С актрисата Ваня Цветкова разговаря ЦВЕТЕЛИНА ШЕНЕВА:

- Г-жо Цветкова, защо решихте да останете в България и да се снимате в нов сериал?

- Бях приятно изненадана. Първо ми се обади програмният директор на Би Ти Ви Апостол Пенчев и искаше да видя дали ще ми хареса като идея. Нямаше нищо написано за самия сериал "Фамилията". Моя персонаж го имаше само като идея. Той ми обясни как искат да го развият. Видяхме се на кафе и ми сподели 2-3 думи. Казах му, че ми звучи интересно. Дадоха ми сценария на първите 6 серии. Не можех да си представя след "Седем часа разлика", тогава още си бях в действие, че ще мисля за нещо друго, защото тази работа е свързана с честно отношение - не можеш да се разкъсваш на 15 работи и да искаш резултати.

- Кога беше разговорът?

- Може би октомври или ноември, не помня много датите. Тъкмо бях решила да си купувам билет и да си пътувам, като разбрахме, че няма да има четвърти сезон на "Седем часа разлика".

- Ако бяхте заминали, какво щяхте да правите в САЩ?

- Главно планирах да правя нищо, ако това звучи добре. (Смее се.) Занапред искам доста да правя нищо - да мързелувам.

- Можете ли да си го позволите?

- Нямам достатъчно средства, с които мога да си позволя да живея до края, без да работя. Но за първо време имам, пък после каквото ми дойде наум.

- През това време, докато бяхте в България за снимките, не ви ли предложиха роли в други филми?

- Не съм имала предложения.

- С какво героинята ви във "Фамилията" Лидия е по-различна от Таня Стоева от "Седем часа разлика"?

Цветкова с колегите си от “Седем часа разлика” Николай Станчев, Ники Сотиров и Евелина Борисова (от ляво на дясно).

- Ако Таня Стоева върви напред, заема нещата, завоюва територии, решава, Лидия от "Фамилията" е точно обратното - всички решават вместо нея.

- Каква сте вие самата?

- Май съм някъде по средата. В някои отношения имам стремеж да ръководя и гледам всичко да е в мои ръце, но, като си помисля, като стане въпрос за големите неща, винаги се отдръпвам назад и оставям нещата сами да се подреждат. Смятам, че не съм по-добра
от съдбата. Смешно е, когато хората си мислят, че могат да подредят живота си или си мислят, че могат да го ръководят. Понякога се случва нещо лошо, след време виждаш, че това лошо е било най-хубавото, което ти се е случвало.

- Вие имали ли сте такива моменти?

- Целият ми живот е бил низ от подобни неща. На всичко съм се дърпала. Дори и навремето, когато трябваше да играя в"Кладенецът". Но бях решила, че повече няма да снимам, а бях на 31-32 г. Бях решила, че ще се занимавам само с духовни неща - ще чета книги, няма да ям дори месо. Имаше година и нещо, в които не хапвах нищо месно. И когато дойде Дочо Боджаков, спомням си, че бях в Лесидрен - много често стоях там със сина си, усамотявах се по някаква причина. Той ми каза, че е дошъл за нов материал. Аз обясних: "Не, отказах се да снимам повече. Искам вече съсредоточение и тишина". Той ми вика: "Добре, само го вземи и го прочети." Понеже той има невероятното умение без агресия да те накара да правиш това, което той иска, аз прочитам материала и викам: "Ама аз мога да си позволя и това да направя." Не съжалявам, това беше един от най-хубавите филми, които съм снимала.

Кадър от “Комбина”, на който Ваня е с Иван Иванов.

- Някога съжалявали ли сте, че заминахте за САЩ?

- Напротив - адски съм щастлива, че съм заминала. Това е нещото, за което съм благодарна на бившия си съпруг, който всъщност замина първи и тогава ние можахме да заминем след него. Да живея в оная страна и да бъда част от т.нар. величие, защото наистина е велика, аз съм страшно горда. И съм доволна, че имам две страни, в които мога да се чувствам у дома.

- Докато сте били там, следяхте ли какво се случва тук?

- Аз никога нищо не следя - нито хората, които са в нашата професия, или какво се случва в нашата област. Не познавам никого - не знам какво става, кой къде какво е правил, пял, какви филми ще се правят, какви фестивали. И някак си никога не съм имала любопитство към тези неща.

