Цанимир Байчев - преподавател по музика в колеж Добрич, носител на наградата на община Добрич за принос в духовната култура на града в раздел „Музикално изкуство”, пред НДТ

- Г- Байчев, бихте ли се представили за читателите на в. „Нова добруджанска трибуна”?

- Казвам се Цанимир Байчев. Завършил съм Академията за музикално и танцово изкуство в Пловдив. След това специализирах в компютърен колеж в Лондон две години. От 2004 година съм редовен асистент към колеж Добрич, преподавател съм по музика.

- От кога се занимавате с музика?

- От 5 годишен се занимавам с музика. Започнах да свиря на пиано в читалище "Йордан Йовков", след което продължих в музикалната паралелка на СОУ "Свети Климент Охридски".

- Вероятно има значение това, че всички в семейството Ви се занимават с музика? Нека да кажем на читателите ни, че майка ти доц. Божана Байчева е вокален педагог, в момента директор на колеж Добрич, бащата ти Любомир Байчев е акордеонист, а брат ти Александър Байчев - певец е музикант. Родителите Ви ли Ви предадоха любовта към музиката?

- Разбира се, иначе нямаше да съм музикант. Да, те ми предадоха любовта към музиката. И не само любов, научиха ме на много постоянство, което се изисква, за да развиеш таланта си.

- Това ли е основното качество, което трябва да притежава един добър музикант, освен таланта?

- Според мен, първо е желанието. Без него не става нищо. След него трябва да има известна доза талант и най-задължителното условие е усилието, което ще положиш.

- Вие се работил и в чужбина? Бихте ли разказали в кои държави и за пребиваването си там?

- Работил съм в Англия и Норвегия. В Англия правих много неща докато уча в компютърния колеж. Трябваше сам да се издържам. Там наемът се плаща всяка седмица, майка и татко бяха просто учители и заплатите им бяха доста скромни. Работих и в оркестър, там пожънах и най-големия си личен успех - това беше да свиря в „Рони скотс” – джаз-клуб легенда. Мисля, че малко българи могат да се похвалят с такова нещо. Другата ми голяма лична гордост е постигнатите резултати на изпитите, защото бях в едно училище, за което не знаех нищо. Не знаех как се провеждат изпитите, бях сам в стая с компютър, където имаше хрономерът и сертификатите идваха директно от Майкрософт, Лос Анжделис. Това беше доста сериозно лично завоевание, с което съм много горд. Отначало се издържах като работех като сервитьор, барман, после започнах в една клиника в рум сервиз. И така, минал съм през всички кръгове. Времето никога не стига в такъв голям град като Лондон. Спал съм в метро, и по път, и съм учил докато съм чакал метрото, и докато пътувам. Две години минаха като две минути. Най-щастливите години в живота ми, безспорно, бяха това. След това се завърнах и три години живях тук, в Добрич. Чувствах се като в една огромна дупка. След което заминах за Норвегия и там дупката беше още по-дълбока. Мислех си, че тук животът тече на забавени обороти, но се оказа, че в Норвегия е направо замръзнал, спрял, няма живот. Преди три години започнах успешен сватбен бизнес като видеооператор и мога да кажа, че вече съм в челната тройка на града. Имам голям успех, много съм щастлив. Изключително съм удовлетворен от работата си, защото е творческа, свързана е с музиката. Безспорно музиката ми помага много. За да направиш един сватбен видеоклип се изисква да владееш много композиционни похвати, да можеш умело да използваш средствата, да владееш емоции, контрасти, да противопоставяш изразни средства. Мисля, че успявам доста добре. Съдя по задоволството на моите клиенти и коментарите, които оставят в сайта ми. М. г. открих собствено звукозаписно студио, което стана по образец, според мен. Много е малко, но е много сполучливо. Има интимна задушевна обстановка. Всеки, който дойде там, не пропуска да отбележи, че се чувства много приятно и пак ще се върне. Техниката ми е изключително качествена.

- Бихте ли разказали за преподавателската си дейност?

