Проф. Минко Балкански е роден на 24 юли 1927 г. в старозагорското село Оряховица, завършил е гимназията в Нова Загора, през 1946 г. заминава да учи във Франция. Едва 28-годишен е избран за професор в Сорбоната, преподава в университета „Пиер и Мария Кюри“. 35 години ръководи лабораторията по физика на твърдото тяло. Автор е на 23 книги и на над 600 научни публикации. В памет на своя баща Миню Балкански основава фондация на негово име. В България тази организация работи по собствена програма за обучение на учители и ученици по информатика.

- След толкова успешна кариера в чужбина какво освен носталгията ви връща в България, проф. Балкански?

- В България има едно чудесно общество, учителското. Точно то ме привлича и ме кара да идвам колкото се може по-често. Убеден съм, че заедно с представителите на тази професия, на това съсловие можем да направим чудеса. И ако това ви се струва твърде силно, нека го кажа другояче: да спомогнем за развитието на страната си.

- Неведнъж сте споделяли болката си, че в България липсва гражданско общество. Промени ли се нещо в това ви схващане?

- Имам чувството, че България е единствената държава, в която всеки неин гражданин живее с мисълта, че може да я управлява. Всички са изключително критични към правителството, без значение от коя или кои политически сили е образувано. В момента, в който то бъде излъчено, хората забравят, че те са го избирали и че трябва да работят заедно с него, а не против него. За да го има гражданското общество, е необходимо на първо място възпитание. Защото това понятие всъщност означава събиране на гражданите не като деструктивна сила, а като общност, която решава кое е доброто за държавата.

- Кое според вас е доброто за страната ни?

- Доброто за България, а и не само за нея, е образованието. То обобщава всичко онова, към което се стремим. Ако имаме техници, инженери, интелигентни, културни хора, страната ще цъфти.

- Май няма държава, в която хората да одобряват образователната си система. България също не прави изключение и непрекъснато реформите в тази област са обект на яростни критики.

- Голяма грешка е честата смяна на образователната система. За мен лично образованието няма нужда от нарочен закон. Вземете проектозакона, който в момента се обсъжда - за мен това е възможно най-дивата работа. Там има просто абсурди, неща, които всеки нормален човек няма как да възприеме. Ако внимателно се вгледате в текстовете му, излиза, че никой в тази система на образованието не може да предприеме нищо, без то да има санкцията на министъра. Това е диктат. Не мога да възприема как едно претендиращо за интелигентност общество, каквото е българското, само си организира диктатура?! Това е просто абсурдно, непобиращо се в мисленето ми.

- Споделяли ли сте този свой възглед със сегашния образователен министър?

- Имал съм много срещи с министрите на образованието в България, включително и със сегашния. Позволете ми да запазя коментарите за себе си.

- След почти половин век научна и преподавателска кариера в най-известните университети по целия свят какви чувства пазите към онези, които са ви учили на четмо и писмо?

- Пазя най-добри чувства за всички свои учители през годините. Но името на преподавателката ми по химия в някогашната новозагорска гимназия Вера Аврамова няма как да забравя. Може би първият човек, когото исках и успях да видя след 50-годишното си отсъствие от България, беше тя. Имам усещането, че всички ние, учениците ?, бяхме влюбени в тази жена. Може би някой ден ще мога да направя достояние на обществото кореспонденцията си с тази невероятна жена. Разберете, за да бъде успешно едно образование, трябва да съществува любов между учителя и ученика.

- В съвременна България нерядко учителят едва свързва двата края и брои стотинките си преди аванс и заплата, а ученици карат скъпоструващи автомобили. Как да пламне обич?

- Парите не са фактор в тези взаимоотношения. Далеч по-важното е, че на преподавателите се натрапва по диктаторски начин една програма, от която те не могат да мръднат и на милиметър. И са принудени да налагат силово изискванията ?. Съвсем естествено идва отрицателната реакцията на младите.
Необходима е качествено нова система, такава, над каквато работя в момента и за която настоявам и се боря от десетилетия. Това е качествено нов модел, който да провокира интереса сред подрастващите. Въпросът е как да бъде организирана извънучилищната работа. Иска ми се да стартираме серия от обучителни семинари с педагози. Трябва да направим така, че учителят да бъде на разположение на учениците. Да ги провокира да питат и да е готов да дава отговори. Истинското възпитание на един млад човек се случва, когато той задава въпросите и получава отговорите. А не да му се задават наготово изписани постулати, които трябва да възприема само защото така е разпоредил някой горе.

- Навръх Богоявление отвори врати създаденият от вашата фондация „Миню Балкански“ Национален институт за младежта в родното ви село Оряховица. Каква е целта на новата институция?

