2350 г. пр. Хр.: Българите създадоха най-точния календар
Годината е 1970 след Христа. Учени, обединени от идеята за създаване на идеално точен календар, изучават леточислителните системи на древните цивилизации и ги сравняват с прилаганите по света в днешни дни. Екипът работи под егидата на ЮНЕСКО. Отвсякъде валят предложения, всяка държава подава материали за своята традиция в измерването на времето.

Разглеждайки многобройните варианти на календари, учените попаднали на кратко научно съобщение за един "езически" календар. Той идвал от България, известна на академичната група с чудесното си кисело мляко, маслодайната роза и необичайно богатия си фолклор. Това съобщение визирало възможен вариант на Централноазиатския животински цикъл, но изглеждало по-старо от него. Астрономическите таблици и направените изчисления показали категорично, че образецът е древен. 

Годината била около 2350 преди Христа. Някъде по южните склонове на Памир живеел земеделец. Есента била урожайна и до края на октомври той прекарал на хармана, вършеейки с дребното си планинско конче златните класове. Долината, в която живеел човекът, била закътана в диплите на планината, та затова зимата била мека. Случило се така, че дните били слънчеви. И човекът на хармана, вързал кожуха около пояса си, се припичал на последните слънчеви лъчи. Тогава се замислил за сянката на стожера. 

Земеделецът забелязал, че сянката вчера била по-къса от днес, а преди седмица още по-кратка. Решил да я измери и забил колче дотам, докъдето се простирала. Занизали се облачни дни. Слънцето се криело зад пелена от свъсена пяна. Но земеделецът упорито чакал. И когато мъглите се вдигнали, сянката била пораснала с цяла педя! Новото колче отбелязало това чудо така, както резките на вратата му показвали как от дете е станал мъж. Небето било благосклонно към човека. Ден след ден колчетата ритмично се отдалечавали от стожера. А в едно заскрежено, слънчево утро сянката се върнала едно колче назад. 

Цяла година посветил земеделецът на своето откритие. За целта си направил дори нов харман. Стария обявил за свещен. Та той бил неговият слънчев часовник! Пладне след пладне човекът забивал своите колчета и правел по една резка върху стожера. Така разбрал, че годината има 365 изгрева и залеза и само веднъж сянката ставала най-голяма. Земеделецът нарекъл на своя език тоя ден Енинак, което преведено на съвременен български ще рече - Единствен ден. А народът ни от векове го нарича Еднажден.

Към научното съобщение били приложени и два превода на кратък документ, наречен "Именник на българските канове". Там възшествието на 13 владетели било записано именно по този календар.

Чудни имена имали българските владетели от древния летопис. Но още по-странни били думите, с които наричали животните от своя календар. Явно било, че онези, които написали документа и създали перфектния календар, не били от славянското море. Нито пък варварски конни племена, наричащи дом всяко място, в което ги завари залезът. На тези древни българи дори крепостите и защитните валове били ориентирани по посоките на света. 

Учените от ЮНЕСКО били поразени от гениалното решение на математическата задача с чепатото число 365. Нещо повече - древното българско летоброене предлагало същото просто правило и за високосния 366-и ден, който окончателно "преобръщал колата" дори на претендиращите за най-съвършени образци календари. Откъде биха могли тогавашните българи да направят такива точни наблюдения? 

Астрономическите изчисления сочели императивно региона на Централна Азия. Документите, засечени с езика на цифрите, разкривали, че този календар е открит приблизително около 2350 години преди Христа. Хората, създали този шедьовър, били уседнал народ, най-вероятно земеделци. Те били изобретили прост слънчев часовник, с който уловили и турили юзда на времето. Неслучайно богът им бил наречен с името на небето - Тангра.

Какво се случило всъщност 2350 години преди Христа?

Българите открили една позната дотогава на човечеството закономерност. Шумерската, египетската, китайската и индийската цивилизация вече били сторили отдавна същото. Но техните астролози така и не намерили достатъчно добро решение на проблема с числото 365. Те прекроявали календарите си династия след династия. И тъй като слънчевият цикъл ги затруднявал, някои от тях преминали на лунния.