- Преподавателската си дейност започнах не по мой избор. Завърнах се от Англия и тогава директорът на колежа Славка Славова ме забеляза, защото бях по-различен. Няма как да не си по-различен, живеейки две години в Лондон и връщайки се тук. Хареса ме и направи всичко възможно да кандидатствам против моята воля. Но след това, съм длъжен да кажа, че не съжалявам. Дължа й едно огромно благодаря, защото тази дейност отваря друг път пред мен и в момента пиша дисертация.

- Приятно ли е да се работи с млади хора?

- И да, и не. Винаги е приятно с млади хора да се работи. Но, за съжаление, на младите хора им липсва мотивация. С все по-ниско образование идват, което се отразява на нашата работа. Имаше и два-три сполучливи випуска в последно време. Но в общи линии, мнението е, че вместо да вървим нагоре вървим надолу. Такова усещане имам.

- На какво се дължи това, според Вас?

- Мисля, че е глобално. Сигурно не е само и в България. Но преди години беше съвсем друго, разликата е огромна. Най-вече я усетих след като се прибрах от Норвегия. Просто, фрапираща беше разликата, издразних се много в началото. Но после човек свиква и, естествено, дава всичко от себе си. Някои го забелязват, други не могат да го забележат.

- Наскоро, през есента, спечелихте с брат Ви Александър Байчев и екип първа награда от фестивала "София пее", посветен на Деня на София. Очаквахте ли тази награда? Доколкото съм запозната, конкурирали сте се с доста известни български композитори и изпълнители.

- Не съм очаквал нищо. Майка ми звънна, за да каже: "Честита първа награда!" Не знаех изобщо за какво става въпрос. Оказа се, че тази песен съм я аранжирал когато съм се върнал от Англия, преди повече от 8 години. И съвсем съм забравил, че съм правил. Когато брат ми каза, че са я пуснали за конкурса, дори се ядосах, че не са ми я дали да я оправя. Защото предположих, че след като е правена преди 8 години ще звучи много зле. Но се оказа, че звучи много добре. Дори бях изненадан от себе си. Аз му казах: "Сага ако трябва да я направя така не мога". Просто тогава съм се старал много. И останах изключително доволен от това, което чух. Но, наистина, категорично бях забравил тази песен. Дори като я чух не можах да я разпозная. Хиляди песни са преминали през главата ми през последните 18 години. Правя и инструментали за деца от школата "Сарандев". И изобщо, е пълна каша откъм песни в главата ми. Но бях много изненадан, като видях, че Васил Петров е бил на сцената, Васил Найденов. Това е голямо постижение да се пребориш с лъвове от този ранг.

- По повод Деня на народните будители Вие станахте носител на една от наградите за принос в духовната култура на Добрич - в категория "Музикално изкуство", които общината връчва ежегодно. Какво е за Вас тази награда?

- Първо, изненадата беше наистина много приятна. Не съм очаквал, мисля, че съм един от най-младите награждавани деятели на Добрич. Това донесе доста положителни емоции предвид бурната ми отрицателна година в личен план. Тези професионални успехи ми донесоха известна доза успокоение, че може би всичко си върви в определен път и се нареждат нещата така, както трябва да се нареждат. Трогнат съм. Не съм очаквал, чудя се дори дали заслужавам. Благодарен съм на хората, които са ме номинирали и на тези от комисията, които са гласували за мен. Чувствам, че не съм дал всичко от себе си, за да спечеля тази награда, но определено от сега нататък ще имам стимул.

- Какво е за Вас музиката?

- Музиката е да изразиш емоции, чества. Според мен, музиката трябва да те докосне. Музиката не е само слушане, тя е възприемане. Ако не успееш да накараш слушателя да почувства нещо, да съпреживее нещо с теб, значи ти не си музикант.

- Кой е Цанимир Байчев в свободното си време? Имате ли хоби?

- Хобито ми е компютри, фотография, видоезоснемане, звукозаписи. Всичко е хоби. Гледам да превърна хобито в работа и само тогава мога да кажа, че дори и да съм работил 16 часа, аз не съм работил. Когато работата е удоволствие тя не е работа.

Разговаря Мариела БОНЧЕВА