- Институтът е част от цялостния замисъл за провокирането на интерес. Помислете си само колко нелепо е, когато попиташ едно дете за какво си мечтае, като порасне, а то вдига рамене. Не знае. Или първата му реакция е да стане пожарникар, защото някой му бил казал, че това е много важно. Добре, нека стане пожарникар, но защото то го е поискало, а не защото някой му го е втълпил в главицата. Идеята ми е в този нов институт да правим летни семинари: по музика, по рисуване, по математика, по балет, по пеене, по химия... Където педагозите няма да бъдат познатите от училището преподаватели. Които няма да натрапват собствените си разбирания, а ще предизвикват малките сами да изказват желанията си. И всяко от децата само да прецени къде му е интересно, накъде го влече. Купили сме стругове, ако детето иска да работи на тези машини - да го направи. Има зала за танци - ако му се танцува - да танцува. Има театрална сцена - може би у някого от тях е скрит бъдещ велик актьор?

- Как изглежда щастливият учител?

- Щастливият учител е онзи, който обича учениците си и среща взаимността им. Срещал съм много такива учители в България, което ми дава основание да бъда малко по-голям оптимист от това, което бях някога. Със сигурност мога да изброя десетки имена, но ще предпочета да спомена само един - казанлъшкия преподавател по физика Теодоси Теодосиев. Достатъчно е да видите как горят очите му, как възпитаниците му благоговеят пред него. Щастлив съм, че в негово лице имам съмишленик.

- Къде виждате мястото на държавата в образованието на подрастващите?

- Никъде. Тя просто няма място в този процес. Така наречените ни държавници се интересуват единствено от оставането си по политическите върхове. Интересуват се не от бъдещето на нацията, а от резултатите в поредните избори, като междувременно си уреждат аферите. Нали не смятате, че някой министър се вълнува от бъдещето на България?

- И все пак работите с институциите, как успявате да преодолеете бюрократичните спънки и да реализирате идеите си?

- Имах невероятния шанс да попадна на кметове в Стара Загора през тези вече 20 години, които не мислеха за себе си и собственото си оцеляване, а за бъдещето на съгражданите си. Погрешно някои казват, че съм благодетел, че идвам тук с пари и възможности. Напротив, аз не идвам да нося, а да предлагам. При всяка среща казвам - ето това бихме могли да го направим заедно. Аз с едно, вие с друго. Ръка за ръка в полза на обществото. Затова много исках при откриването на новия младежки институт всички тези мъже да бъдат един до друг, на една маса. Без значение от политическата им ориентация, от възрастта им, от професионалните им знания и ангажименти.

- Защо се завърнахте в България след половинвековно емигрантстване? Носталгия, желание да покажете, че въпреки трудностите сте се реализирали, или нещо трето?

- Признавам, че го сторих по задължение. Нямах никакво желание да го правя. В крайна сметка отсъствието ми продължи страшно дълго: от 1946 до 1992 г., това е почти половин век. А в родината ми бяха издали смъртна присъда. Защото не съм се явил да отбия редовната си военна служба. И когато през 1992-ра при мен в Париж дойде българският посланик с новичък паспорт на мое име и самолетен билет до София и настоя: така и така, непременно на 16 юни трябва да бъдете в аулата на Софийския университет, запитах го с почуда: „Защо?“

Ами имало решение на академичната общност да бъда удостоен с титлата доктор хонорис кауза. Разсмях се, честно да си призная. Те ме осъдиха на смърт, пък сега ще ми дават почетна титла. Защо ми е? Посланикът обаче настоя: „Ама как така ще откажете, там последният досега носител на тази титла от Франция е президентът Франсоа Митеран!“ „Ами още по-зле - опънах се аз, - дадоха му я, защото той отиде да се кланя на диктатора Живков.“
Дипломатът обаче допълни: „Последният физик, носител на тази титла, е Луи дьо Бройл!“ Е, след това име аз просто вдигнах ръце. Защото това е учен, пред когото се прекланям. И дадох съгласие да си дойда за три дни. Е, трите дни минаха и заминаха, вече 20 години пътувам между Франция и България.

- Каква е личната ви оценка за решението на актьора Жерар Депардийо да се откаже от френското си гражданство и да стане поданик на Русия?

- Мога само да адмирирам това му решение. Той е артист, има правото да получава полагащото му се за таланта възнаграждение. Абсурдно е държавата да ти прибира почти 90 на сто от онова, което ти си заработил. Това е лудост, идиотщина.

(в. Преса, печатно издание, брой от 364 от 14 януари 2013)

http://pressadaily.bg