде специално интервю за читателите на в. "Нова добруджанска трибуна".

- Как се чувстваш, навършвайки 80 години?

- Няма какво да лъжа. Външно изглеждам сравнително добре, но с една шепа лекарства - за високо кръвно налягане, имам иден много остър ревматизъм, съчетан с подагра.

- А духът младежки ли е?

- Аз останах сирак на 12 години и свикнах от тогава да се боря с живота да оцелявам. Сега, на 80 години, като се замисля, главното, на което съм посветил сили, знания, възможности, опит, това е било оцеляването. Един съвет към всички - докато са на крака не трябва да се отчайват и да развяват бялото знаме. Защото въпреки всички несгоди, мизерии, нищета, болести животът е хубав. Ето виж - каква хубава есен - слънце, цветя. Има човек на какво да се радва, дори и на тази възраст. Дори и да не е здрав.

- Какво ти е давало сили през годините да се справяш с трудностите? Може би хората, които са били до теб...

- Вярно е, аз имах щастието да попадна на хора. Първо, аз започнах да уча занаят. Тези, необразовани хора, всъщност са много човечни. След време работих и с журналисти, и с интелигенцията. Аз слагам по-високо в етично отношение работника, хората на физическия труд. При тях ги нямаше тези удари под кръста, злобни, завистливи действия. Аз казвам, че сме пършива интелигенция, без да обиждам всички. Но най са ми трайни спомените за хората на физическия труд. Ще дам един пример. Учих занаят при бащата на Димитър Дуков - Дяко, в кожухарска кооперация. Там бай Дяко беше главен майстор. И ми носеха храна - аз сирак, майка ми все болнава. И в къщи са ме канили, кака Стефка се казваше на Митко майка му. Ще каже: "Ела тука, сядай". Освен това, мой много близък другар, и в най-тежките моменти, това е книгата. Свикнах да чета много от малък покрай баща ми, който беше един обикновен зидар, тракиец. Той обичаше много книгата, след това брат ми и аз наследих от тях тази любов. Чел съм когато бяхме на свещи, на кандило, на газена лампа. Изобщо книгата ми е от най-верните приятели. И в много тежки моменти ми е помагала. Аз имам особена слабост към автори, които пишат хумор. И сега до главата ми е "Дон Кихот", "Записките" на Захари Стоянов, на Чудомир и четирите тома, на Иван Вазов - "Чичовци", "Хаджи Ахил". Йовков има големи чувства към хумора, Елин Пелин... Аз харесвам и Бранислав Нушич, "Приключенията на храбрия войник Швейк". В Прага съм ходил няколко пъти, лично в тази кръчма, където Хашек е сядал. Обичам много и музиката и смятам, че тя също ме е подкрепяла. Имам слабост към оперната музика. И сега има един музикален канал "Медзо" и редовно го следя. Крепяло ме е семейството ми, имах много добра съпруга - Надежда Нейчева, учителка по руски език. Трима сина изгледахме. За нещастие, единия го изгубихме много малък, на 8 години.

- А журналистиката какво ти даде? Би ли разказал за годините, в които си работил като журналист?

- Започнах в казармата. Служех във Военноморските сили във Варна. През последните три месеца бях командирован във вестника на флота "Димитровска вахта". Всички родови войски тогава имаха вестници. Започнах с дописки за поделението, в което бях. Там са ме харесали. Може би повлия и това, че главният редактор беше добруджанец, от Силистра. И бях командирован за три месеца. даже уволнението, предсрочно, ме завари във вестника. Всъщност, аз там си кусах от истинската, професионална журналистика. Вестникът беше седмичник, но много сериозен, с 12 страници. Работеха 4-5 души, професионални журналисти. Покрай тях научих много. Когато се уволних през 1955 година, края на октомври, една от първите ми работи беше да отида до "Добруджанска трибуна". Занесох първия материал. Дори наскоро го намерих и пак беше в хумор, редактор беше Дачев. Казва се "Впечатления на един демобилизиран". И започнах редовно да сътруднича и в края на януари Борис Колев, който беше главен редактор, ме назначи. Мен ме сложиха в последната стая - литературен сътрудник, с чистача бай Жельо. Вестникът беше околийски и излизаше веднъж седмично, с тираж между 1 300 и 1 500 бройки. В старата печатница се печаташе. Даже ние по-младите сгъвахме вестника. В "Добруджанска трибуна" имам над 25 години стаж. Минал съм през всички длъжности - литературен сътрудник, редактор, заместник главен редактор бях над 10 години. И 90-та година, след промяната, аз бях първия избран главен редактор, а не изпратен от комитета. И 1991 година с Димитър Дуков, който беше зам.-главен редактор, напрашихме вестника ежедневник и излизаше 6 пъти седмично.