- Защо?

- Мисля си, защото това ме съхранява. Колкото повече се ровиш, повече се интересуваш кой какво казал, къде успял, какво са и не са направили, някакси състезателната натура почва да се настървява и да маскира всичко, което е важно. Важното е друго - не да се надпреварваш, а да споделяш.

- Няма ли го обаче това състезание и в Америка?

- Там го има страшно много, но поне техните актьори знаят за какво. Тези актьори, които са от високата лига, те едва ли се занимават с всичко това - съхраняват се по начин, който намират за подходящ. Поне аз така мисля. Но другите актьори, които са от по-нисш ранг, в Лос Анджелис те са над 100 00 безработни, те от сутрин до вечер само мислят какво да направят, на кой агент да се подмажат. Това е много страшно. Това го видях. Отидох там, заснехме с един българин малък филм с негови средства.

- Кога е било?

- 1993 г. сигурно беше. Какви момичета и момчета идват на кастинг при него, който не е известен режисьор, и то с портфолиа, каквито аз нямам. Едни красиви същества - пеят, танцуват, готови на всичко. И няма работа. Тогава разбрах, че аз това не мога да го направя. Първо си над 30 г. и вече си аут, и второ, не го разбирам така. Нашата професия на всяка цена не се прави.

Актрисата снима в трамвай сцена от “Другият наш възможен живот”.

- Разказвали ли сте на колегите си в САЩ за кариерата си в България?

- Винаги съм я пазела в тайна.

- Защо решихте така?

- Защото ми беше срамно. Как да им обясня, че съм актриса и имам 28 игрални филма? Те няма да ми повярват. Първо, за тях това е невъзможно. И след това да отида и да работя при тях. Там дори актьорите на ниско ниво, които играят в по-малки филми, финансово се нареждат на по-друго ниво. Един филм да имаш, ти вече си актьор. Как да им обяснявам?

- Имате ли останали приятели там и знаят ли какво правите тук сега?

- Имам 1-2 останали колежки, с които си пиша. До последния момент пазех в тайна, защото се опитвах да оставя отворена врата назад. Казвах си: "Сега, ако ни отрежат сериала след първата година, ще се върна и ще си продължа, все едно не е било". Оказа се, че той продължи.

- Какви бяха отзивите покрай "Седем часа разлика"?

- Страшно много хора се бяха хванали да критикуват, тъй като те не знаят как стоят нещата в сериалите. Без да знаят какви трудности има, с какви невероятни темпове се работи, с какво се разполага, за да се направи това, което виждат. Много често чувам: "Аз сериали не гледам". Тоест това е мръсна дума. Като че ли те правят само най-велики неща. Те се докосват само до Господа, а ние сме някакви земни нищожества, които си позволяваме да работим в сериали. Те унижават моята работа, принизяват това, което съм направила с цялото си сърце и нищо не съм оставила в резерва. Ние надминахме
стократно българското игрално кино.

Казвала съм го отпреди десетина години на Дочо Боджаков, че страшно много ще спечелят, ако започнат да правят сериали. Защото, аз като си отидех в Америка, виждах как хората обичат да ги гледат. И му говорех: "Дай да измислим нещо". Още бяхме съвсем млади - можехме да направим сериал, който да върви и до днес. Спомням си, че тогава БНТ направи "Дунав мост" и много го харесах сериала. Казах си: "Почна се." И след време лека-полека стана. Благодарение на Би Ти Ви. Нямам думи - голяма война се води между актьори и Би Ти Ви. Не харесват договорите, че Би Ти Ви не им позволяват да се появяват в други телевизии. Това е така и в Америка, но знаете там какви са парите, които им плащат. Всеки е свободен или да подпише, или да не подпише. Не забравяйте, пътят се отвори от "Стъклен дом".

- Гледахте ли го тогава?

- Първия сезон гледах и си казах: "Ега ти готиния сериал". Моите приятелки се бяха зашили за телевизорите - аз по тях разбирам. Никога не съм виждала такова нещо в България. Пътят се отвори от тях и това го направи Би Ти Ви. Гледам, че тук хората имат къса памет. Ако някой направи нещо за тях, е окей, но след 15 мин това вече се забравя и се помни само лошото. Това е нещото, което ме дразни тук. Довчера се клехте в този, днес го мразите. Как става?