Нашите предци просто обявили този ден за нулев. Енинак станал официалната Нова година. По-логично от това комай няма. Изваждайки деня Енинак, оставали 364. Те се делели на 4 - броя на сезоните - без остатък. Точно по 91 дена траел всеки от тях. 

За да ознаменуват началото на сезона, древните българи решили да направят първия месец на всеки сезон от 31 дни, а другите два по 30. Когато се появявал ефектът на закъснение по време на така наречената високосна година, предците ни правели нулев и деня на лятното слънцестоене - 22 юни. Така отпадало известното ни неудобство всяка година да местим календара с един ден напред и понеделникът да става вторник например. Също така неудобният съвременен 29 февруари просто не съществувал и не измествал дните с цели два. 

Народът на българите си знаел, че всеки нов сезон започвал с неделя (която била и сезонният празник) и завършвал в събота. Така тримесечието се деляло точно на 13 седмици, а годината на 52. При това и простият земеделец знаел без всякакъв справочник календара. 

Учените от ЮНЕСКО нарекли това деление "златното българско календарно число". Те лесно изчислили, че слънцето е било в съзвездието Сомор (Мишка) по българския календар, когато същият бил създаван. И тяхното предложение било след определено време да се изработи проект за възприемане на съвършения български слънчев календар от всички жители на земята.

Моите наблюдения върху календарната памет на българските етноси в нашата прародина допълниха тази картина. Оказа се, че братята ни там продължават да ползват този календар. Новите аспекти, които открих, бяха ползването на ръката като универсален календарен указател. Ако свием дланта си в юмрук, ще забележим, че имаме четири изпъкнали стави. С трите вдлъбнатинки между тях числото става седем. Толкова, колкото са дните в седмицата. Ето го първото календарче, което всеки човек носи винаги със себе си.

Нека сега отворим юмрука и погледнем дланта си. Забелязваме, че пръстите ни имат по три фаланги. Ако докосваме с палеца си всяка от фалангите на четирите си пръста, ние можем да оприличим всяка от тях на определен месец и да запомним докъде точно сме стигнали. Но 12 са не само месеците. Толкова са и часовете на деня и нощта. Дясната ръка символизира времето за работа, т. е. деня. Лявата представя времето за почивка с неговите също 12 часа. Това число се оказва удобно и при пресмятането на броя на седмиците в сезона. Те са точно 12 плюс 1. 

Когато изброим дванадесетте седмици (разбирай фаланги), трябва само да изправим палеца си, за да обозначим и последната седмица от сезона. И да започнем броенето отначало.

Тази практика е усвоена от всички съседни народи. Ползват я индийци, пакистанци, афганци, таджики, туркмени, казахи, тибетци. А сънародниците ни в майчините земи скромно казват - това е по нашия календар.

Животните от неговия цикъл не са случайно избрани. Те посочват на земеделеца, скотовъдеца, воина и кана сюбиги месеците чрез най-активните представители на фауната за 12-те годишни периода. Затова и днес в България, а и в прародината ни има Миши празници, Конски празници, или кушии, Вълчи празници, Петльовден и т. н. Те са тъкмо в началото на всеки месец от древния български календар. Когато кан сюбиги Борис покръствал българите, той успял да съхрани и "миропомаже" цели 36 такива празника. Те станали християнски и такива се считат у нас и до днес. Византия е била принудена да приеме това условие. Така народният календар на българите продължил да живее паралелно с неточното християнско летоброене.

Шествието на българския календар продължава. В полезрението на родната ни наука попадат селските и градските чешми от епохата на Възраждането. На много от тях редом с годината, изписана с цифри, е вдълбан и барелеф на животно. Без изключение тези животни съвпадат с календарните, съответстващи на поставената година. Така народната памет си е проправяла път, подобно на водата, шуртяща от чучурите, за да достигне до наши дни и да ни предаде чрез посланието на камъка календара на дедите ни.

В епохата на глобализацията човечеството търси по-съвършени модели за своето съществуване и развитие. В този смисъл считам, че приемането на древния български календар за световен е въпрос на време. Календарът е може би най-големият принос, който българите са дали на света. С него ние сме влезли в голямото семейство на цивилизованите народи. И ако с нещо трябва да започват учебниците на децата ни по родинознание и история, то е именно с древния български календар.

автор: Доц. Александър Илиев,
доктор на изкуствознанието