- Кои са ти най-хубавите спомени от журналистическата дейност. Разкажи, ако обичаш, за интересните личности, с които си се срещал, за важни събития.

- Личности - много. Много ярък спомен за мен беше, когато при нас бяха Радой Ралин и художникът му. Издадоха едно книжле "Люти чушки" и бяха изгонени. Големият наш писател Ивайло Петров тогава се обади, донесе една своя повест, казва се "12 000 целувки". И каза: "Искам тя да бъде илюстрирана, за което вие ще пишете хонорар на тях". Те бяха оставени двамата без работа. Защото в това книжле има нарисувана една свиня и опашката й е като подписа на Тодор Живков. Съзнателно направена работа. Двамата изкараха три месеца при нас. И тогавашният главен редактор Слави Паскалев - това беше една смелост за него време, плащаше им командировка, бяха настанени в хотел за сметка на вестника. Накрая целият хонорар беше даден на тях. Това беше една изключителна помощ.

Навремето Тодор Живков имаше слабост към нашия окръг, към нашето земеделие. Ние имахме едно земеделие за пример. По времето на Димитър Димитров стигнахме до т. нар. градинска обработка. Имахме блокове - пшенични, слънчогледови, по 20 000 декара. Нещо голямо, нечувано на запад. И Тодор Живков имаше обичая да води тук всички гости. Качваха ги на един хеликоптер и гледаха от горе. Герек е идвал, Хрушчов. Най-ярък спомен имам от Кастро. Това наистина беше една много обаятелна личност, харизматичен.

- Малко за творчеството ти да поговорим.

- Аз съм журналист, не се смятам за писател. Но имам над 15 книги. От това обикаляне, и като кореспондент 10 години на радиото, познавам изцяло и икономиката, и духовния живот в региона. И Добрич - градът, в който съм роден и който обичам. И всичките ми книги са свързани с Добрич и отчасти с региона. Първата ми книга е посветена на ремонтния завод, но и на машиностроенето. Защото ремзаводът беше първото машиностроително предприятие. Имам книги, посветени на духовността. На политиката, например "Добрич през тоталитаризма" и "Добрич през годините на прехода". Имам книга изцяло комично-хумористична - "Добрич се смее". Имам една книга много лична, казва се "Извървяно, изживяно, изстрадано". Имам и книга специално за футбола, за него много сили съм хвърлил. Кракът ми е чупен два пъти. Не съм играл в големия футбол, а в градско първенство. Много сили съм дал. Бях и председател на футболната секция когато "Добруджа" играеше в "А" група. Има много комични сцени, едната книга се казва "Добричка футболиада". Имам една книга за Албена, казва се "Албена - красавица българска". Имам книга за жилищното строителство.

- Какво е за теб Добрич?

- Аз имам примера на големи патриоти и добруджанци. И не напуснах неслучайно града, а имах възможности във Варна да остана, и в София до отида. На първо място слагам примера на маестро Захари Медникаров. С него съм бил над пет пъти навън и видях с какво уважение се отнасят към този човек. Но той остана в Добрич. Същото се отнася и за големия наш актьор Калчо Георгиев, за Любен Попов, за Галина Ненова, Добри Атанасов. Също не напуснаха града Янко Атанасов, Христо Господинов-Печката, Райко Тонев, Петър Крумов... И поети има, например един Драгни Драгнев. За мене това беше един голям пример и аз останах и си обичам града, въпреки всичко. Не съжалявам, че останах в Добрич. И в Добрич аз получех всички признания - вписан съм в почетната книга, а през 2009 година бях удостоен със званието Почетен гражданин. Смятам, че повече от това моят град не може да ми даде.

Разговаря Мариела БОНЧЕВА