Светослав Бърканичков е сред най-култовите имена в българския футбол. Роденият на 1 март 1974 г. плевенчанин е играл за местния “Спартак”, “Сторгозия”, “Черно море”, “Нафтекс”, “Шумен”, “Видима”-Раковски, “Светкавица”, “Левски” (София), “Локомотив” (Пловдив) и за полските “Корона” (Киелце), ЛКС (Лодз) и “Радомак”. Беше участник и в четвъртия сезон на риалитито “Сървайвър”. Татуираният ексцентрик предложи брак на 15 години по-младата от него студентка Ани в предаването "Море от любов" преди време, с което официално сложи край на женкарския си период. Преди година пък чаровницата го дари и със син, след което Светльо се отдръпна от публичния живот. Той се съгласи да направи изключение и да даде интервю единствено пред „ШОУ”.

---

- Светльо, какво се случва с теб? От доста време не си в публичното пространство...
- Има си причини за това. Вече имам семейство, за което трябва да се грижа, а и повече внимание трябва да се обръща на него.
- Разкажи ни малко за запознанството с майката на сина ти Ани и как нещата се развиха толкова сериозно? Сам беше казвал преди време, че не си мъж за една жена. С какво успя да те спечели?
- Идва време и момент, когато всеки си намира майстора. Е, аз съм един от тези случаи. Не съжалявам - напротив, много съм щастлив, а и вече имам един прекрасен син – казва се Мартен и е вече на годинка и един месец. Ани ме впечатли още в мига, в който я видях за първи път. Просто бях сигурен, че ще се получат нещата между нас. А и както гласи поговорката:

“Не е срамно да ти откажат, срамно е да не си поискаш”

- Тя имаше ли притеснения, тъй като не е тайна, че ти се носеше слава на плейбой? Или безрезервно ти вярваше от началото?
- Най-вероятно е имала някакви притеснения, но човек трябва понякога и да рискува, за да спечели. И мисля, че тя спечели...

- Има сериозна “ножица” в годините ви - това създаде ли някакви проблеми? Близките й как реагираха на новината, че сте заедно и имате дете?
- За любовта няма възраст и граници, са казали хората. Имаше известна доза притеснения от нейните родители, но не заради възрастта, а заради това, че Анита е студентка в ТУ-София и дали ще може да завърши. Мисля, че тя е умно момиче и се справя с трудностите. Преди да се роди синът ни, бременна, ходеше на работа, на лекции и си взимаше изпитите. Това, ако не е геройство!…

- В България има доста талантливи футболисти, които заради контузии не успяват да развият кариерата си по план. Такъв е случаят и с теб. Знам, че дори си се молил на Божи гроб, а след третото скъсване на триглавия си заден двуглав мускул си изпаднал в тежка депресия. Разкажи ни повече за този тежък период от живота си. Как намери сили да продължиш напред?
- За съжаление е така. Много таланти се принуждават да прекратят спортната си кариера заради контузии. Моята цяла история е много интересна от самото начало. Бил съм на върха, падал съм много ниско долу, но съм намирал сили и пак съм се качвал горе. Този процес е много труден. Започнах кариерата си в “Спартак” (Плевен) като един от най-талантливите футболисти не само в Плевен, но и в България. Преминах в другия местен отбор - “Сторгозия”, играх много силен сезон и половина и попаднах в полезрението на доста отбори от елита. Тогава се стигна до трансфер в “Нефтохимик” по време на ерата Христо Порточанов. Станахме вицешампиони и носители на Купата на лигата. Треньор ми беше Херо. Държа да подчертая – един от най-големите треньори в България!

Нощният живот беше проблем за мен…

После играх в Шумен, стигнах до „В” група… И започнах пак да катеря стълбата. За да стигна до “Левски”! Тръгна ми добре. Ръководството беше доволно от мен. Дори имаше голяма вероятност Стойчо Младенов да ме извика за националния отбор... Имах обаче разкъсване на бедрото отзад – 16 сантиметра, което е много. Стана по време на контрола в Албена. Бяхме на лагер, дълго се възстановявах. Тъкмо се оправих и ме повтори. Изпратиха ме в Щутгарт на лечение. След като се прибрах, заминахме за 10 дни в Израел. Играхме контроли и намерих себе си. След като се прибрах обаче, травмата отново се отвори. Разочарованието ми тогава беше неописуемо. Беше много лошо. Върнах се в Плевен, имахме силен отбор тогава. След това станах шампион с “Локо” (Пд), после 4 години в Полша…

- Вярно ли е, че си щял да ставаш узбезкистански гражданин и си щял да играеш за техния национален отбор?
- Имах оферта да се състезавам за Узбекистан, да. Даваха луди пари. Те гонеха промоция за световно първенство, но трябваше да получа тяхно гражданство. От “Левски” обаче не ме пуснаха, защото имаше вероятност да играя за България.

- Какво помниш от периода си в “Локо” (Пловдив)? За Георги Илиев какво може да ни разкажеш, какви впечатления остави в теб тази култова фигура за българския преход? Вярно ли е, че сте играли "голо хоро" при спечелването на титлата?
- В “Локо”-то бяхме отличен колектив. Най-добрите и хубави спомени са ми оттам. Две години, които ще помня дълго. Георги Илиев с две думи – най-големият! Да, играхме голо хоро, от кръста нагоре (смее се - б.а.). Беше голяма еуфория в Пловдив. Жоро Илиев беше наел специален автобус без покрив, с който обиколихме Пловдив и показахме титлата на феновете. Близо 100 хиляди души бяха излезли по улиците. После в хотел "Тримонциум" беше официалната ни вечеря след триумфа. Имаше голям концерт. Водеше го Слави Трифонов. След това Георги Илиев беше резервирал цяла дискотека и пренесохме купона там. Бяхме всички футболисти, заедно с гаджетата и съпругите си. Ядене, пиене, танци... По едно време, не знам какво стана, но всички, начело с Георги Илиев и треньора Еди Ераносян, започнахме да се събличаме.

За секунди останахме чисто голи

Голям майтап! Тогава диджеят пусна едно българско право хоро. Както си бяхме голи-голенички, се хванахме на хорото. Играем ние, кефим се, а отстрани ни заливат с уиски… Това никога няма да го забравя!

Едно интервю на Георги СТОЯНОВ
http://www.blitz.bg