- Следите ли какво се случва по улиците тук? Какви са вашите сметки за ток и парно?

- Сметките за тока не знам, при мен не са толкова големи, но за парното са безумни. Какви са тези цени, не мога да си обясня, като аз в Щатите плащам по-малко за ток и газ. Много е хубаво, че по улиците са млади и разумни хора, но са много закъснели. Всички тези неща се готвеха отпреди 10-15 г. - всичко се е редяло като пъзел. Как ще бръкнат толкова дълбоко в торбата, за да стигнат до главата на змията? Кой успя да подреди така нещата, че да се превърне всичко в монопол? Сега с така създадената ситуация трябва да успеят да направят така, че да им измъкнат от ръцете всичко отново. Как ще стане - не знам, като имат договори. Вече се намесва уж законът. Но ние не вярваме в закона.

Преди години на театралната сцена Цветкова си партнира с колегата си Владимир Пенев.

- Вие вярвате ли в закона? Самата вие играхте корумпирана съдийка?

- Живеейки в Америка, винаги съм се уповавала на закона. Там той работи за средната част от населението - спазваш ли си правилата и това, което искат от теб, няма да имаш проблеми. И животът ти ще върви леко. Но ако имаш проблем, има какво да те защити,
имаш на какво да се опреш. Във високите ешелони, където са милиардите, там също има начини, по които законът да бъде работен, така да се каже.

- С какво гражданство сте?

- С двойно.

- Можете ли да гласувате тук?

- Да, но няма да го направя. Трябва да гласувам само ако съм информирана за хората - ако знам цялата им биография, какво стои зад тях, откъде идват средствата. А тук всичко все още е много тъмно.

- Търсили ли са ви някога от някоя партия?

- Не.

- Какво има най-много нужда от промяна в страната ни?

- Хората трябва да свикнат с мисълта, че страната не е отделно от тях. Затова, като чуя фразата: "Айде бе, ще им плащам данъците, си казвам: на кого?" Но хората са прави донякъде, защото досега винаги са били крадени, лъгани и когато имат нужда от помощ, няма кой да им подаде ръка. То върви в две посоки - когато гражданите са в нужда, държавата трябва да подаде ръка. И обратно - когато се събират данъците, хората трябва да отделят и да дадат своите 10%. Както се казва в Америка - две неща са сигурни - смъртта и данъците.

- Вие плащате ли си данъците?

- Плащала съм цял живот.

- За снимките на сериала "Фамилията" ходите до хоспис, какво видяхте там?

- Не съм ходила в хоспис за сериала. Ходила съм по хосписи заради баща ми преди 2 г., когато търсех къде да го настаня. Картината, която виждаш там, е невероятно тъжна. В същото време и добре се грижеха за тях, защото този в Горна баня, в който бяхме, беше частен. Но ако нямаш 1000 лв., не знам какво бих правила. Нямам представа какво ще направи едно семейство с човек на легло, стар и на подлоги. Има няколко държавни, които се броят на пръстите на ръката, но до тях не може да се стигне.

- Миналата година бяхте в център за деца с церебрална парализа с колегата ви Саиф Рехман - какво ви направи най-силно впечатление?

- Моето посещение там беше предизвикано от Саиф. Клиниката се намира в Студентски град. Когато влязох вътре, все едно бях в Америка. Всичко беше чисто, подредено, невероятно добре измислено. Почти за всяко дете имаше по една жена, която да се грижи за него. А дечицата са едни от най-тежките случаи, които съм виждала с тази болест. Жените се отнасят с тях така, че на мен ми се доплака. Те ги карат да се чувстват като всички нас - нормални хора.

- Децата казаха ли ви нещо?

- Те нищо не могат да кажат. Само викат: "Таня, Таня, къде е Мая?" Те не са в състояние да говорят. Някои от тях не можеха дори да гълтат - за да преглътне вода, жената му слага по няколко пъти в устата. Нямате идея това как ви отваря очите. Ако човек отиде и постои 2 часа, излиза и вижда живота по съвсем друг начин. Аз съветвам всеки човек, когато иска да възпитава децата си в добра посока, да ги заведе там. Да видят как тези възрастни хора се отнасят с дечицата, как ги обичат. Имаше помещения, където ги масажират. Това нещо са го направили няколко семейства, които имат деца с такава болест, събрали са, каквото имат, и са наели помещението. Там не участва държавата с една стотинка. Това е нещо, което не мога да проумея. Тези деца ходят и на училище, играят крикет. Думи нямам да опиша какво видях. Мене ме давеше през цялото време някакво вълнение. А децата бяха щастливи - те са щастливи в своето си състояние.

