Генерал-лейтенант от запаса Симеон Петковски е роден на 21 януари 1935 г. в с. Костенец, Софийско. Учи гимназия в Ихтиман и военно училище в София. През 1967 г. завършва Военно-артилерийската академия в Ленинград, а през 1978 г. - академията на ГЩ на Съветската армия „Климент Ворошилов“ в Москва. Служи в частите на армията и в Министерството на отбраната. След 10 ноември 1989 г. два пъти е бил заместник-министър на отбраната.

В една бойна част имаше 96 снаряда

и след взривяване тя покриваше 10 ха площ. Общо армията ни разполагаше с 24 ракети за комплексите СС-23. Ракетите бяха внесени през 1984-1985 г. като Р-400, тъй като имаха далекобойност 400 км. На това разстояние точността им бе до 60 м най-голямо отклонение, което е уникално постижение. Това бяха ракети от четвърто поколение. През 1991 г. бе заповядано да унищожим ядрените атрибути за ракетите - пултовете за управление на ядреното оръжие и преходните отсеци, които позволяваха на ракетите да летят на 400 км. Като ги махнахме, достигаха 300 км. Казвам това, защото в парламента бе докладвано, че са с далекобойност 500 км, което не беше вярно. Те не могат да летят на такова разстояние и не попадаха в параметрите на договора, който подписаха СССР и САЩ за ликвидиране на ракети с далекобойност над 500 км. Макар че той визираше само американските и руските оръжия, но не и нашите. САЩ нямаха претенции към българските СС-23.

Когато унищожихме ядрените атрибути на нашите, а това стана с пластични взривове и в присъствието на руски представител, заповядах да се направи протокол какво сме извършили. Искам да добавя, че България никога не е съхранявала ядрени бойна глави за тях. Руснаците не са ни ги давали. Планираше се в случай на война между двата блока, ако се наложи да ни ги доставят най-много за час със самолет и след 2,5 ч. можехме да сме в готовност да произведем пуск. През февруари 1992 г. пристигна американска група и поиска протокола, който бе в строго секретна папка на Генералния щаб. Ако не го бях написал, щеше да последва скандал. Донесоха документа, но американците поискаха да го вземат. Началникът на ГЩ ген. Любен Петров не разреши, но им позволи да си го снимат.

България си запази за спомен само една ракетна установка „Скъд“ във Военния музей.

Няколко пъти съм бил в Турция след промените и съседите много настояваха, особено техният военен министър, да ги махнем, защото не ни трябвали. През 1994 г. по мое настояване издействахме от руснаците да ни произведат 46 конвенционални бойни глави с обикновено взривно вещество за „Скъд“. За всяка бойна глава платихме по около $50 000. С тях окомплектовахме ракетните бригади и запазихме комплексите и ракетчиците като изключително ценни специалисти.По-късно с унищожението на тези страховити оръжия, когато вече не бях на служба, всичко отиде на вятъра.

През 1997 г. станах заместник-министър на отбраната. Тогава САЩ започнаха да настояват да ликвидираме комплексите си. С военния министър Георги Ананиев

изготвихме доклад до премиера Иван Костов

че това не трябва да става, защото са нужни за отбраната на страната. Той се съгласи и направи изявление, че ракетите са необходими за сигурността на страната и не разреши да се предприемат каквито и да са действия в тази посока. Не съм фен на Костов, но тогава той постъпи отговорно и запази ракетите. Това е факт и не мога да го отрека.

Тяхната фактическа ликвидация започна по-късно, през 2002 г., при царското правителство и по-конкретно при министъра на отбраната Николай Свинаров. По това време шеф на пожарната бе ген. Кирил Войнов. Ракетните комплекси „Скъд“ бяха качени на страшно мощни влекачи МАЗ-543 с много голяма проходимост. Тези машини можеха да се качат до Черни връх. Та с ген. Войнов имахме идея на всеки влекач да поставим по две ракети, на които са извадени двигателите, автоматиката и бойните глави. Така всяка ракета се превръщаше в огромен резервоар от неръждавейка,

побиращ 6 т вода

Към всяка ракета предвиждахме да монтираме помпа. По този начин само един влекач можеше да пренесе 12 т вода до всяка точка и да започне да гаси голям по мащаби пожар. А една кола на пожарната побира 4 т вода, която изхвърля за две-три минути и трябва да се зарежда отново, ако има наблизо водоизточник. А нашите ракетни влекачи, превърнати в огнеборно средство, щяха да носят четири пъти повече вода. Освен това за тях няма препятствия. Можехме 30 влекача да превърнем в пожарни коли. Войнов отиде при президента Георги Първанов и му обясни идеята. Той я хареса и се съгласи. Даде й зелена светлина. След това, вече окрилен, аз пък отидох на среща с председателя на американската комисия, за да му обясня какво смятаме да направим, за да има полза за хората. Не му помня името. Той ме изслуша, поклати отрицателно глава. Рече ми: „Искам ги ракетите така“ и нагледно плесна с ръце, т.е. смачкани на хармоника.

Американците имаха едно бележниче, в което бяха вписани номерата на всички ракети. Някой им ги беше дал, във всеки случай не ние. Тяхната група отиде в Телиш да ги сверява, след това пристигна и в централната ракетна база в Ловеч, където аз ги очаквах. България имаше общо 44 пускови установки за „Скъд“ и СС-23. Броят на ракетите „Скъд“ бе 46, а на СС-23 - 16, като от тях 16 се намираха в бригадата в Телиш, а 8- в централната база в Ловеч. Американците започнаха да гледат контейнерите, поискаха да видят ракетите с бойните части, които бяха вътре. Прегледаха всичко. Отвън всеки контейнер има номер, който съответства на номера на ракетата. Един американец попита старшина Минов, който бе наблизо, като му посочи контейнер: „Ти ли си набил номерата отгоре“. В смисъл че може би е имало някаква фалшификация. Старшината го погледна изумен и му отговори без думи. С типичен български жест разпери ръка, сложи си я до челото и я завъртя, демек, да не би да си превъртял нещо.
България беше собственик на ракетите, защото ги бе купила от СССР. Мисля, че една ракета по онова време ни

Ген. Симеон Петковски по време на международното оръжейно изложение „Хемус“.

струваше около 112 000 рубли

което бе над $120 000. Но искам да поясня: ние пазехме Южния фланг на Варшавския договор и бяхме сигурен и верен съюзник на СССР. Затова купувахме оръжията на цени като за Съветската армия, а не като за износ.

Освен това до 10 ноември имахме около 3000 танка, но унищожихме 1200 броя Т-34 и 280 броя Т-72. Така останахме с около 1500 танка. А сега по новите разчети сме със 160. Имахме и много оръдия калибър над 100 мм, около 1800, но и тях махнахме.

(в. Преса, печатно издание, брой от 363 от 13 януари 2013)

http://www.pressadaily.bg