- Вие самата кога сте били най-щастлива?

- Думата щастие ми е много чужда. Рядко мога да кажа, че съм щастлива. Изпитвах безрезервно щастие, направо божествено, когато родих. Няма да го забравя.

- Има ли шанс синът ви някога да заживее в България?

- Съмнявам се в това. Не го виждам как би могъл да дойде да живее. Но всичко вече е глобално, още повече че работи с компютри и е все едно къде е.

- Той идвал ли е скоро в България?

- Не е идвал от 2 г. Аз от октомври не съм си била в Лас Вегас и чакам да свършим със снимките и да замина.

- Искате ли внуци скоро?

- (Смее се.) Не знам, не мога да си представя. Не искам да се асоциирам с думата баба - все се чувствам млада. Независимо че вече толкова остарях, това е истината. Човек винаги така ще се чувства, докато е жив.

- Тази година навършихте 55 г., правите ли си равносметка?

- Гледам да не мисля за това. Не съм суетна. Но в работата си съм, защото смятам, че красотата е свързана с киното и с младостта. Всичко, което гледаме, трябва да е красиво, дори грозното.

- Известността, славата притеснявали ли са ви някога?

- Това са ефимерни понятия. Много не се замислям за това, защото ми пречи да се разхождам спокойно по улиците например. Когато чувстваш, че хората те познават малко или много, някак си не си сам. А аз обичам да съм сама, докато се разхождам. Като в Америка - никой не ме познава и страшно обичам да ходя по улиците, на уиндоу шопинг. Това ме разтоварва.

- Тук хората спират ли ви?

- Не, те са много деликатни, за което им благодаря. Свързват лицето ми с нещо, което са гледали вечерта. Някои от по-младите са много открити и естествени. Идват и ме питат: "Може ли да се снимаме с вас?" Може, разбира се - как, просто те облива удоволствие. Мен много не ме блазнят обаче тези неща. Предпочитам да съм инкогнито пред това да съм пред очите на хората. Но това е част от професията и трябва да я приемаш.

- Имате ли покани да играете в театър?

- Театър няма да играя. Много ми е стресиращо и не мога да се подложа на този стрес. Главната ми задача, забелязвам, от доста време насам, е да избягвам стреса. Не мога да го понасям и да се възстановявам от него. А театърът е свързан с много стрес. И да ви кажа - за нищо.

- Решили ли сте дали ще останете за постоянно в България, или ще пътувате, докато имате работа тук?

- Ще пътувам. Едва ли ще остана тук, защото многократно го казвам, бих искала да съм наблизо до сина си. Ако ли не - за какво ми е всичко - филмите, известността, професията. За какво ми е всичко, ако не съм до близкия човек, с когото да го споделиш.

Ваня Цветкова е родена на 12 януари 1958 г. в София. Когато завършва училище, решава да кандидатства във ВИТИЗ, където завършва актьорско майсторство в класа на Гриша Островски.

Първата роля за големия екран е в "Служебно положение: ординарец", но пробивът идва през 1979 г. с "Бариерата".. Три години по-късно излиза и "Лавина", в който участва Иван Иванов - актьорът, с когото Цветкова си партнира в най-много филми. На снимките на "Лавина" Ваня среща бъдещия си съпруг - Павел Дойчев, от когото има син Павел.

През 1991 г. Дойчев получава зелена карта и я убеждава да заминат заедно за САЩ. Там отиват в Туин Фолкс, а малко след това съпрузите се развеждат. Актрисата заминава за Лас Вегас, където дълги години работи като крупие.

През 2004 г. тя се завръща на екрана у нас с филма "Другият наш възможен живот", а от 2011 г. играе една от главните роли в сериала "Седем часа разлика". След спирането му тя получава друго предложение - за новата поредица на Би Ти Ви "Фамилията".

http://www.24chasa.bg